Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

— Послание ли?!

— На вашите приятели! — И той взема химикалка и ме поглежда. Чака.

— Да, наистина. Е… хммм… „На Ричард и Фей“ — преглъщам аз. — „С пожелания за прекрасен сватбен ден! С обич: Беки.“

— А фамилията ви? Просто за да уточним от кого е точно.

— Е, ами… Блумууд.

— Значи „С обич: от Беки Блумууд“ — повтаря Бъд и записва старателно.

В този момент пред очите ми изникват Ричард и Фей, които разглеждат посланието ми и се чудят какво става.

Хубаво де! Нали ще получат четири салатни купи, при това безплатно!

— Така. А сега да се върнем на вашия списък! — изрича весело Бъд, докато взема картата ми. — Ето ви една бланка, която можете да попълните, докато обикаляте и разглеждате. Вероятно вече сте забелязали, че стоките ни се делят на няколко основни секции.

— Да бе… Нещо като…

— Кухненски прибори, плоски прибори, кухи прибори, барови прибори, стъклени прибори, прибори на поставки… — Тук спира, за да си поеме дъх и продължава: — И всякакви други.

— Ясно.

— Може би ще ви бъде малко трудничко да решите какво точно ще ви трябва за вашия нов дом — казва той и ми се усмихва. — Така че, предлагам ви да започнете от най-главното. Помислете си за вашите ежедневни нужди и оттам вече можете да продължите напред. Ако имате нужда от мен, просто ми викнете!

— Чудесно! Много ви благодаря!

Бъд се оттегля и аз се озъртам наоколо, а душата ми се изпълва с познатите тръпки на очакването. Не съм се вълнувала толкова, откакто пишех списъците за Дядо Коледа. Но дори и тогава мама стоеше над рамото ми и казваше неща от рода на: „Не съм много сигурна, че Дядо Коледа ще може да ти донесе истински рубинени пантофки, скъпа. Защо не си поискаш вместо тях една хубава книжка за оцветяване?“

Обаче сега никой няма да ми каже какво да си искам и какво да не си искам! Мога да си поискам всичко, което искам! Мога например да си поискам онези чинии ей там… и тази кана… и този стол… Имам предвид, че имам право да си поискам всичко! Целия магазин!

Така де. Поне на теория.

Обаче сега не смятам да се захласвам прекалено. Ще започна с ежедневните нужди, точно както ме посъветва Бъд. И с усещането на вече пораснало момиче аз се насочвам към изложените по-нататък кухненски съдове и започвам да разглеждам внимателно рафтовете.

Охо! Клещи за омари! Нека да си ги поръчаме! Я какви сладки мрежички за царевица! Ами тези пластмасови маргаритки тук! Нямам представа за какво се използват, обаче изглеждат страхотно шик!

Отбелязвам внимателно номерата в моя списък. Окей. Да видим какво още. Докато се оглеждам, вниманието ми привлечено от изрядно подредени блестящи хромови неща.

Аууу! На всяка цена трябва да имаме миксер за замразено кисело мляко! Както и тостер за вафлички! Както и фурна за хляб, и сокоизстисквачка, и тостера за истински готвачи! Записвам всички тези номера и се оглеждам със задоволство. Но защо не съм се сещала досега да се регистрирам?! Това е перфектното занимание за мен! Да пазаруваш, без да харчиш никакви пари!

Май е трябвало да се омъжа още много отдавна.

— Извинете? — Момичето с конската опашка е стигнало до секцията с ножовете. — Имате ли представаа какво означават тези ножици за дивеч? — И тя вдига нещо, което никога през живота си не съм виждала.

— Ами това са очевидно… ножици за дивеч… сигурно…

Втренчваме се една в друга за няколко секунди, след което момичето просто свива рамене, казва „Окей“ и си ги отбелязва в списъка.

Защо не взема и аз да включа в списъка си едни ножици за дивеч? Както и една от тези готини машинки за мелене на подправки. И професионална факла за приготвяне на крем брюле.

Не че някога съм приготвяла крем брюле — но човек никога не знае. Когато се омъжа, ще бъда длъжна да го правя. В този момент се виждам с красива домакинска престилка как брюлирам небрежно с една ръка, а с другата приготвям домашни захаросани плодове, а Люк и групичка отбрани гости ме гледат с възхита.

— Къде на друго място смяташ да се регистрираш? — пита ме момичето, докато вдига една яйцеразбивачка и се вторачва замислено в нея.

Аз я поглеждам неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш? Позволено ли е да имаш повече от един списък?

— Естествено! Аз имам три. Тук, в „Уилямс-Сонома“ и „Блумингсдейл“. Там е особено приятно, сканираш всичко на една…

— Три списъка! — възкликвам, неспособна да прикрия възторга, бликащ от гласа ми.

И като се замисли човек, защо да се задоволяваме само с три?!

И така, докато стигна до апартамента на Елинор, аз вече съм успяла да си направя резервации за регистрация в „Тифани“, „Бергдорф“, „Блумингдейлс“ и „Барнис“, да си поръчам каталога на „Уилямс-Сонома“ и да си открия сватбен списък по интернет.

