— Това е единичен случай — изрича нетърпеливо Люк. — И по мое мнение ползите за компанията ще надвишат далеч цената, която плащаме в момента!

— Искам да изтъкна, че ти не си казал на никого, не си се консултирал с никого…

— Не ми е необходимо разрешение, когато реша да направя нещо — казва Люк с каменна физиономия. — Аз съм директор на тази компания, така че мога да си вземам всякакви решения, които счета за необходимо.

— Нямах предвид да искаш разрешение — побързвам да се обоснова. — Но нали Майкъл ти е партньор! Би трябвало да се вслушваш в мнението му! Би трябвало да му имаш доверие!

— Той също би трябвало да ми има доверие! — сопва ми се вбесено Люк. — А с инвеститорите няма да имаме никакви проблеми. Повярвай ми, когато видят публичния ефект от това начинание, ще бъдат напълно доволни от всичко, което съм решил! И ако Майкъл се постарае да го проумее, вместо да се заяжда за дребни подробности… Къде е сега той, между другото?

— Трябваше да си тръгне — отвръщам аз и забелязвам, че лицето на Люк се стяга от шока на тази новина.

— Значи си е тръгнал, така ли?! Аха! Ами страхотно, няма що!

— Не е така, както си мислиш. Просто трябваше да си тръгне — казвам и сядам на леглото, след което вземам ръката му в своята. — Люк, скъпи, не се карай с Майкъл! Той ти е толкова верен приятел! Хайде де, не си ли спомняш всичко, което той стори за теб?! Не си ли спомняш речта, която той изнесе на рождения ти ден?!

Опитвам се да поразведря атмосферата, обаче Люк очевидно изобщо не забелязва. Лицето му е опънато, изражението му е отбранително, а раменете му са изпънати като струна. Давам си сметка, че няма да чуе абсолютно нищо от онова, което му казвам. Въздъхвам вътрешно и отпивам глътка шампанско. Видно е, че ще трябва да изчакам по-подходящ момент за този разговор.

Настъпва тишина и след известно време и двамата се отпускаме. Като че ли сме решили да обявим негласно примирие.

— По-добре да тръгвам — изричам на глас. — Сузи не познава никого тук.

— За колко време ще останат в Ню Йорк? — вдига глава Люк.

— Само за няколко дена.

Отново отпивам от шампанското си и погледът ми се плъзва из стаята. Никога до този момент не съм влизала в спалнята на Елинор. Всичко е безупречно — както и целият й апартамент. Стените са в същите бледи нюанси, а мебелировката очевидно е ръчно изработена и много скъпа.

— Ей, знаеш ли какво? — сещам се изведнъж. — Утре двете със Сузи ще ходим да си избера булчинска рокля!

Люк ме поглежда изненадано.

— Мислех, че ще облечеш сватбената рокля на майка си!

— Да де, ама… — придавам подходящото тъжно изражение върху лицето си аз. — Преди малко разбрах, че роклята е претърпяла много неприятен инцидент…

* * *

И единственото, което мога да кажа по случая, е благодаря на Бога, че имам Сузи за своя приятелка! Благодаря също така и на добре прицелената й чаша с кафе!

И докато на следващата сутрин се приближаваме към витрината на „Дрийм Дрес“ на Медисън авеню, аз внезапно си давам сметка какво иска от мен мама. Как смее да иска от мен да облека онзи неин чудовищен боклук с къдрички и воланчета, вместо едно от тези разкошни, удивителни, създадени само за „Оскари“ творения?! Двете със Сузи отваряме вратата и оглеждаме мълчаливо приглушеното помещение — с килима в цвят на шампанско и нарисуваните по тавана облачета и подредените в две стройни редици от двете ни страни удивителни булчински рокли!

Усещам как вълнението в гърдите ми се надига като фонтан. И едва се сдържам да не се изкикотя на глас.

— Ребека! — Синтия вече ни е забелязала и се приближава към нас. — Толкова се радвам, че дойдохте! Добре дошли в „Дрийм Дрес“, където мотото ни е…

— Аха, на бас, че се досещам! — прекъсва я Сузи. — Нали е нещо като „Изживейте мечтите си в «Дрийм Дрес»“?

— Не, не е това — усмихва се Синтия.

— А не е ли „Мечтите стават реалност в «Дрийм Дрес»“?

— И това не е. — Усмивката на собственичката леко замръзва. — Мотото ни е „Ще открием вашата Рокля на мечтите!“.

— О, прекрасно! — кимва учтиво Сузи, но в ухото ми прошепв: — Моите идеи бяха по-добри!

Синтия ни поканва в приглушената чакалня и ни настанява върху диванче с кремава тапицерия. После изрича със сладникав тон:

— Ще се върна само след миг! А вие междувременно можете да поразгледате малко списания!

Двете със Сузи се ухилваме една на друга и всяка от нас посяга към някое от списанията — тя избира „Съвременната булка“, а аз се спирам на „Сватбите на Марта Стюарт“.

Господи, буквално обожавам „Сватбите на Марта Стюарт“!

Дълбоко в себе си мечтата ми е да бъда част от сватбите на Марта Стюарт. Иска ми се да мога да пропълзя в страниците на списанието и да застана до всичките тази красиви хора, които се женят в Нантъкет и Южна Каролина и яздят до параклисите на коне, и си правят сами стойки за салфетки от захаросани ябълки!

