— Окей… аз ще… — смотолевям сконфузено аз.

Направо не смея да погледна към Сузи.

— Страхотно! А в понеделник ще те чакам при Антоан. Десет часа! Ако знаеш какви торти прави само!… Направо ще припаднеш! Така. Вече трябва да бягам. — И тя затваря бележника си и се усмихва на Сузи. — Много ми беше приятно да се запознаем, Сузи! Ще се видим на сватбата!

— Да, там ще се видим! На всяка цена! — отвръща приятелката ми с подозрително весел тон.

Вратата зад гърба на Робин се затваря и аз преглъщам на сухо. Усещам, че бузите ми пламтят.

— Та така. Аз… май най-добре да отида да се преоблека.

И се насочвам към пробната, без да смея да погледна към Сузи. Но секунда по-късно тя вече е при мен.

— И коя беше тази? — пита безгрижно тя, докато смъквам ципа на роклята си.

— Това беше… Робин. Приятна е, нали?

— И какви ги говореше тази жена?

— Ами просто… сватбени брътвежи… нали се сещаш… Би ли ми помогнала с този корсет, ако обичаш?

— И защо смята, че ти ще се жениш в хотел „Плаза“?

— Аз… хмм… не знам.

— Много добре знаеш! И онази жена на годежното ти парти! — Неочаквано гласът на Сузи придобива толкова жесток нюанс, че аз примигвам. — Беки, кажи ми веднага какво става тук!

— Нищо не става!

Сузи ме сграбчва за рамото.

— Беки, престани! Ти няма да се ожениш в хотел „Плаза“, нали?!

Втренчвам се в нея и усещам, че лицето ми става все по-горещо и по-горещо.

— Това е една… възможност — изричам накрая.

— Какво искаш да кажеш с това, че било възможност?! — вторачва се в мен Сузи и поотпуска захвата на рамото ми. — Каква възможност би могло изобщо да бъде?

Оправям роклята на закачалката, като се опитвам да спечеля време и да потисна нарастващото чувство за вина в душата си. Ако се държа така, сякаш тази ситуация си е напълно нормална, нищо чудно да стане точно такава.

— Просто стана така, че… добре де, Елинор реши да ни организира забележителна сватба! А аз още не съм решила дали да приема или не. — Виждам изражението на Сузи и питам: — Какво?!

— Как какво?! — възмущава се Сузи. — А какво ще кажеш за: а) че майка ти вече ти организира сватба, б) че Елинор е тъпа крава, както и за в) да не би да си откачила?! Защо, за Бога, ще искаш да се жениш точно в „Плаза“?!

— Защото… защото… — притварям очи. — Сузи, трябва да го видиш! Ще имаме истински струнен оркестър, хайвер, както и бар със стриди… и рамки от „Тифани“ за всеки на масата… и шампанско „Кристал“… и цялата зала ще бъде превърната на вълшебна гора, с всичките му там истински дървета и пойни птици…

— Истински дървета ли?! — смръщва се Сузи. — И за какво са ти пък те?!

— Всичко ще бъде както в „Спящата красавица“! И аз ще бъда принцесата, а Люк ще бъде… — Не довършвам, когато забелязвам пълното с укор изражение на приятелката ми.

— Ами майка ти?

Настъпва гробна тишина, в която аз се преструвам на дълбоко заангажирана с разкопчаването на корсета си. Точно в този момент изобщо не ми се мисли за мама.

— Беки, какво ще стане с майка ти?!

— Просто ще трябва да… да я разубедя — изричам накрая.

— Да я разубедиш ли?!

— Тя самата твърдеше, че човек не трябва да прави нищо, свързано със сватбата му, половинчато! — отвръщам отбранително. — Ако дойде и само зърне какво представлява „Плаза“, и види плановете за сватбата…

— Но тя вече е напреднала много с подготовката за сватбата ти! Когато й бяхме на гости, не говореше за нищо друго, освен за великото събитие! Тя и… как се казваше онази ваша съседка?

— Джанис.

— Да, точно така. Та двете бяха започнали да наричат кухнята ви „контролен център“. По стените има пет-шест дъски за напомки, навсякъде се виждат списъци, мострички плат и какво ли още не… и са толкова щастливи, че го правят! — След тези думи Сузи ме поглежда сериозно. — Беки, ти просто не можеш да им кажеш, че всичко се отлага! Просто не можеш!

— Елинор ще уреди да ги докарат със самолет! — заявявам и усещам в гласа си вина, на която предпочитам да не обръщам внимание. — Ще си изкарат приказно! За тях това също ще бъде преживяване, което се случва веднъж в живота на човека! Могат да отседнат в „Плаза“, да танцуват цяла нощ и да разгледат Ню Йорк… Ще си изкарат една незабравима почивка!

— Говорила ли си за това с майка си?

— Не. Аз… още не съм й казвала нищо по въпроса. Засега. Няма смисъл да й го споменавам, докато не съм сто процента сигурна какво ще стане.

Отново настъпва тишина, през която Сузи присвива очи и ме поглежда изпитателно.

— Беки, нали смяташ да направиш нещо по този въпрос, и то съвсем скоро? — пита неочаквано. — Нали не възнамеряваш просто да си заровиш главата в пясъка и да се престориш, че нищо не се случва около теб?!

— Никога не бих постъпила така, честна дума! — изричам възмутено аз.

