Да го вземат мътните! Няма да мога да понеса да се откажа толкова бързо от тази мечта! Все още не!

* * *

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Люк, седнал на масата да разглежда смръщено някакви книжа.

— О, върнал си се рано! — възкликвам, приятно изненадана аз.

— Имам да преглеждам едни неща — отвръща той. — Реших, че е най-добре да го направя на спокойствие и тишина у дома.

— Ясно.

Когато се приближавам до него, забелязвам, че всичките листи носят логото „Фондация Елинор Шърман“. Отварям уста, за да кажа нещо, но размислям и отново я затварям.

— Е? — вдига очи към мен той и устата му се разтяга в лека усмивчица. — Какво мислиш за хотел „Плаза“?

— Значи си знаел за това?! — ахвам невярващо.

— Естествено, че знаех! И щях също да дойда с вас, ако не беше този неотложен делови обяд.

— Но, Люк… — започвам, поемам си дълбоко дъх и си казвам, че не е полезно да преигравам. — Нали знаеш, че майка ми организира нашата сватба в Англия?

— Но тя е едва в началото, не е ли така?

— Не трябваше да ме насаждаш така на пачи яйца с тази среща!

— Обаче майка ми смяташе, че ще е много приятно да те изненада. Аз се съгласих с нея.

— Значи така, да ми го представите като свършен факт, а?! — сопвам се рязко и Люк вдига към мен озадачен поглед.

— Да не би да не ти е харесало в „Плаза“?! А аз си мислех, че ще бъдеш на седмото небе!

— За харесване ми хареса, наистина. Но не в това е въпросът!

— Знам, че открай време си мечтаеш за огромна, бляскава сватба. И когато майка ми предложи да спонсорира сватбеното ни тържество в хотел „Плаза“, ми се стори като така мечтаният от тебе дар! Впрочем, идеята да те изненадаме бе изцяло моя. Смятах, че ще бъдеш особено развълнувана!

Той изглежда доста разочарован и аз усещам как ме залива чувство на огромна вина. Изобщо не ми беше хрумвало, че Люк също е част от тази работа.

— Люк, аз наистина съм развълнувана! Просто аз… не съм убедена, че майка ми ще бъде много щастлива, ако се оженим в Съединените щати.

— Не можеш ли да я убедиш да го приеме?

— Тази работа не е чак толкова лесна, колкото ти изглежда. Знаеш, че майка ти се държа изключително високомерно…

— Високомерно ли?! Та тя просто иска да ни организира прекрасна сватба!

— Ако наистина държи да го направи, би могла да ни организира прекрасна сватба и в Англия! — не пропускам да изтъкна аз. — Или пък би могла да помогне на мама и татко, така че всички заедно да ни организират прекрасна сватба! Но ето, че тя нарича тяхната градина „никому неизвестен заден двор“! — И негодуванието отново ме сграбчва в клещите си, когато си спомням пренебрежителния тон на Елинор.

— Сигурен съм, че не е имала предвид…

— И само защото това не е в центъра на Ню Йорк! Така де, тя няма право да говори за моя дом, когато изобщо не го е виждала!

— Окей, ясно — отсича Люк суховато. — Вече си изяснихме нещата. Значи просто не искаш тази сватба. Но ако питаш мен, това е един невероятно щедър жест от страна на майка ми! Да ни плати сватбата в хотел „Плаза“, плюс богатото парти, което организира по случай нашия годеж…

— Някога да съм твърдяла, че искам богато парти по случай годежа ни?! — срязвам го аз, преди да мога да се спра.

— Това последното беше малко грубичко, не мислиш ли?

— Може пък изобщо да не ми пука за блясъка, лъскавината и… и материалните неща! Може пък семейството ми да е по-важно за мен! Както и традицията… както и честта. Люк, не мислиш ли, че животът ни на тази планета е прекалено кратък, за да…

— Достатъчно! — вдига ръка Люк вбесено. — Ти печелиш! Ако това ще се превърне в такъв огромен проблем, по-добре забрави! Не е необходимо да идваш на партито по случай годежа ни, ако толкова не искаш. И ще се оженим в Оксшот. Точка по въпроса. Вече доволна ли си?

— Аз… — не довършвам и потърквам нос.

Сега, когато той го изрече на глас, май започвам да си променям мнението по въпроса. Защото, като се замисли човек, предложението за хотела е наистина изключително щедро. И ако успея по някакъв начин да убедя мама и татко, нищо чудно и да си изкараме най-приказния ден в нашия живот!

— Не става въпрос, че задължително трябва да се оженим в Оксшот — казвам накрая. — Въпросът е за… за… да стигнем до правилното решение. Виж какво, нали доскоро твърдеше, че за нищо не трябва да прибързваме…

Изражението на Люк поомеква и той се изправя.

— Да, знам — въздъхва той. — Беки, скъпа, много съжалявам.

— Аз също — смотолевям аз.

— Боже, ама това е нелепо! — Той поставя ръка на рамото ми и ме целува по челото. — Единственото, което исках да сторя, е да ти подаря сватбата на твоите мечти! Ако наистина не желаеш да се женим в „Плаза“, тогава, разбира се, няма да го направим!

— Ами майка ти? Какво ще правим с нея?

