Обаче не мога да мисля за всичко онова, което ми каза Елиз.

Ами ако е права? Ами ако действително има цели купища хора, които се блъскат да ни купят подаръци, а не са в състояние да го направят?!

И в този момент ме пронизва неописуем страх. Ами ако накрая решат от отчаяние да се откажат?!

Вдигам телефона си и набирам на бързи обороти номера на Люк.

Докато чакам, внезапно си спомням, че оня ден му обещах да не го безпокоя по телефона за онова, което той самият нарича „сватбени дреболии“. Веднъж го задържах на телефона половин час, докато му обяснявах надълго и нашироко три различни начина на подреждане на масите, а междувременно той май е пропуснал някакво много важно обаждане от Япония.

Но това може да се приеме като изключение, нали? Все пак случаят е спешен!

— Слушай! — започвам без предисловия, когато той вдига. — Трябва да се регистрираме! При това много бързо!

— Беки, в момента имам заседание. Въпросът не може ли да почака?

— Не! Много е важно!

Мълчание. После чувам как Люк казва на някого: „Бихте ли ме извинили за момент?“

— Добре — обръща се към мен. — Започни отначало. Какъв точно е проблемът?

— Проблемът е в това, че хората се опитват да ни купят подаръци! Затова се нуждаем от списък! Ако не видят нищо, което да купят, може просто да се откажат!

— Е, нека тогава се регистрираме!

— И аз това казвам! Но откога те чакам да отделиш поне една свободна вечер…

— Знаеш, че съм много зает — отговаря той, а в гласа му се усеща отбранителна нотка. — Ясно ти е, че работата ми е такава.

Знам защо е това отбранително настроение. Защото работи по цяла нощ във връзка с някаква глупава промоция на благотворителните глупости на Елинор. И той отлично знае какво мисля по този въпрос.

— Е, но все отнякъде трябва да започнем! — изричам на глас. — Трябва да решим от какво имаме нужда!

— Моето присъствие наложително ли е?

— Естествено, че е наложително! Не ти ли пука в какви чинии ще се храним?

— Честно ли искаш да ти кажа? Не!

— Не ти пука?! — Поемам си дълбоко дъх и едва не се впускам в тирада на тема: „Щом не ти пука за нашите чинии, може би не ти пука и за нашите отношения!“

Ала точно в този момент си давам сметка, че по този начин ще мога да избера всичко, което на мен ми харесва!

— Добре тогава — отговарям на глас. — Ще го направя сама. Ще отида до „Крейт и Барел“, става ли?

— Страхотно! Така и така се чуваме, да знаеш, че се съгласих довечера да пийнем с майка ми. В шест и половина в нейния апартамент.

— Окей — казвам, но се нацупвам. — Добре, в такъв случай дотогава. Да ти се обадя ли, след като мина през „Крейт и Барел“, за да ти съобщя какво съм регистрирала?

— Беки — изрича Люк с гробовен глас, — ако още веднъж ме потърсиш в офиса с проблеми около сватбата, много е възможно такава изобщо да няма!

— Няма проблеми! Няма, обещавам! Щом не те интересува, аз мога и сама да организирам всичко, а после да си уговорим среща пред олтара. Така става ли? Това устройва ли те?

Настъпва мълчание, след което чувам смеха на Люк.

— Честен отговор ли искаш или отговор, който би събрал най-големия брой точки на въпроса „Обича ли ви наистина вашия човек?“ от тестовете на „Космополитън“, а?

— Дай ми втория тип отговор — казвам след известен размисъл аз.

— Искам да взема участие във всеки дребен детайл от нашата сватба — изрича сериозно той. — Прекрасно разбирам, че ако демонстрирам и най-малката липса на интерес във всеки един етап от организирането й, това е знак, че аз не се интересувам от теб като жена и като красива, любяща, завършена и много специална личност и че направо не те заслужавам!

— Това никак не беше лошо — принудена съм да призная неохотно аз. — А сега ми дай искрения отговор.

— Ще се видим пред олтара.

— Яба-даба-дуу! Хубаво. Но гледай да не съжаляваш, когато те облека в розов смокинг!

— Права си. Ще съжалявам. А сега трябва да приключваме. Наистина! До довечера!

— Чао!

Изключвам телефона, вземам си палтото, а после и чантата. Докато затварям ципа й, поглеждам към моя списък и отново ме завладява чувство за вина. Може би би трябвало да остана още малко сама и да поразмисля още мъничко и да се опитам да взема решение.

От друга страна обаче, независимо дали ще се оженим в Англия или Америка, все ще имаме нужда от списък за подаръци, нали? Така че в известен смисъл е много по-разумно първо да отида и да ги регистрирам, а после ще му мисля в коя държава да се оженя.

Именно.

* * *

Едва когато прекрачвам прага на „Крейт и Барел“, аз си давам сметка, че не разбирам абсолютно нищо от регистриране на подаръци. Всъщност, не разбирам нищичко от сватбени списъци. За сватбата на Том и Луси поговорих с мама и татко и после мама организира всичко, а единственият друг мой познат, който се е женил, беше Сузи — те двамата с Таркуин пък изобщо нямаха списък.

