— Ще я платя — успокоява ме Лоръл невъзмутимо. — Какво друго ще ми предложиш?

Понякога имам чувството, че Лоръл идва в „Барнис“ да пробва дрехи с единствената цел да се бори с тях.

— Между другото казах ли ти как му вика тази пикла? — продължава клиентката ми. — Уилям! Вика му Уилям! Според нея това име има по-добро звучене от простичкото „Бил“. Но неговото шибано име е Бил, да го вземат мътните!

— А ето и сакото — казвам аз, като се опитвам да отвлека вниманието й от темата. — Какво ще кажеш?

Лоръл го облича и се облещва срещу отражението си в огледалото.

— Знаеш ли какво — отсича накрая, — това е идеално! Просто не знам защо от време на време продължавам да ходя и в други магазини. Ще го взема. И от тези блузи също, но не тази със скъсания ръкав. — Въздъхва щастливо и добавя: — Винаги се чувствам по-добре, след като съм била при теб, Беки. Просто не мога да си обясня защо.

— Истинска мистерия — ухилвам се аз и си отбелязвам нещо в бележника.

Едно от най-добрите неща в работата ми като личен продавач-консултант е това, че се сближаваш с някои от клиентите си. Част от тях дори ти стават приятели. Когато се запознах с Лоръл, току-що се бе разделила със съпруга си. Изпитваше гняв и към него, и към себе си, а самочувствието й се бе сринало почти до нулева позиция. Не че искам да се хваля, но си спомням, че когато й открих перфектната за нея рокля на „Армани“ за онова галабалетно представление, на което щеше да бъде и той — когато я наблюдавах как се съзерцава в огледалото, как повдига брадичка и се усмихва и отново започва да се усеща привлекателна, — съвсем искрено смятам, че успях да й помогна да промени с нещо живота си.

Докато Лоръл се преоблича в ежедневния си костюм, аз излизам от пробната, понесла цяла купчина дрехи.

Точно в този момент откъм пробната на Ерин се разнася нечий глас:

— В никакъв случай не мога да облека подобно нещо!

— Ако просто го пробвате… — чувам и гласа на Ерин.

— Много добре знаеш, че мразя този цвят! — извисява се другия глас и аз замръзвам на място.

Акцентът определено е британски.

— Не възнамерявам повече да си губя времето тук! Ако продължаваш да ми носиш неща, които не искам да облека…

По гърба ми запълзяват мънички мравчици — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Направо не мога да повярвам! Не е възможно!

— Но нали ме помолихте за нова визия! — изрича безпомощно колежката ми.

— Когато получите онова, за което помолих, може да ми се обадиш.

И преди да успея да направя и крачка, ето я и нея, излизаща с бясна скорост от пробната на Ерин — все така висока, руса и безупречна, вече извиваща устни в надменна усмивка. Косата й е подредена в скъпа прическа, сините й очи проблясват злобно и излъчването й наподобява човек, покорил най-високите световни върхове.

Алиша Билингтън.

Алиша Дългокраката кучка.

Очите ни се срещат — и през тялото ми като че ли преминава двеставолтов електрически ток. Усещам как скътаните ми в сивия панталон крака се разтреперват. Не съм зървала Алиша Билингтън вече повече от година. Значи би трябвало отдавна да съм я превъзмогнала. Но все едно всичко е било едва вчера, все едно времето се е свело до една секунда. Спомените за всички наши срещи са си все така силни и болезнени. Спомените за всичко онова, което тя ми причини. И онова, което се опита да причини на Люк.

И сега ме гледа със същото покровителствено изражение, което си придаваше, когато работеше в компанията за връзки с обществеността, а аз бях още неопитна репортерка. И въпреки че си казвам, че оттогава насам съм израснала значително, че съм силна жена с преуспяваща кариера и нищо, от което да се срамувам, ето че отново усещам как се спаружвам отвътре. Чувствам как се превръщам отново в онова момиче, което бе навсякъде по малко неадекватно и което никога не знаеше какво точно да каже в съответния случай.

— Ребека! — обажда се тя и ме гледа развеселено. — Кой да предположи!

— Здравей, Алиша! — изричам аз и незнайно как успявам да се насиля да се усмихна учтиво. — Как си?

— Бях чувала, че работиш в магазин, обаче тогава си казах, че сигурно е някаква шега! — отбелязва тя и се изсмива презрително. — Но… ето те и теб! Всъщност, напълно логично, като се замисли човек.

Иска ми се да й се разкрещя, че аз не просто работя в магазин! Аз съм личен продавач-консултант! Това е професия, която изисква много умения! Та аз помагам на хората!

— И все още си с Люк, нали? — впива очи в мен тя и ме поглежда с престорена загриженост. — Успя ли компанията му накрая да се върне на пазара? Знам, че му се наложи да преживее трудни времена.

Направо не мога да повярвам колко наглост има на този свят! Нали именно тази жена се опита да унищожи компанията на Люк?! Нали именно тя основа конкурентна компания за връзки с обществеността, която после се провали?! Нали именно тя изгуби вичките пари на своя приятел — и доколкото ми е известно, е трябвало да бъде спасявана от затвора с гаранция, която е платило татенцето й!

А сега се държи така, като че ли тя е победителят!

