— А той? — пита дъвчещата целината.

— За една стая са достатъчни и тридесет хиляди.

— Той каза: „Виж какво Хилари…“

— Ребека?

Аз вдигам глава, леко вбесена, че не ме оставят да чуя какво е отговорил Едгар, обаче виждам приближаващата се към мен Елинор. Този път е облечена в кремаво сако с огромни черни копчета. Дамската й чанта е в същия цвят. За моя най-голяма изненада Елинор не е сама. До нея върви жена с блестящо кестеняво кокче, тъмносин елегантен костюм и огромна чанта.

— Ребека, приятно ми е да ти представя Робин де Бендърн — казва Елинор. — Тя е една от най-добрите сватбени организатори в цял Ню Йорк!

— О! — възкликвам стреснато. — Ами… здравейте!

— Ребека! — изрича задъхано Робин, грабва двете ми ръце и се вторачва право в очите ми. — Много се радвам, че най-сетне имам възможността да се запозная с теб! За мен е истинско удоволствие!

— За мен също! — отвръщам аз, като се старая да имитирам настроението й. А през това време мозъкът ми щрака на светкавични обороти. Елинор споменавала ли ми е, че възнамерява да ме запознава с организатор на сватби? От мен очаква ли се да приема това като нещо известно?

— Такова красиво лице! — продължава Робин, без да пуска ръцете ми.

Оглежда ме сантиметър по сантиметър, но и аз не й оставам длъжна. Изглежда ми на четиридесет и няколко, гримът й е безупречен, лешниковите й очи светят възторжено, скулите й са добре очертани, а широката й усмивка изважда на показ идеални зъби. Ентусиазмът й е буквално заразителен, но очите й не престават да ме преценяват. В този момент тя отстъпва крачка назад, оглежда ме отгоре додолу и констатира:

— Преливаща от младост! Изключително свеж вид! Скъпа моя, от теб ще излезе умопомрачителна булка! Решила ли си вече какво ще облечеш във великия ден?

— Ммм… имаш предвид булченската ми рокля ли? — изричам глупаво, а Робин избухва в звънлив смях.

— Боже, този типичен за вас хумор! Ех, вие, британски момичета! Беше напълно права! — Последното е изречено по посока на Елинор, която кимва грациозно.

Елинор е била права? Но за какво?! Да не би да са ме обсъждали?

— Благодаря! — изричам аз и правя незабележима стъпчица назад. — Ще… — И кимвам по посока на масата.

— Хайде! — отсича Робин, като че ли току-що съм взела най-капиталното решение в живота си. — Хайде да го направим? — И докато тя заема мястото си на масата, забелязвам, че костюмът й е украсен със забележителна брошка, представляваща две преплетени брачни халки, инкрустирани с диаманти.

— Харесва ли ти? — пита Робин, забелязала погледа ми. — Подариха ми я от „Гилбрукс“, след като организирах сватбата на дъщеря им. Боже, каква трагедия се случи тогава! Горката Бити Гилбрук си счупи нокътя в последния миг и се наложи да докараме маникюристката й с хеликоптер… — Тук Робин спира за миг, сякаш потънала в спомените си, но после рязко се връща към днешния ден. — Така! Значи ти си това щастливо момиче! — И ми се усмихва лъчезарно, а аз не успявам да се сдържа и й връщам същата усмивка. — Щастливка, наистина! Кажи ми сега, радваш ли се на всеки миг от приготовленията?

— Ами…

— Винаги съм казвала, че първата седмица след годежа е най-хубавата! Трябва да й се насладиш докрай!

— Всъщност, оттогава изминаха вече две седмици…

— Да й се насладиш докрай! — вдига поучително пръст Робин. — Да я погълнеш докрай! И винаги съм казвала, че никой друг не би могъл да те замести в спомените ти!

— Е, щом казваш! — ухилвам се аз. — Ще й се насладя!

— Преди да започнем — обажда се Елинор, — трябва да ви дам това. — И тя бръква в чантата си и изважда покана, която поставя на масата.

Но какво е това, за Бога?!


Мисис Елинор Шърман се надява да има удоволствието да сподели Вашата компания…


Уха! Елинор организира парти по случай нашия годеж! Специално за нас!

— Аууу! — ахвам аз. — Ами… много благодаря! Нямах представа, че ще имаме и годежно парти!

— Вече обсъдих този въпрос с Люк.

— Така ли? Той нищо не ми е споменавал.

— Сигурно е забравил — отвръща Елинор и ме дарява със студена, елегантна усмивка. — Ще ви изпратя една дузина на вашия адрес, за да можете да поканите и ваши приятели. Става ли?

— Окей… става.

— Е, какво ще кажете за бутилка шампанско? Нали трябва да го празнуваме?

— Каква прекрасна идея! — изчуруликва Робин. — Винаги съм казвала, че ако човек не отпразнува сватбата си, какво друго да отпразнува тогава! — Намига ми усмихнато и аз й се усмихвам в отговор. Тази жена започва да ми харесва. Обаче все още нямам представа какво прави точно пгя тук.

— Аз… хммм… питах се, Робин — прокашлям се учтиво аз, — като каква си тук е нас? В професионалния си аспект ли?

