— Антоан, мисля, че все още не сме разрешили проблема с другия клиент — изрича Робин с все по-нарастваща тревога в гласа.

— Идвам след минутка — махва той пренебрежително с ръка. — Госпожице Блумууд, моля, седнете удобно!

— Ами аз всъщност… не съм особено сигурна, че наистина искам да… — започвам, но преди да успея да реагирам, вече са ме настанили на удобен фотьойл пред полирана масичка, а Антоан разстила пред мен лъскав каталог.

— Мога да създам за вас тортата, която ще надмине и най-смелите ви мечти — обявява скромно той. — Няма такава фигура, която да се опре на моето творческо въображение и умения!

— Наистина ли?

Вглеждам се в снимка на импозантна торта на шест етажа, украсена със захарни лалета, а после обръщам страницата, за да се озова пред снимка на друга торта във формата на пет различни пеперуди. Но това са най-огромните торти, които съм виждала през живота си! А какви украси само!

— Вътре всичките ли са плодови? — питам аз.

— Плодови ли?! Non, non, non! — разсмива се Антоан. — Тези ваши английски традиции — плодова торта на сватбата! Точно тази торта, която гледате… — и посочва към пеперудите пред очите ми, — представлява ангелско мек, леко сиропиран пандишпан, а всеки от пластовете е пълен с три различни пълнежа: прегорен портокалов карамел, пасифлора и манго и лешниково суфле.

Малеее!

— Ако обичате шоколад, можем да ви направим торта само от различни видове шоколад. — Антоан обръща на следващата страница. — Тази тук е пандишпан с натурален шоколад, а пълнежът е от шоколадов фондан, крем от бял шоколад и трюфели „Гран Марние“.

Нямах никаква представа, че сватбените торти можели да бъдат и такива! Прелиствам каталога леко замаяна и пред очите ми се редят една след друга от забележителна, по-забележителни торти.

— Ако не ви харесват традиционните етажи, мога да ви направя торта, символизираща нещо, което обичате. Някоя любима картина или пък скулптура… — Поглежда ме пак и добавя: — Или пък куфар на „Луи Вюитон“…

Сватбена торта във формата на куфар на „Луи Вюитон“! Боже, но това е убийствено!

— Антоан? Би ли дошъл за момент? — Робин подава глава от малката приемна вдясно от нас и въпреки че се усмихва, изглежда направо разбита.

— Извинете ме за момент, госпожице Блумууд! — кимва любезно Антоан. — Давина! Торта за госпожица Блумууд, за да опита и да си избере!

Усмихнатата асистентка изчезва зад двойните врати в другия край и се връща с чаша шампанско, чиния от китайски порцелан с две парчета торта и една захарна лилия. Подава ми вилица и казва:

— Това е мус от плод на пасифлора и манго, ягода и мандарина, а това тук е крем карамел с пистачо и мока труфели. Да ви е сладко!

Олеле! Всяко от парчетата представлява лек пандишпан, с три различни пласта пълнеж. Не знам откъде да започна!

Окей… Хайде да видим тези мока труфели.

Поставям парченце в устата си и едва не припадам. Е това вече е сватбена торта! Такива трябва да бъдат всички сватбени торти! Защо и в Англия не правят такива?!

Отпивам няколко глътки шампанско и отхапвам лекичко от захарната лилия, която е мекичка и с лимонов вкус. После си вземам второ парченце и започвам да дъвча блажено, докато наблюдавам една от работничките наблизо, която с върховно търпение изработва захарни момини сълзи.

Защо да не взема да подаря на Сузи една такава прекрасна торта за кръщенето? Така де, ще й купя и подарък, разбира се, но тортата би могла да бъде нещо като бонус.

— Имате ли представа колко струват тези торти? — питам момичето, докато забивам вилицата във второто парче.

— Ами… зависи от тортата — отговаря то, като вдига очи. — Но доколкото ми е известно, най-евтината е около хиляда долара.

Едва не се задавям с шампанското си. Хиляда долара за една торта?! При това най-евтината?!

За торта, разбрахте ли?!

Абе, колко долара съм изяла до този момент? Я да пресметна. Така като гледам, това в чинията ми е около петдесет долара. Минимум.

— Бихте ли желали още едно парче? — пита момичето и хвърля крадешком поглед към приемната. — Доколкото виждам, Антоан надали ще излезе скоро.

— Е, ами… защо пък не! А мога ли да опитам едно от онези захарни лалета? Нали се сещате — за целите на дегустацията!

— Разбира се — усмихва се любезно момичето. — Всичко, което пожелаете.

И ми дава едно лале, както и букетче миниатюрни бели цветчета, а аз веднага започвам да хрускам щастливо, поливайки ги с шампанско.

Плъзгам небрежно поглед наоколо и внезапно съзирам огромно, сложно изработено цвете, цялото в жълто и бяло, даже с мънички капчици роса. Уха! Вкусотия! Протягам ръка през подредените пред мен захарни сърца, сграбчвам го и тъкмо се каня да го напъхам в устата си, когато в ателието се разнася мощен вик.

— Нееееееее! — От другия край на залата към мен се втурва момче с бял работен екип. — Не ми изяждайте жълтия нарцис!

— Опа! — спирам се аз точно навреме. — Извинете! Не знаех. Толкова ли е специален?

