Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

Дайте да се разберем веднъж завинаги! Разбира се, че няма да се омъжа в Ню Йорк! Естествено, че няма да го направя! Това е абсолютно немислимо! Ще си се омъжа вкъщи, точно както планирахме, с приятна палатка в градината. Няма абсолютно никаква причина за промяна на плановете. Никаква.

Само дето…

О, Господи! Може пък, просто е възможно този път Елинор да има известно право…

Искам да кажа, че такова нещо се случва веднъж в живота на човека, нали?! Това не ти е поредният рожден ден или поредната Коледа. Човек има само един-единствен сватбен ден. Така че, ако ти е предоставена възможността да го превърнеш в приказно преживяване, защо да я изпускаш, не съм ли права?!

Защото това със сигурност ще бъде приказно! Да вървя аз по онази пътека, а в мен четиристотин души да са вперили погледи, с някакви фантастични цветови аранжировки навсякъде… А после всички да седнем на някакъв невероятен обяд… Робин ми даде няколко примерни менюта и — о, Боже! Каква храна само! Розаче от мейнски омари… Патица консоме с парченца фазан… Едър ориз с пиньоли…

Така де. Знам, че Оксшот и тамошните организатори на тържества са много добри, но дори не съм сигурна, че на тях им е известно какво е това пиньоли. (Ако трябва да бъдем честни, аз също не го знам, обаче не в това е въпросът. Пък и звучи много шик!)

И може би Елинор все пак е права. Мама би била наистина благодарна, ако й спестим цялото това главоболие. Да. Нищо чудно вече да й е писнало от този тежък товар по организирането на сватбата, но да не смее да си признае. Може би вече й се иска да не си бе предлагала услугите. Докато, от друга страна, ако се оженим в хотел „Плаза“, на нея няма да й се налага да прави нищо. Нищичко! Само да се появи. Освен това двамата с татко няма да трябва да плащат за всичко… Така де! В крайна сметка, правя им услуга, не съм ли права?!

И така, докато се връщам на работа в „Барнис“, аз си изваждам мобилния телефон от чантата и набирам телефона на моите родители. Когато мама вдига, чувам в далечината финалните акорди на „Криминален отдел“ и внезапно ме залива носталгия по дома. Веднага си представям как мама и татко седят пред телевизора, завесите са спуснати, а фалшивата камина проблясва уютно.

— Здрасти, мамо!

— Беки! — възкликва мама. — Толкова се радвам, че се обади! От няколко дена се опитвам да ти изпратя по факса няколко примерни менюта, обаче твоят факс очевидно не работи! Татко ти пита дали си проверявала в последно време хартията вътре?

— Ами… не знам. Слушай сега, мамо…

— Чуй само това! Зълвата на Джанис познава един човек, който работи в компанията за украсяване на балони! Та тя казва, че ако поръчаме двеста и повече балона, хелият ще ни излезе безплатно!

— Страхотно! Виж какво, точно за сватбата исках да поговорим…

А бе, защо внезапно станах толкова нервна?

— Добре де, кажи! Греъм, би ли намалил малко телевизора, ако обичаш!

— Просто наскоро ми хрумна… една възможност, нищо повече… — тук се изкисквам неспокойно, — че двамата с Люк бихме могли да се оженим и в Америка!

— Америка ли? — Настъпва продължителна пауза. — Какво искаш да кажеш с това „Америка“?

— Нищо особено. Просто ми хрумна. Нали знаеш, тъй като и без това двамата вече сме тук…

— Но вие живеете там само от една година, Беки! — Мама очевидно звучи напълно шокирана. — Домът ви е тук, в Англия!

— Да де, права си… ама… просто си мислех… — запелтечвам неубедително.

Не знам защо, обаче се надявах мама да каже нещо от рода на: „Каква фантастична идея“ и по този начин да улесни нещата за мен.

— Но как ще организираме сватбата чак в Америка?!

— Нямам представа! — преглъщам виновно. — Може да я направим в… в голям… в голям хотел.

— В хотел ли?! — Мама звучи така, сякаш аз съм откачила.

— Елинор също би могла да помогне — опитвам се да намекна. — Сигурна съм, че и тя ще допринесе с нещо… нали се сещаш… ако е по-скъпо…

От другата страна на линията се чува дълбоко поемане на дъх. Примигвам. По дяволите! Май изобщо не трябваше да споменавам името на Елинор!

— Е, но ние нямаме нужда от нейния принос. Не, благодаря! Можем спокойно да се оправим и без нея! Такава ли е идеята на Елинор, а? В хотел, така ли? Да не би да си въобразява, че ние тук не можем да организираме една свястна сватба?!

— Нищо подобно! — побързам да замажа положението аз. — Това е просто… нищо! Нищичко! Аз само…

— Татко ти ми подсказва, че щом толкова си пада по хотели, може да отседне в такъв, а не у дома!

О, Боже! Само влошавам нещата още повече!

— Виж какво… изобщо забрави за това! Идеята е наистина глупава! — Разтърквам челото си и добавям: — Е, как вървят нещата при вас?

Продължаваме да си бъбрим още няколко минути и аз научавам всичко за приятния човек от компанията с палатките и как офертата му била много разумна, и как синът му бил съученик с братовчеда Алекс — какъв малък свят, наистина! Към края на разговора ни мама вече звучи напълно успокоена и всякакви приказки за гадните американски хотели вече са забравени.

Казвам й „довиждане“, изключвам телефона и издишам дълбоко. Ясно. Всичко е решено. Вече мога спокойно да се обадя на Елинор и да й кажа. Няма никакъв смисъл да отлагам този разговор.

Отново си изваждам мобилния телефон, набирам две цифри и ръката ми увисва във въздуха.

От друга страна, има ли смисъл да избързвам с решението?

Така де, човек никога не знае. Може пък мама и татко да обсъдят идеята тази вечер и да си променят мнението по въпроса. Може пък да решат да дойдат дотук и да погледнат. Може би, ако видят „Плаза“ със собствените си очи… Ако зърнат колко е приказно всичко тук… колко е луксозно… колко е бляскаво…