Само не успях да намеря време, за да помисля по въпроса къде искам да се оженя — но всичко по реда си.

Когато Елинор отваря вратата на апартамента си, отвътре се чува приятна музика и се разнася аромат на цветя. Домакинята е по халат, а косата й изглежда малко по-мека от обичайното, а когато ме целува, стиска лекичко ръката ми.

— Люк вече пристигна — казва тя, когато тръгваме по коридора. — Много красиви обувки! Нови ли са?

— Ами, всъщност, да. Благодаря! — Не мога да се въздържа да не я зяпам удивено. Никога досега не съм я чувала да прави комплимент на когото и да било. Нито веднъж!

— Имам усещането, че малко си поотслабнала — допълва тя. — Много ти отива, между другото.

Дотолкова се шашвам, че се заковавам по средата на коридора, но после ми се налага да подтичвам, за да я настигна. Да не би Елинор Шърман накрая да е решила да се държи любезно с мен? Направо не мога да повярвам!

Но когато се замисли човек… не може да не й се признае, че към края на годежното ни парти също се държа много любезно. Заяви, че е било груба грешка да не бъда включена в списъка с гостите, както и че много съжалява за случилото се.

Е, не че изрече с думи, че съжалява — точните й фрази бяха, че ще съди организаторите на партито. Но и това доказва загрижеността й, нали така?!

Боже, възможно ли е да не съм преценила правилно Елинор? Възможно ли е през цялото това време да не съм я разбирала? Може би това важи за всички хора около нея. Може би под ледената си обвивка тя да се окаже съвсем различен човек. Да, тя е уязвима и несигурна в себе си и точно затова се е обгърнала с тази защитна обвивка. И вероятно аз съм единственият човек, който може да прозре истината под тази обвивка и да убеди истинската Елинор да се покаже пред света. Тогава цялото нюйоркско общество ще ахне, Люк ще ме заобича още повече, а хората ще ме наричат „Момичето, което промени Елинор Шърман“ и…

— Беки? — Гласът на Люк пронизва мислите ми и ме изважда от тях. — Добре ли си?

— Да — отвръщам и едва сега си давам сметка, че ще налетя право на масичката за кафе. — Да, много съм добре!

Сядам до него на диванчето, Елинор ми подава чаша изстудено вино и аз започвам да отпивам от него, загледана през прозореца към блясъка на Манхатън, който се простира в далечината пред нас. Елинор и Люк са в разгара на някаква дискусия относно фондацията, затова аз си хрускам осолени бадеми и си тананикам весело. Незнайно как, но вече съм се озовала насред една прекрасна картина, когато Елинор се обръща към насъбралото се множество и заявява: „Беки Блумууд е не само образцова снаха, но и мой верен приятел“, а аз се усмихвам скромно на хората, които започват да ме аплодират. Точно в този момент се чува някакво прищракване, което така ме стряска, че аз едва не си разливам виното.

Елинор е затворила бележника от крокодилска кожа, в който пише. Поставя го настрани, намалява леко музиката и ме поглежда право в очите.

— Ребека — изрича.

— Да?

— Поканих те тази вечер, защото има нещо, което желая да обсъдя с теб. — И ми долива вино, при което аз й се усмихвам топло.

— Да?

— Както вероятно ти е добре известно, Люк е много заможен млад мъж.

— Е, така е… — изричам, леко смутена. — Сигурно си права.

— Говорих с моите адвокати, както и с адвокатите на Люк и… всички са на едно мнение. Така че, бих желала да ти дам това… — И тя ме залива с блясъка на необичайна за нея усмивка и ми подава дебел бял плик, а после подава друг такъв на Люк.

Докато го поемам, усещам, че надеждите ми се оправдават. Ето, виждате ли?! Елинор наистина става все по-любезна! Точно като в „Далас“. Вероятно ме прави съдружник в някоя семейна компания или нещо подобно, за да ме приветства с добре дошла в династията. Ами да! И аз ще започна да ходя на заседания на борда на директорите и всякакви подобни неща и всички заедно ще направим страхотни печалби и аз ще нося големи обици…

Отварям развълнувано плика и изваждам отвътре дебел документ, написан с печатни букви. Но когато се зачитам, въодушевлението ми постепенно се отича в канала.

Нещо не разбирам… Какъв меморандум? Какво споразумение? Това да не е…

Не може да е…

Поглеждам объркано Люк, но докато прелиства страниците, той изглежда не по-малко объркан от мен.

— Майко, какво е това? — пита накрая.

— Просто една предохранителна мярка — отвръща Елинор с неразгадаема усмивка. — Нещо като застраховка.

О, Господи! Но това е предбрачно споразумение!

С усещане за внезапен световъртеж аз също започвам да прелиствам договора. Обхваща приблизително десет страници и в него се съзират глави от рода на „Разделяне на имуществото в случай на развод“.

— Застраховка срещу какво точно? — обажда се Люк с не по-малко неразгадаем глас.

— Нека не се преструваме, че живеем в приказен свят — отвръща сухо Елинор. — Всички сме наясно какви неща се случват всеки ден.