— Ей, това тук съм аз, нали не си забравила?! — въкликва Сузи. — Беки, много добре те познавам как можеш да се държиш! Някога хвърляше банковите си извлечения в кошчето за боклук с надеждата, че някой непознат просто ще намине през банката, за да ти плати сметките!

Ето какво става, когато споделиш с приятелката си най-съкровените си тайни! После тя ги използва като оръжие срещу теб!

— Оттогава израснах много — отговарям, като се старая да вложа в гласа си порядъчна доза достойнство. — И ще оправя този проблем. Просто трябва… трябва малко да помисля.

Пак настъпва тишина. Отвън дочувам гласа на Синтия, която казва: „Тук, в «Дрийм Дрес», нашето мото е, че вие не избирате роклята си…“

— Виж какво, Беки — проронва накрая Сузи, — аз не мога да взема това решение вместо теб. Никой не може! Единственото, което мога да ти кажа, е, че ако смяташ да се откажеш от сватбата на майка си, не отлагай нито миг повече!


БОРОВЕТЕ Елтън Роуд № 43 Оксшот Съри

----------------------------------------------------------------------------

ФАКС

За Беки Блумууд

От: мама.

20 март 2002 г.


Скъпа Беки! Прекрасни новини!


Вероятно вече си разбрала, че Сузи разля всичкото си кафе върху булчинската рокля. Беше буквално съкрушена, горката.

Но аз занесох роклята на химическо чистене… и там направиха истинско чудо! Вече отново е бяла като сняг, така че в края на краищата ще можеш да бъдеш с нея!

С много обич и до скоро чуване:

Мама

Седем

Окей. Сузи е напълно права. Не мога да протакам повече! Трябва да взема решение!

В деня, когато те си тръгнаха, аз останах през обедната почивка в моята пробна с лист хартия и химикалка в ръка. И сега ще трябва да подходя към проблема логично. Трябва да си изясня плюсовете и минусите от всяка ситуация, да ги претегля и да взема рационално решение. Така. Хайде да започвам!


За Оксшот:

1. Мама ще бъде щастлива.

2. Татко ще бъде щастлив.

3. Сватбата ще бъде прекрасна.


Вторачвам се в този списък за няколко секунди, след това правя нова графа.


За Ню Йорк:

1. Ще имам най-вълшебната сватба в целия свят.


О, Господи! Заравям лице в ръцете си. На хартия изобщо не става по-лесно.

Всъщност става дори по-трудно, защото ми тика дилемата право в очите, вместо да я оставя там, където аз искам да бъде — в мъничка кутийка в дъното на съзнанието ми, където няма да ми се налага да се изправям очи в очи с нея.

— Беки?

Вдигам глава и автоматично покривам листа с ръка. На прага на моята пробна стои Елиз — една от клиентките ми. Тя е тридесет и пет годишен корпоративен адвокат и наскоро заминава за Хонконг за една година. Тази жена доста ще ми липсва. С нея винаги е приятно да си побъбри човек, въпреки че тя определено страда от липса на чувство за хумор. Мисля обаче, че тя не би имала нищо против да си има такова чувство — просто не й е съвсем ясно каква точно е целта на вицовете и майтапите.

— Здравей, Елиз! — възкликвам изненадано. — Имаме ли уговорена среща за днес? Мислех, че днес ти е денят на заминаването.

— Заминаването ми е утре. Но преди да отлетя, ми се искаше да ти купя сватбен подарък.

— Боже! Няма нужда да го правиш! — изписквам, но вътрешно съм много доволна.

— Просто исках да ми кажеш къде си регистрирана.

— Къде съм регистрирана ли? О, имаш предвид списъка с подаръците за сватбата! В интерес на истината, още не сме правили такъв!

— Не сте правили ли?! — смръщва се Елиз. — Тогава как да ти купя подарък?!

— Ами… хммм… би могла просто… просто да купиш нещо. Може би.

— Без списък?! — вторачва се неразбиращо в мен Елиз. — Но какво да ти взема?

— Нямам представа! Нещо, което ти харесва на теб! — изсмивам се деликатно. — Може би… тостер?

— Добре, тостер — кимва Елиз и започва да рови в чантата си за листче хартия, за да си запише. — Какъв модел да бъде?

— Нямам никаква представа! Просто това беше първото, което ми хрумна! Виж какво, Елиз, просто… не знам. Защо не ми купиш нещо от Хонконг?

— И там ли смяташ да се регистрираш? — застава нащрек Елиз. — В кой магазин?

— Не, не! Просто исках да кажа… — Въздъхвам. — Окей, виж какво. Когато се регистрираме, ще те уведомя за подробностите. Вероятно ще можеш да го направиш и по интернет.

— Добре. Щом казваш. — Елиз връща листчето обратно в чантата си и ме поглежда укорително. — Но наистина трябва да си направиш такъв списък! Много хора ще искат да ти купят сватбени подаръци!

— Съжалявам — отвръщам аз. — Както и да е. Пожелавам ти незабравимо прекарване в Хонконг!

— Благодаря! — Елиз се поколебава за миг, после се приближава до мен и непохватно ме потупва по бузата. — Чао, Беки! Благодаря ти за помощта!

Когато тя си тръгва, аз сядам отново на столаа си и си поглеждам бележките, опитвайки се да се концентрирам.