Изпращам ти цвета, който имаме предвид за салфетките. Джанис твърди, че трябва да е розово, обаче аз смятам, че тази бледа синя слива е много хубава, особено като се имат предвид цветовете, в които мислим да бъдат цветята. Но все пак и ти си кажи мнението. Нали ти си булката, миличка!

Вчера дойде фотографът, който ни препоръча Денис, и всички бяхме много впечатлени от него. Татко ти е чул добри неща за него в голф клуба, което винаги си е добър знак. Може да прави както цветни, така и черно-бели снимки, а в цената на снимките включва и специален сватбен албум, което ми се струва добра сделка. Освен това той може да превърне снимката, която ти харесва най-много, в пъзел от стотина парчета, за да изпратиш на гостите си спомен от своята сватба!

Но аз му казах, че най-важното е да ти направи колкото е възможно повече снимки до разцъфналата череша! Нали знаеш, че я посадихме, когато ти се роди, и оттогава насам аз тайничко си мечтая моята мъничка Ребека да порасне и един ден да застане до голямото вече дърво като най-красивата булка на света! Ти си нашето единствено дете и може би затова този ден е толкова важен за нас!

С много, много обич

Мама

Към края на писмото вече плача. Изобщо нямам представа какви ме прихванаха, че да искам да се женя в Ню Йорк! Изобщо нямам представа защо се оставих Елинор дори да ми покаже този тъп хотел! Домът ми е мястото, където искам да се оженя! При мама и татко, и моята череша, и моите приятели, и всичко, което действително има значение за мен!

Това е! Най-сетне взех решение! Още утре ще го съобщя на всички!

— Беки?

Подскачам на мястото си и се обръщам стреснато. На прага стои Люк — останал без дъх и мокър от глава до пети. Косата му е прилепнала за главата, а по лицето му продължават да се стичат едри капки дъжд.

— Беки… — започва той без предисловия, — много съжалявам! Наистина много съжалявам! Не трябваше да те оставям да си тръгнеш по този начин! Видях, че заваля… Нямам представа какво ли съм си въобразявал… — И думите му увисват във въздуха, когато забелязва подпухналото ми от плач лице. — Добре ли си, скъпа?

— Да, нищо ми няма — отговарям и си изтривам сълзите. — Люк, аз също съжалявам.

Люк се вторачва в мен, минават секунда-две, ръцете му треперят, очите му горят…

— Беки Блумууд — изрича накрая той, — ти си най-благородното… най-всеотдайното… най-любящото… аз не заслужавам…

Не довършва. Приближава се. Изражението му придобива почти животински вид от желание. И докато ме целува, дъждовните капки от косата му падат в моята уста и се примесват с неговия топъл, солен дъх. Аз затварям очи и оставям тялото си постепенно да се отпусне, да му се предаде, удоволствието постепенно да започне… Вече усещам неговата твърда решимост… Вече усещам как той сграбчва бедрата ми и ме пожелава тук и сега, на минутата… за да каже, че съжалява, за да каже, че ме обича, за да каже, че ще направи всичко за мен…

* * *

Господи, как обожавам секса за сдобряване!

Осем

На следващата сутрин се събуждам затоплена и доволна, и много щастлива. Лежа си в леглото, сгушена до Люк, и усещам, че ме изпълва силна решимост. Вече съм си изяснила приоритетите! Вече нищо не е в състояние да ме накара да променя решението си!

— Люк? — обаждам се аз, когато усещам, че той се раздвижва.

— Ммм? — Той се обръща и ме целува — толкова е топъл, сладък и прекрасен!

— Не ставай! Остани тук! Нека останем тук през целия ден!

— През целия ден ли?!

— Можем да се направим на болни — казвам и се изпъвам сладостно. — Пък и, честно да ти кажа, наистина се чувствам като болна.

— Така ли? И какво те боли?

— Амиии… коремчето.

— Струва ми се напълно наред — отбелязва Люк, като назнича под завивката. — И на пипане е добре. Съжалявам, няма да получиш извинителна бележка.

— Зубрач!

Наблюдавам го как става от леглото, как си облича халата и как се насочва към банята.

— Люк? — спирам го точно на прага на банята аз.

— Да, какво?

Отварям уста, за да му съобщя, че снощи съм взела много важно решение. Да му кажа, че искам да се оженим в Оксшот, както беше първоначалният план. И че смятам да откажа тържеството в „Плаза“. И че Елинор да си беснее, колкото си иска.

После я затварям.

— Какво, кажи! — подканя ме Люк.

— Просто… да не ми използваш всичкия шампоан — изричам накрая, колкото да кажа нещо.

Не мога да събера сили да повдигна въпроса за сватбата точно сега. Не и точно в този момент, когато всичко е толкова прекрасно и спокойно между нас. Пък и на Люк и без това не му пука къде ще се оженим. Той самият го каза.

Днес съм си взела свободен полуден — до обед, заради ангажимента с Робин по опитването на тортите. Но до десет часа има много време. Затова, след като Люк тръгна на работа, аз се излюпвам бавно и затепвам по боси крака до кухнята, за да си стъкна нещо за закуска и да си помисля какво точно да кажа на Елинор.