Вглеждам се в снимка на една двойка здравеняци, застанала сред маково поле на фона на болезнено красив планински пейзаж. Защо и ние да не се оженим в някое маково поле, а?! Тогава ще мога да си свия венец от ечемик, а Люк ще свие любовно гнезденце с голи ръце, защото предците му и без това са били дърводелци шест поколения наред. После ще поемем към построената от него къщичка в стара каруца с покривало…

— Какво означава „френска служба с бели ръкавици“? — обажда се Сузи, ококорена неразбиращо в някаква реклама.

— Нямам представа — вдигам замаян поглед аз. — Хей, Сузи, я погледни това! Дали пък да не си направя сама букета?

— Какво да направиш?!

— Виж тук! — И посочвам една страница. — „Можете сами да си направите цветята от крепирана хартия, за да имате изпълнен с въображение и индивидуалност булчински букет!“

— Ти ли?! Ти да изработиш цветя от хартия?!

— Защо пък не?! — отдръпвам се назад аз, леко попарена от тона й. — Аз имам голямо въображение, както добре ти е известно.

— Ами ако вали?

— Няма да вали… — и не довършвам.

Тъкмо се канех да кажа: „Няма да вали в хотел «Плаза»!“

— Просто… сигурна съм, че няма да вали — замазвам бързо положението и обръщам на следващата страница. — Ужас! Погледни само тези обувки!

— Дами! Предлагам да започваме! — Синтия вече стои пред нас с папка в ръка. Присяда на симпатична позлатена табуретка и двете се втренчваме в нея, изпълнени с очакване.

— Нищо във вашия живот — започва собственичката — не е в състояние да ви подготви за преживяването, свързано с купуването на булчинската ви рокля! Може да си въобразявате, че знаете всичко за дрехите. — Тук Синтия се усмихва и поклаща мъдро глава. — Ала избирането на булчинската рокля е нещо съвсем различно! Както ние от „Дрийм Дрес“ обичаме да казваме, вие не избирате вашата рокля…

— А вашата рокля ви избира? — намесва се Сузи.

— Нищо подобно — махва с ръка леко раздразнено Синтия. — Вие не избирате вашата рокля — обръща се право към мен тя, — вие срещате вашата рокля! И позволете ми да ви уверя, че на този свят със сигурност има рокля, която ви чака! Тя може да се окаже първата, която пробвате — изтъква и посочва към висящата закачалка, която чака наблизо. — Може да се окаже двадесетата. Но когато облечете подходящата за вас рокля, ще почувствате лек удар ето тук! — И тя поставя ръка върху слънчевия си сплит. — Прилича на моментално влюбване. Веднага ще го усетите!

— Наистина ли?! — оглеждам се аз, усещайки нарастващи тръпки на вълнение. — И как ще го усетя?

— Нека просто кажем, че… ще го усетите — отвръща собственичката и отново ме дарява с мъдрата си усмивка. — Имате ли някакви идеи как трябва да изглежда роклята?

— Е, очевидно имам няколко, но…

— Много добре! Винаги е полезно, когато успеем да стесним обсега на избор. И така, преди да започнем, нека ви задам някои основни въпроса. — Тя вади химикалката си. — Нещо простичко ли търсите?

— Категорично — кимвам аз. — Нещо простичко и много елегантно. Или пък доста сложно изработено — добавям, защото точно в този момент зърнах една удивителна рокля с рози, спускащи се по целия гръб.

— Ясно. Значи… просто или сложно… — драска тя в папката си. — Какво предпочитате, мъниста или бродерия?

— Може би.

— Окей… Така, сега: с ръкави или без презрамки?

— Вероятно без презрамки… — изричам замислено. — Или пък с ръкави.

— С шлейф ли предпочитате?

— О, да! На всяка цена!

— Но не би имала нищо против, ако е и без шлейф, нали? — вметва Сузи, която тъкмо преглежда „Булченски прически“. — Искам да кажа, че можеш да си избереш някой много дълъг воал, нали?

— Вярно. Но все пак много ми се ще да имам и шлейф. — Точно в този момент се втренчвам в нея, поразена от внезапна идея. — Хей, Сузи, ако изчакам още две години до сватбата си, детето ти ще бъде достатъчно голямо, за да ми носи шлейфа!

— Боже! — Сузи поставя ръка на устата си. — Би било много сладко! Ама ако вземе, че падне? Или пък започне да пищи?

— Нямам нищо против! И можем да му купим някоя страхотно сладуранчеста шаферска рокличка…

— Имате ли нещо против да се върнем на днешната тема? — намесва се Синтия и преглежда записките си. — И така, значи търсим нещо или просто, или сложно; или с ръкави, или без презрамки, може би с мъниста и/или бродерия; и или с шлейф, или без такъв.

— Точно така! — светват очите ми, докато я проследявам с поглед как обикаля закачалките. — Но как да ви кажа… възможно е да си променя мнението в последния момент.

— Разбирам — отвръща Синтия и се вторачва за няколко секунди в бележките си. — Ясно — изрича на глас. — Е, единствения начин, по който можете да разберете какво искате, е като пробвате няколко рокли… Така че най-добре да започваме веднага!

* * *

Защо никога досега не съм се сещала да го направя?! Да пробваш булчински рокли е най-забавното нещо на света! Синтия ме въвежда в обширна пробна с тапети на бели и златни ангелчета, с огромно огледало на едната стена, след което ми подава дантелено бельо и високи сатенени обувки, които да си сложа. А после помощничката й започва да внася роклите по пет наведнъж. Пробвам копринени шифони с голи гърбове, рокли тип „балерина“ с впити горни части и пластове тюл, рокли, изработени от сатен и дантела, рокли в опростена, класическа линия с драматични шлейфове, обикновени рокли, бляскави рокли…