— Отне ми цели три часа да го направя — отговаря момчето и го поема внимателно от ръцете ми. — Всичко му е наред, доколкото виждам. — И ми се усмихва, обаче забелязвам, че по челото му са избили капчици студена пот.

Хммм. Може би е най-добре отсега нататък да се придържам само към шампанското. Отпивам поредната глътка и започвам да се озъртам за бутилката, когато откъм мястото, където са се затворили Робин и Антоан, се чуват разгорещени гласове.

— Но аз не го направил съзнателно! Мадмоазел, няма вендета към вас!

— Имате! Вие просто ме мразите, нали?! Кажете си де! — достига до мен и един по-приглушен, но зверски звучащ глас.

Дочувам, че Робин се опитва да вметне нещо успокоително, ала не успявам да схвана точните думи.

— Неприятностите ми се струпват една след друга! — Гласът на момичето вече се извисява с цяла октава и когато се заслушвам в него, се вкаменявам, а чашата ми спира по средата на пътя към устата ми.

Направо не мога да повярвам! Не е възможно!

— Цялата тази скапана сватба върви наопаки! — вече пищи тя. — Още от самото начало нищо не става както трябва!

Вратата се отваря рязко и вече я чувам съвсем ясно.

Да, това е тя! Това е Алиша!

Усещам как тялото ми се сковава.

— Първо, в „Плаза“ нямаше места! А сега това фиаско с тортата! А знаете ли какво научих току-що?!

— Какво? — чува се напрегнатият глас на Робин.

— Моята основна шаферка си е боядисала косата в червено! И няма да си подхожда с останалите! Такава отвратително егоистична, мръсна…

И в този момент в залата се появява наперено Алиша, а тънките й токчета потракват като картечен огън по дървения под. Когато ме забелязва, тя се заковава на място и аз я поглеждам, а сърцето ми тупа така, че ще се пръсне всеки момент.

— Здравей, Алиша! — изричам, като се старая да звуча спокойно. — Съжалявам за тортата ти! Между другото, това е изключително вкусно, Антоан!

— Какво?! — изревава Алиша. Очите й се стрелкат от годежния ми пръстен към лицето ми, а после обратно към годежния ми пръстен, след това се насочват към обувките ми, към чантата ми, опипват полата ми и накрая пак се връщат към годежния пръстен. Прилича на преценка по манхатънски в залата с огледалата в някой лунапарк.

— Ти ще се омъжваш?! — изписква невярващо. — За Люк?!

— Ами, да — отвръщам и се усмихвам безгрижно на диаманта на лявата ми ръка, след което вдигам усмивката си и към нея.

Ура! Започвам да се отпускам! Тази работа започва да ми харесва!

Освен това и аз правя на Алиша преценка по манхатънски. И отчитам, че моят пръстен е малко по-големичък от нейния. Не че ги сравнявам — нищо подобно!)

— И как така не си ми казала нищо?!

„Не си ме питала“ — иска ми се да й отговоря, но вместо това просто свивам леко рамене.

— И къде ще се жените? — Познатото до болка надменно изражение на Алиша се завръща на мястото си и аз я виждам как се готви за скок.

— Е… случи се така, че… — И си прочиствам гърлото.

Окей, сега или никога! Точно това е моментът, в който мога да направя важното си съобщение — да обявя пред Робин, че съм си променила решението. И че ще се оженя в Оксшот.

— Всъщност…

Поемам си дълбоко дъх. Хайде де! Това е като коламаска — колкото по-бързо я дръпнеш, толкова по-малко боли. Просто го кажи!

И наистина съм на ръба да изрека важната новина, когато допускам фаталната грешка да вдигна поглед към Алиша. Тя ме наблюдава покровителствено и пренебрежително — точно както се е отнасяла винаги към мен. Години, прекарани в усещане за простотия и незначителност, се стоварват отгоре ми и ме заливат като вулканична лава. И просто не успявам да се въздържа — чувам гласа си да изрича:

— Всъщност, сватбата ни е в „Плаза“!

Лицето на Алиша се свива от шока — като ластиче, свалено от косата.

— В „Плаза“ ли?! Ти да не ме будалкаш?!

— Ще бъде много приятно — продължавам безгрижно аз. — „Плаза“ предоставя най-прекрасните условия за една истинска сватба! И ти ли там ще се жениш?

— Не — отсича Алиша, стегнала челюст. — Не успяха да ни намерят свободен ден в такива кратки срокове. Вие кога направихте резервацията?

— Ами… май беше преди една-две седмици — отвръщам и свивам рамене.

Да! Да! Точно за това изражение си мечтаех цял живот!

— Ще бъде наистина приказно — вметва и Робин ентусиазирано. — Между другото, тази сутрин говорих с вътрешния дизайнер. Той вече е поръчал двеста брезички, а освен това ще ни изпратят и мостри на боровите иглички…

Виждам как мозъкът на Алиша щрака с бясна скорост.

— Значи ти си онази, дето ще й правят вълшебна гора в хотел „Плаза“! — изрича накрая. — Чух за тази работа. Та това ще струва цяло състояние! Освен това ще ви докарат със самолет и цигуларите от Виенската филхармония! Вярно ли е?!

— Нюйоркската филхармония ще бъде на турне — намесва се със съжаление в гласа Робин. — Но както чуваме, тези виенчани също не били лоши, та…