Най-важното нещо е да съм пряма. Твърда и пряма, но същевременно любезна. Да се държа като голямо момиче и да подходя професионално — като делови човек, на когото му се налага от време на време да уволнява други делови хора. Да остана спокойна и да използвам възпитани фрази от рода на „решихме да направим лек завой“.

— Здравей, Елинор! — казвам на отражението си в огледалото. — Трябва да поговоря нещо с теб. Налага се да ти кажа, че реших да направя лек завой.

Не става! Тя веднага ще си помисли, че съм решила да ставам лесбийка.

— Здравей, Елинор! — пробвам отново. — От известно време обмислям твоето предложение за сватбения сценарий. И въпреки многобройните му положителни страни…

Добре де! Хайде! Давай! Като се опитвам да игнорирам неприятните си предчувствия, аз вдигам телефонната слушалка и набирам номера на Елинор.

— „Елинор Шърман в момента не е в състояние да приеме обаждането ви…“

Значи е излязла.

Не мога просто да й оставя съобщение, в което я уведомявам, че всичко се прекратява. Или мога?

Не, не мога.

Затварям бързо телефона, преди да избръмчи сигналът за започване на записа. Окей. И сега какво следва?

Ами очевидно е! Ще се обадя на Робин! Най-важното в момента е да кажа на някого, преди да са направили поредната стъпка в приготовленията.

Събирам си мислите, а после набирам телефонния номер на Робин.

— „Здравейте! Сватбени камбани ли дочувам? Надявам се, защото вие се свързахте с Робин де Бендърн — отговорът на вашите молитви за планиране на всяка сватба! Опасявам се, че в момента не съм си у дома, но тъй като вашето обаждане е много важно за мен…“

В този момент се сещам, че Робин сигурно вече е тръгнала за срещата ни в сладкарското ателие. Бих могла да й звънна и там. Или да й оставя съобщение.

Но когато чувам ведрия й, жизнерадостен глас, внезапно ме залива прилив на огромна вина. Робин дава толкова много от себе си! И прие моята сватба с такъв ентусиазъм! В интерес на истината аз вече доста се привързах към нея. Не мога просто да й кажа, че всичко се отлага — и то ей така, по телефона. И с усещане за внезапна решимост аз връщам слушалката на мястото й и си грабвам чантата.

Ще се държа като зрял човек. Ще отида до сладкарското ателие и ще й съобщя решението си очи в очи.

А с Елинор ще се оправям по-късно.

* * *

Честно да ви призная, не си падам особено по сватбени торти. Винаги си вземам парченце, разбира се, защото се смята за лоша поличба, ако не го направиш, обаче от всичките тези плодови плънки и марципана, и глазурата като камък или в най-добрия случай тебешир буквално ми прилошава. Освен това съм толкова притеснена, когато знам, че трябва да съобщя на Робин за отменянето на сватбата тук, че просто не мога да си представя да сложа в устата си каквото и да било.

Въпреки всичко това още с прекрачването на сладкарското ателие ми потичат лигите. Ателието е огромно и добре осветено, има големи прозорци, а из въздуха се носи най-вкусното, най-захарно и най-маслено ухание, което можете да си представите. Наоколо са изложени огромни красиви торти, между които се виждат цели редици цветни украси в прозрачни кутии, а разни хора на мраморни масички изработват с огромно старание захарни рози и виещ се бръшлян.

Все още се мотая около входа, когато към мен се запътват кльощаво момиче в дънки и високи сандали, водено от майка си — двете очевидно са в разгара на ожесточена препирня.

— Само трябваше да я опиташ! — казва майката, очевидно вбесена. — Колко калории би могло да има в една хапка, а?

— Изобщо не ми пука! — срязва я момичето, готово всеки момент да се разплаче. — На сватбата си ще бъда размер 2, пък ако ще и да умра!

Размер 2!

Господи, живея тук вече от достатъчно дълго време, но все още изпадам в шок от тези американски размери на дрехите. Какво ще рече това в истински мерки?

Размер 6. (Което в още по-истински мерки, тоест европейски, ще рече номер 34. — Бел. прев.)

Е, така вече се чувствам много по-добре.

— Беки! — Вдигам глава и виждам Робин, която ми се струва малко попритеснена. — Здравей! Значи успя все пак!

— Робин — започвам, а стомахът ми се е свил от притеснение, — слушай какво сега. Трябва да поговорим. Опитах се да звънна на Елинор, обаче тя беше… Както и да е. Трябва да… поговорим за нещо.

— Разбира се — кимва разсеяно Робин. — Двамата с Антоан ще бъдем при теб само след минута, но точно в този момент се налага да разрешим една малка криза. — Тук снишава глас. — С една от тортите се случи лек инцидент. Крайно неприятна история!

— Госпожице Блумууд! — Вдигам глава и зървам срещу себе си мъж с побеляла коса и проблясващи очи, облечен в униформата на главен готвач. — Аз съм Антоан Монтиняк. Сладкарят на сладкарите! Може би сте ме виждали в моето шоу по телевизията?