Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

— Сигурна съм, че са ненадминати! — отбелязвам аз и отправям към Робин най-топлата си усмивка. Тя ми се усмихва широко в отговор, като на стар и верен съратник.

— Госпожице Блумууд! — Антоан изниква сякаш от нищото и притиска ръката ми към устните си. — Вече съм изцяло на вашите услуги! Много се извинявам за закъснението! Нали знаете, една от онези дразнещи дреболии…

Лицето на Алиша се стяга от бяс.

— Е — обажда се тя, — аз май ще тръгвам.

— Au revoir — изрича Антоан, без да я удостои обаче с поглед.

— Чао, Алиша! — казвам небрежно и аз. — И приятна сватба!

И докато тя крачи горделиво към вратата, аз се отпускам на мекия фотьойл и усещам, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение и задоволство. Това определено беше един от най-прекрасните мигове в живота ми! Най-сетне да натрия носа на Алиша Дългокраката кучка! Най-накрая! Така де, че тя колко гадости ми е сторила?! Отговор: приблизително хиляда. А аз колко пъти съм успявала да намеря точната реплика в точния момент? Отговор: никога.

До този момент!

С периферното си зрение виждам как Робин и Антоан си разменят многозначителни погледи и умирам от любопитство да ги попитам какво мислят за Алиша. Обаче… не би било културно от страна на една бъдеща булка да злобарства по отношение на друга.

Освен това, ако злословят по неин адрес, какво им пречи да злословят и по мой?!

— Така! — издиша доволно Робин. — А сега нека преминем към по-приятни неща. Нали вече се запозна с подробностите около сватбата на Беки, Антоан?

— Така е! — усмихва ми се лъчезарно сладкарят. — Това ще бъде най-красиво събитие!

— Прав сте — чувам се да изричам щастливо. — Очаквам го с такова нетърпение!

— Добре… сега да обсъдим тортата… Трябва да ви донеса още няколко снимки… Междувременно, мога ли да ви предложа още малко шампанско?

— Да, ако обичате! — отвръщам и му подавам чашата си. — Би било прекрасно!

Шампанското съска в чашата ми — бяло и божествено. После Антоан отново изчезва, а аз отпивам, като се усмихвам, за да скрия факта, че дълбоко в себе си изпитвам леко неудобство.

Сега, когато Алиша вече я няма, няма и никакъв смисъл да се преструвам повече. Онова, което трябва да направя, е да си оставя чашата на масичката, да дръпна Робин настрани, да й се извиня за загубеното време и… и да я уведомя, че сватбата се отменя и че аз ще се женя в Оксшот. Простичко и директно.

Точно това би трябвало да направя.

Ала… тази сутрин с мен се случва нещо много странно. Не мога да си го обясня точно, но всичко стана, откакто седнах тук, откакто започнах да пия шампанско и да похапвам торта за хиляда долара. Някак си просто не се чувствам като човек, който ще се жени в обикновена градина в Оксшот.

Ако трябва да бъда честна докрай, с ръка на сърцето си си признавам, че точно сега се чувствам като човек, който със сигурност ще има голяма и суперлуксозна сватба в хотел „Плаза“, Ню Йорк.

И което е още по-важното, аз искам да съм човек, който ще има голяма и суперлуксозна сватба в хотел „Плаза“, Ню Йорк. Искам да бъда онова момиче, което припада от удоволствие в скъпи и прескъпи сладкарски работилници, на което хората се претрепват да услужват и към което се отнасят като към принцеса! А ако сега отменя сватбата, всичко това ще се прекрати. Хората ще престанат да се суетят около мен. И аз повече никога няма да стана тази специална, лъскава персона.

Божичко, ама какво става с мен?! Тази сутрин бях насъбрала такава решимост в сърцето си…

Затварям целенасочено очи и се насилвам да се върна обратно при мама и нейното цъфнало черешово дърво. Но така и не се получава. Може би е от шампанското, обаче, вместо да бъда залята от синовно чувство и да си казвам: „Трябва да се омъжа у дома!“, улавям се, че през главата ми минава следната мисъл: „Може би ще можем да включим черешовото дърво във вълшебната гора!“

— И така, Беки — обажда се Робин, — давам пени за всяка от твоите мисли!

— Ох! — стряскам се виновно аз. — Просто си мислех за сватбата… ще бъде фантастична!

Какво ще правя сега? Дали да кажа най-сетне истината!

Или да не я кажа?

Хайде де, Беки, решавай най-сетне!

— Искаш ли да видиш какво нося в чантата си? — изчуруликва ведро Робин.

— С удоволствие!

— Та-даааа! — И тя измъква оттам дебела, гравирана картичка, цялата покрита с витиевати букви, и ми я подава тържествено.

Впивам очи в поканата и сърцето ми претупва.

Значи всичко е истина! Значи това ще се случи! Ето го, пише го черно на бяло!

Или поне въгленово на бронз!

Поемам изтънчената покана от ръката на Робин и започвам да я въртя в ръцете си.

— Е, какво ще кажеш? — сияе Робин. — Много е изящна, нали? Картонът съдържа осемдесет процента лен!