— Просто ще й обясним как се чувстваш — отговаря Люк и впива очи в мен. — Беки, виж какво, за мен няма никакво значение къде ще се оженим. Не ми пука дали цветята наоколо ще бъдат розови или сини. Единственото, което има значение за мен, е фактът, че двамата с теб ще се превърнем в семейство — и че целият свят ще научи за това!

Той звучи толкова уверено и убедено, че аз усещам как в гърлото ми се събира някаква странна бучка.

— И за мен това е най-важното — отвръщам и едва преглъщам. — Това е единственото, което има значение!

— Добре. Тогава хайде да кажем, че решението ще вземеш ти. Просто ме уведоми откъде духа вятърът, за да знам накъде да се обърна!

— Става — усмихвам му се аз. — Обещавам, че ще ти дам предизвестие от минимум четиридесет и осем часа!

— Двадесет и четири са напълно достатъчни. — Той отново ме целува, а после посочва към ъгъла. — Между другото, това пристигна преди малко. Подарък по случай нашия годеж.

Аз обръщам поглед в указаната от него посока и ахвам. Виждам синята кутия с бялата панделка на великия магазин „Тифани“!

— Може ли да я отворя? — питам нетърпеливо.

— Давай! — подканя ме усмихнато Люк.

Развързвам нетърпеливо панделката, отварям кутията и виждам вътре купа от синьо стъкло, сгушена в мека хартия, а на малката картичка пише: „С най-добри пожелания — от Марти и Алисън Гербер“.

— Ауу! Страхотно! Само че кои са тези семейство Гербер?

— Нямам представа. Очевидно приятели на майка ми.

— Това означава ли, че… че всички, които дойдат на партито по случай нашия годеж, ще… ще ни донесат подаръци?

— Предполагам. Поне така се очаква.

— Аха… ясно.

Боже! Вторачвам се замислено в купата, като прокарвам пръсти по блестящата й повърхност.

Честно да ви кажа, Люк може би е прав. Вероятно би било глупаво от наша страна да отхвърлим щедростта на Елинор и по този начин да я обидим.

Добре де. Ето какво ще направя: ще изчакам да мине това парти по случай нашия годеж, а след това ще взема окончателното си решение!

* * *

Партито по случай нашия годеж е в шест часа вечерта на следващия петък. Щеше ми се да отида по-рано, обаче него ден работата ми беше същинска лудница — имахме три спешни случая — така че, когато се появих там, вече минаваше шест. Хубавото обаче е, че съм облечена в абсолютно фантастична черна рокля без презрамки, която се впива превъзходно в тялото ми. (В интерес на истината беше отделена за Рийгьн Хартман — една от моите клиентки. Но просто ще й кажа, че в крайна сметка не мисля, че ще й подхожда особено.)

Двойният апартамент на Елинор се намира на Парк авеню, в сграда с най-грамадното мраморно фоайе, което можеш да си представиш, и с асансьори, изработени от орехово дърво, които винаги ухаят на някакъв особено скъп парфюм. Когато слизам на шестия етаж, вече дочувам шумотевицата отвътре, както и звук от пиано. На вратата има голяма опашка и аз изчаквам учтиво зад една възрастна двойка в идентични палта от естествена кожа. Зървам вътрешността на апартамента — въпреки сумрака се забелязва огромна навалица.

Честно да ви призная, никога не съм харесвала апартамента на Елинор. Целият е боядисан в бледосиньо, диваните са тапицирани в сребристо, завесите са много дебели, а по стените висят най-тъпите картини, които можете да си представите. Направо не мога да повярвам, че някоя от тях й харесва! Даже се питам дали изобщо поглежда към тях!

— Добър вечер — прекъсва мислите ми нечий глас и аз си давам сметка, че е дошъл моят ред на опашката.

Пред мен стои жена с черен костюм с панталон и папка в ръка и ми се усмихва професионално.

— Бихте ли ми казали името си, ако обичате?

— Ребека Блумууд — изричам скромно, очаквайки я да ахне или най-малкото да покаже с нещо, че ме е разпознала.

— Блумууд… Блумууд… — Жената спуска поглед по страницата, после отгръща на следваща, стига до край и вдига очи към мен. — Не го виждам никъде.

— Така ли?! — опулвам се невярващо в нея аз. — Не може да го няма!

— Пак ще погледна… — Жената започва най-отгоре и повтаря цялата процедура, но този път по-бавно. — Не, няма — отсича накрая. — Опасявам се, че не сте в списъка. Много съжалявам. — Обръща се към току-що пристигналата блондинка зад мен и започва отначало: — Добър вечер. Бихте ли ми казали името си, ако обичате?

— Ама… ама… нали това парти е за мен?! Е, не точно за мен, но…

— Ванеса Дилън.

— Ах, да — казва жената на вратата и задрасква новото име с усмивка. — Моля, заповядайте! Серж ще ви поеме палтото. Бихте ли се отдръпнали настрани, госпожице? — обръща се хладно към мен. — Задръствате пътя!

— Но вие не може да не ме пуснете! Не е възможно да не съм в списька! — Надниквам вътре с надеждата да видя или Люк, или поне Елинор, но около себе си зървам само тълпища от хора, които са ми напълно непознати. — Моля ви! Не ви лъжа! Аз трябва да бъда тук!

Жената с черния костюм въздъхва.

— Носите ли си поне поканата?

— Не! Откъде да знам, че ще ми трябва?! Аз съм… годеницата!