— О, не! Не, не и не! — клати категорично глава Робин. — Това за мен не е професия! Това е призвание! Времето, което отдавам на… любовта, която влагам в работата си…

— Разбирам — кимвам аз, но поглеждам неразбиращо към Елинор. — Е, проблемът е в това, че аз… аз не съм особено убедена, че ще се нуждая от нечия помощ. Въпреки че е изключително любезно от твоя страна…

— Няма да се нуждаеш от помощ ли?! — изписква Робин, отмята глава и се залива в звънлив смях. — Та значи няма да се нуждаеш от помощ, а?! О, моля ти се! Имаш ли представа каква организация е необходима за едно сватбено тържество?

— Е, ами…

— Правила ли си го преди?

— Не, но…

— Много момичета мислят като теб — отбелязва Робин, като кимва. — И знаеш ли какво става с тях?

— Мммм…

— Става това, че накрая се разплакват точно над сватбената си торта, защото са прекалено стресирани, за да се наслаждават на мига! Искаш ли да бъдеш като тях?

— В никакъв случай! — изписквам ужасено.

— Добре. Естествено че не искаш! — И тя се обляга назад в стола си, като учителка, която най-сетне е накарала класа си да проумее колко прави две плюс две. — Ребека, аз съм тук, за да ти отнема стреса от плещите! Аз ще ти отнема главоболията, непосилните тичания, напрежението, което създава подобна ситуация… Ах, ето го и шампанското!

И докато сервитьорът ни налива шампанско в три тесни, дълги чаши, аз си казвам, че Робин вероятно е права. Вероятно никак не е лоша идеята някой да ти помогне. Въпреки че как точно ще координират действията си с мама…

— Аз ще стана твоята най-добра приятелка, Беки! — тъкмо казва Робин, като ме гледа възторжено. — Докато настъпи мигът на сватбата, аз ще те познавам по-добре от всеки друг около теб. Хората наричат методите ми неортодоксални. Но когато зърнат резултатите…

— Никой не може да се сравни с Робин в този град — намесва се Елинор, отпивайки от шампанското си, а самата Робин се усмихва срамежливо.

— Е, нека започнем от най-главното — отсича тя и вади от чантата си огромен бележник с кожена подвързия. — Значи сватбата е на 22-ри юни.

— Да.

— Ребека и Люк?

— Да.

— В хотел „Плаза“…

— Какво? — опулвам се срещу нея аз. — Не, не е там…

— Доколкото разбрах, и самата церемония, и приемът ще се състоят там, нали? — пита Робин и поглежда въпросително Елинор.

— Така смятам — отбелязва Елинор. — Така е много по-лесно.

— Извинете, но…

— Така. Значи церемонията е в терасовидната зала, нали? — продължава Робин и драска нещо в бележника си. — А самия прием ще бъде после в Балната зала. Да. Прекрасно! А колко…

— Ама чакайте малко! — прекъсвам я аз, като поставям ръка върху бележника й. — За какво изобщо говорите?

— За твоята сватба — отбелязва преспокойно Елинор. — За сватбата ти със моя син.

— В хотел „Плаза“! — изрича Робин със светнал поглед. — Няма нужда да ти казвам, надявам се, какъв късмет имаш, че получаваш датата, която ти искаш! За щастие един мой клиент избра друга дата, така че успях да заема веднага деня!

— Но аз няма да се омъжвам в хотел „Плаза“!

Робин отправя въпросителен поглед към Елинор и по лицето й се изписва тревога.

— Мислех, че вече си говорила с Джон Фъргюсън?

— Да, говорила съм — отговаря сухо Елинор. — Вчера говорих с него.

— Браво! Защото, както ви е известно, работим в изключително съкратени срокове! Сватба в „Плаза“, и то само след по-малко от пет месеца!… Някои от колегите ми в организаторския бранш веднага ще отсекат, че подобно нещо е невъзможно! Обаче аз не съм от тях! В никакъв случай! Веднъж организирах една сватба само за три дена! Три дена, представяте ли си?! Е, тя беше, разбира се, на плажа, така че нещата бяха малко по-различни, но…

— Какво искате да кажете с това, че всичко в „Плаза“ е резервирано? — намесвам се отново и се обръщам към Елинор. — Отлично знаеш, че сватбата ни ще бъде в Оксшот!

— Оксшот ли? — сбърчва чело Робин. — Не го знам. Къде е това, някъде в горната част на щата ли?

— Направени са някакви съвсем начални приготовления — махва пренебрежително с ръка Елинор. — Така че всичко може да бъде отменено без проблеми!

— Изобщо не са първоначални! — вторачвам се побесняла в Елинор. — И не могат да бъдат отменени!

— Знаете ли, усещам някакво напрежение на масата — изрича ведро Робин. — Ще отида да се обадя на няколко места.

Взема мобилния си телефон и се оттегля в ъгъла на ресторанта, а двете с Елинор оставаме облещени една срещу друга като две яростни котки. Аз си поемам дълбоко дъх, като се опитвам да запазя самообладание, след което изричам с привидно спокойствие:

— Елинор, аз няма да се омъжвам в Ню Йорк! Сватбата ми ще бъде у дома! Мама вече започна организирането й и ти го знаеш много добре!

— Няма да се омъжваш в някакъв никому неизвестен заден двор в Англия! — отсича категорично Елинор. — Имаш ли представа кой е Люк? А имаш ли представа коя съм аз?!

— И какво общо има всичко това с нашата сватба?

— За човек със скромни интелектуални възможности ти си доста наивна — отбелязва Елинор и преспокойно отпива от шампанското си. — Това е най-важното социално събитие в живота на всички нас! И затова трябва да бъде направено както трябва! Със замах! Хотел „Плаза“ е ненадминато място за организирането на сватби. Този факт не може да не ти е известен.