— Тя е… прекрасна — преглъщам аз. — Но не смяташ ли, че все още е много рано да изпращаме поканите?

— Няма да ги изпращаме точно сега. Но аз винаги съм държала поканите да са готови навреме. Защото мотото ми е, че така имаме време да ги променим, ако искаме. Но и надали ще пишев в тях, че държим гостите ни да бъдат в „строго официално облекло“, като една бъдеща булка, която не бих искала да споменавам… — И тя се залива от смях.

— Права си. — И аз отново се вторачвам в текста на поканата.

Боже, нещата май загрубяват! И ако възнамерявам да казвам каквото и да било, трябва да го кажа още сега! Ако възнамерявам да отказвам тази сватба, трябва да го направя веднага! Точно в тази секунда!

Ала устата ми остава като залепена със скоч.

Това наистина ли означава, че в края на краищата избирам хотел „Плаза“? Че се предавам? Че предпочитам блясъка и помпозността? Че държа да бъда с Елинор, вместо с мама и татко?

— Предполагам, че ще искаш да изпратиш веднага една на майка си — обажда се Робин.

Вдигам рязко глава — ала изражението на Робин е божествено невинно, когато допълва:

— Срамота наистина, че и тя не е тук, за да се включи в подготовката! Но предполагам, че ще й бъде приятно да види поканата, нали?!

— Да — отговарям след продължителна пауза аз. — Ще й бъде много приятно!

Пъхвам поканата в чантата си и щраквам закопчалката. Май нещо ми прилошава…

Така. Значи това е. Ще бъде в Ню Йорк.

Мама ще ме разбере. Когато й разкажа за всички чудесии, тя ще промени мнението си. Няма къде да ходи.

Най-новото произведение на Антоан — торта с мандарини и червени боровинки — е направо божествено. Но незнайно защо, докато предъвквам от нея, установявам, че апетитът ми най-изненадващо се е изпарил.

След всичките тези торти, които опитах, аз все още не съм успяла да стигна до никакво окончателно решение. Антоан и Робин само си разменят погледи и от време на време повтарят, че сигурно ми е необходимо повече време, за да реша. Очевидно това е разковничето. Та с една последна захарна роза за из път аз си вземам довиждане с тях и се запътвам към „Барнис“, където се справям е всичките си клиенти с образцова любезност, все едно нищо не ме човърка отвътре.

Ала през цялото време не мога да спра да мисля за телефонния разговор, който трябва да проведа с мама. За начина, по който би било добре да й съобщя новината. И преди всичко за начина, по който ще й обясня всичко.

Ще трябва да избегна категорични изказвания от рода на това, че предпочитам да се омъжа в „Плаза“. Поне не в началото. Просто ще й подметна, че това е една възможност, която е наше разположение, ако желаем. Точно това е ключовата фраза — ако и двете го желаем!

Истината е, че първия път не го поднесох както трябва. Тя вероятно веднага ще прегърне тази възможност, щом й обясня как стоят нещата. Щом й разкажа за вълшебната гора и за струнния оркестър, за дансинга и за тортата за хиляда долара… Фантастична, луксозна сватба — при това всички разходи по нея се поемат от някой друг!

Но докато се изкачвам по стъпалата към нашия апартамент, усещам, че ми прилошава от нерви. Прекрасно си давам сметка, че не съм искрена към себе си. Прекрасно знам какво точно иска мама.

Освен това си давам и сметка, че ако вдигна порядъчен скандал и се разрева, тя ще се съгласи с всичко, което я помоля.

Затварям вратата зад гърба си и си поемам дълбоко дъх. Само след две секунди звънецът иззвънява и аз подскачам уплашено. Боже, направо съм на ръба!

Отварям вратата и ето ти го Дани.

— Здрасти! Виж какво, Дани, налага се да проведа важен разговор. Така че, ако нямаш нищо против…

— Окей. Обаче трябва да те помоля за една услуга — казва той, сякаш изобщо не ме е чул, и нахълтва преспокойно у дома.

— Каква услуга?

— Рандал започна да ме притиска. Задава въпроси от рода на: „И къде по-точно продаваш дрехите си?“, „Кои са ти клиентите?“, „Имаш ли бизнес план?“. Така че аз казвам, да, Рандал, имам си бизнес план. Планирам на следващата година да купя компанията „Кока-кола“. Какво ще кажеш?

— Дани!

— После той обаче продължава, че ако нямам истински клиенти, по-добре да се откажа, защото той не възнамерява да ме субсидира повече. Използва думата „субсидира“! Представяш ли си само?!

— Ами… — изричам разсеяно. — Той все пак ти плаща наема. И ти купи всички онези топове розов велур, които ти му поиска.

— Добре де… — кимва след кратка пауза Дани. — Окей. Значи розовият велур беше голяма грешка. Но той отказва да ме остави на мира, за Бога! Разказах му за твоята рокля, обаче той изтъкна: „Даниел, не можеш да базираш търговско начинание върху един-единствен клиент, който живее под тебе!“ — Тук Дани започва да дъвче нервно кожичките на палеца си. — Та затова му заявих, че имам голяма поръчка от един универсален магазин.