Озъртам се напосоки из магазина, като се чудя откъде да започна. Тук е светло и много просторно, тук-таме се виждат пъстри масички, подредени сякаш за вечеря, както и много витрини, пълни с бляскави чаши, рафтове с ножове и домакински съдове от неръждаема стомана.

Докато се мотая безцелно покрай пирамида от блестящи тигани, забелязвам момиче с голяма конска опашка, което обикаля и си отбелязва нещо на някаква бланка. Примъквам се до нея и се опитвам да разбера какво точно прави. Забелязвам, че бланката носи надписа „Регистрационен списък на «Крейт и Барел»“. Боже, ама тя прави точно това! Тя регистрира! Значи спокойно мога да наблюдавам какво точно прави!

— Ей! — вдига глава към мен момичето. — Знаеш ли нещо за домакинските съдове? Да знаеш случайно какво е това тук?

И тя вдига тиган, при което аз не мога да сдържа усмивката си. Ама честно! Тези манхатънски момичета не разбират от абсолютно нищо! Сигурно никога през живота си не е сготвила и едно ястие!

— Това е тиган за пържене — отвръщам любезно. — Използва се за пържене на разни неща.

— Окей. Ами това?

И вдига друг тиган с набраздена повърхност и две дръжки. Да го вземат мътните! Това пък за какво е?

— Ами… мисля… че това е, хммм… тиган за… омлети… и за печене… или тенджерка.

— Аха, ясно. — Поглежда го озадачено, а аз побързвам да дам на заден ход.

Минавам покрай красиво подредени керамични купички за овесени ядки и се озовавам в компютърен терминал, където пише „Регистрация“. Може би тук дават въпросните формуляри.

— Добре дошли в „Крейт и Барел“ — приветства ме радостен надпис на екрана. — „Моля, въведете избора, който желаете.“

Почуквам разсеяно по екрана, но с половин ухо слушам една двойка зад мен, която спори относно чиниите.

— Просто не желая да бъда черна бисквитиера — казва момичето, почти разплакано.

— Добре де, каква тогава искаш да бъдеш? — срязва я мъжът.

— Не знам!

— Да не би да твърдиш, че аз съм черна бисквитиера, Мари?!

Господи! Трябва да се отуча от този навик да подслушвам хората! Свеждам поглед към екрана и се заковавам изненадано. Стигнала съм до място, където човек може да погледне списъците на хората, за да им купи подарък. Тъкмо се каня да изляза от файла, когато спирам.

Ще ми бъде от полза, ако надзърна какво са си поръчали хората, нали така? Внимателно напечатвам името „Р. Смит“ и натискам „Enter“.

За мое огромно изумление екранът започва да се изпълва с цяла поредица от имена на двойки.

Рейчъл Смит и Дейвид Форсайт, Скотсдейл, Аризона.

Ани Уинтърс и Род Смит, Рейли, Северна Каролина.

Ричард Смит и Фей Бълок, Уийтън, Илинойс.

Лирой Елмс и Рашел Смит…

Боже, ама това е много гот! Окей, нека сега надзърнем, за да видим какво са си избрали Рейчъл и Дейвид. Натискам отново „Enter“ и след няколко секунди принтерът започва да бълва листи хартия.

Стъклен сервиз за хайвер и стриди — 4

Плато за кейк на крачета с капак — 1

Купа с водна лилия — 2

Класическа гарафа 3 л.

Ауу! Ама това звучи много шик! Със сигурност и аз ще искам купа с водна лилия! Както и сервиз за стриди.

Добре. Нека сега видим какво са си избрали Ани и Род. Натискам отново „Enter“ и принтерът ми изплюва нов списък.

Охо! Значи Ани и Род си падат по чашите! Питам се обаче защо са им цели шест кофички за лед?

Ама това е като наркотик! Нека видим какво искат Ричард и Фей. А после Лирой и Рашел… Принтирам и следващите два списъка и тъкмо се чудя дали да не въведа друго често срещано име, като например „Браун“, когато чувам зад себе си нечий глас.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

Вдигам рязко глава и виждам пред себе си един усмихнат продавач с табелка, на която пише, че името му е „Бъд“.

— Да не би да не можете да откриете списъка, който желаете?

Усещам как се изчервявам от притеснение.

Не мога да си призная, че просто надзъртам в чуждите списъци!

— Аз… всъщност… току-що го намерих — казвам и грабвам напосоки един списък, който се оказва на Ричард и Фей. — Това са мои приятели. Ричард и Фей. — Прочиствам си гърлото и продължавам: — Искам да им купя сватбен подарък. Затова съм дошла тук. И освен това искам и аз самата да се регистрирам за подаръци.

— Добре, нека първо приключим с покупката. Какво бихте желали да им купите?

— Ами… да видим… — И разглеждам списъка. — Такааа…

Стига де! Нали не възнамерявам да купувам подарък на двама абсолютни непознати?! Трябва просто да си призная истината. Че съм проявила нездраво любопитство.

— Някакви идеи?

— Какво ще кажете за четирите салатни купи? — чувам се да изричам най-неочаквано.

— Перфектен избор! — възкликва Бъд и ме повежда към близката каса. — Искате ми да им оставите някакво послание?