Преглъщам на сухо няколко пъти, като се опитвам да измисля подходящ отговор на тази кучка. Убедена съм, че струвам много повече от Алиша. И би трябвало да се овладея и да отговоря мъдро и остроумно. Обаче не знам защо това просто не се получава…

— Аз също живея вече в Ню Йорк — дърдори безгрижно тя. — Така че очевидно ще се видим отново, Може би ще ми продадеш обувки някой път. — Даравя ме с победоносната си покровителствена усмивка, нарамва наперено чантата си от „Шанел“ и излиза важно-важно от магазина.

Когато тя се изгубва, настъпва гробовна тишина.

— Но коя беше тази, за Бога?! — изрича накрая Лоръл, която се е измъкнала от пробната ми, наполовина облечена, без да я усетя.

— Това е… Алиша Дългокраката кучка — отвръщам в полузамаян транс аз.

— По-точно казано — Алиша Дебелогъзата кучка — отсича Лоръл. — Винаги съм казвала, че няма по-голяма кучка от английската кучка! — Прегръща ме съчувствено и добавя: — Не се притеснявай за нея. Която и да е тя, просто ти завижда!

— Благодаря ти — отвръщам и разтривам слепоочията си в опит да си събера мислите. Но все още се чувствам като човек, преживял боен стрес. Никога не съм си мислела, че някога отново ще зърна тази кучка Алиша.

— Беки, много съжалявам! — обажда се и Ерин, когато Лоръл се връща в моята пробна. — Нямах никаква представа, че двете с Алиша се познавате!

— Аз пък нямах никаква представа, че тя ти е клиентка!

— Не се появява много често — смръщва се колежката ми. — Честно да ти призная, никога не съм срещала такъв вечно недоволен човек! Както и да е. Какво се е случило между вас?

„Ами, почти нищо! — ще ми се да изкрещя. — Тя просто ме хвърли в разтворената паст на таблоидите и почти съсипа кариерата на Люк и се държеше с мен като истинска кучка още от първия миг, в който ме зърна! Нищо особено!“

— Разни неща в миналото — отвръщам на глас.

— Знаеш ли, че тя също е сгодена? За Питър Блейк. Потомствен богаташ.

— Нещо не ми е ясно — сбръчквам чело аз. — Тя не се ли омъжи миналата година? За един британец. Ед… някой-си.

— Така е! Но и не е така. Ама какво искаш да кажеш — че не си чувала историята ли?! — В този момент се появяват две клиентки, които разглеждат, затова Ерин снишава глас и продължава: — Сватбената церемония минала и вече започнал тържественият обяд. В този момент влиза Питър Блейк в ролята си на кавалер на една от поканените гостенки. Алиша нямала ни най-малка представа, че той щял да присъства на сватбата й, ала още в мига, в който разбрала кой е той всъщност, веднага си го нарочила! И така, двамата се разбъбрили, при това доста сърдечно, но… какво можела да стори горката Алиша вече? Нали току-що се била омъжила! — Лицето на Ерин вече свети от превъзбуда. — Но и това не било в състояние да я спре. Тя застанала пред свещеника и заявила, че иска анулиране на брака си!

— Какво, какво?!

— Да, чу ме правилно! Поискала анулиране на брака си! При това по време на тържествения обяд по случай собствената си сватба! Заявила, че бракът не е консумиран, затова не бил валиден. — Тук Ерин вече се разхилва неудържимо. — Можеш ли да повярваш, а?!

Аз също не съм в състояние да сдържа напиращия у мен смях.

— Честно да ти кажа, щом е замесена Алиша, мога да повярвам на всичко!

— Заявила освен това, че винаги получава онова, което иска. А въпросната сватба очевидно била истинска мечта. Обаче тя е типична булкодзила! Разбра ли, че е побъркала всички около себе си заради предстоящата сватба? Уволнила е де що цветари има в Ню Йорк, а организаторката на сватбата й окончателно е вдигнала ръце от нея. Кой е твоят сватбен организатор, между другото?

— Майка ми — отговарям аз и очите на Ерин се разширяват от недоумение.

— Майка ти е организатор на сватба ли?! Не знаех!

— Не, идиотче такова! — изхилвам се аз, вече значително развеселена. — Просто майка ми организира моята сватба. Вече всичко е под неин контрол.

— Аха, ясно — кимва колежката ми. — Е, това май доста улеснява нещата. Пък и ти успяваш да стоиш на разстояние от приготовленията.

— Именно. Пък и всичко се нарежда много лесно. Но ти все пак стискай палци! — допълвам и двете се разсмиваме.

* * *

Пристигам в „Ла Гулю“ точно в един часа, обаче Елинор ни каква я няма. Завеждат ме на масата и ми сервират минерална вода, докато чакам. Наоколо е пълно с народ, както винаги по това време — предимно елегантно облечени жени. Около мен се носи бъбрив шум и потракване на скъпи зъби и бижута, а аз се възползвам от възможността да подслушвам най-безсрамно. На съседната маса жена с дебела очна линия и огромна брошка натъртва:

— В днешно време никой не може да обзаведе апартамента си за по-малко от сто хиляди долара!

— И казвам на Едгар, че аз също съм човешко същество — изрича червенокосото момиче от другата ми страна. Приятелката й дъвче стрък целина и я наблюдава съсредоточено.