— Виждам накъде биеш — казва Люк след кратка пауза, а устните му помръдват в лека усмивка. — Държиш да ме убедиш, че ти би класифицирала полата от Миу Миу в графа „домакински разходи“.

— Ами аз… да, точно така бих направила. Нали тя остава в дома, а, не е ли така?!

Май започвам да навлизам в твърде опасна територия…

— Освен това — бързам да продължа, — така стоят нещата. Пък и какво значение има в коя графа я класифицирам?! Какво значение има кое в коя графа се поставя изобщо?! Ние имаме здравето си, имаме се един друг, имаме… красотата на живота. Това са истинските неща, които имат значение! Не парите! Не и банковите сметки! Не и тези скучни, унищожаващи душата детайли! — Махвам величествено с ръка, чувствайки се така, сякаш изнасям реч по повод връчването на „Оскар“. — Ние сме на тази планета за прекалено кратък срок, Люк! Прекалено малко време ни е отредено тук. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? Някакво число на листче хартия или любовта между двама души? Кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безсмислени цифри или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Когато стигам края на изказването си, се задавям от собствения си брилянтен изказ. Вдигам замъгления си поглед, почти очаквайки да видя Люк, облят в сълзи, да прошепва: „Спечели ме още на третото изречение!“

Ала вместо това до ушите ми достига следното:

— Мнооого вълнуващо! — ироничен смях. — Само за протокола обаче съм длъжен да отбележа, че за мен понятието „домакински разходи“ означава разходи, свързани с поддържането на този апартамент и нашия живот: храна, бензин, почистващи препарати и други подобни.

— Хубаво! — свивам рамене аз. — Щом държиш да използваш термина в тясното му значение — даже по-скоро, в ограниченото му значение, така да бъде!

На вратата се звъни. Отварям и виждам Дани, застанал в коридора на блока.

— Дани, според теб пола от Миу Миу може ли да се причисли към графа „домакински разходи“? — питам веднага.

— Категорично! — отсича Дани и веднага се намърдва у нас.

— Виждаш ли?! — повдигам вежди по посока на Люк. — Но както искаш, ще се съобразяваме с твоята дефиниция.

— Е, чухте ли вече? — обажда се с мрачен тон Дани.

— Какво да чуем?

— Госпожа Уотс ще продава кооперацията.

— Какво?! — втренчвам се невярващо в него. — Ти сериозно ли?

— Веднага щом ни изтече срока, за който сме платили наем, ще бъдем изхвърлени.

— Но тя не може да го направи!

— Може. Тя е собственикът. Може да прави каквото си поиска.

— Ама… — Вторачвам се ужасено в Дани, а после се обръщам към Люк, който тъкмо слага някакви бумаги в куфарчето си. — Люк, чу ли това? Госпожа Уотс е решила да продава кооперацията!

— Да, знам.

— Знаеш ли?! Но защо не си ми казвал нищо?

— Извинявай. Мислех да ти кажа, но съм забравил. — Защо обаче Люк изобщо не изглежда разтревожен?

— И какво ще правим в такъв случай?

— Ще се преместим.

— Но аз не искам да се местя! Тук много си ми харесва!

Оглеждам се, а душата ме заболява. Това е мястото, в което двамата с Люк бяхме щастливи в продължение на цяла година. Нямам желание да ми изтръгват корените от него!

— А искате ли да знаете какво ще стане с мен? — обажда се Дани. — Рандал е решил да заживее със своята приятелка.

Аз го поглеждам с все по-нарастваща паника.

— Значи ще те изхвърли?!

— Именно. Заяви ми, че трябва да започна да внасям и моята лепта, иначе по-добре да започна да си търся самостоятелна квартира. И как се предполага да стане това?! — Дани вдига безпомощно ръце. — Докато не си подготвя цялата колекция, това е просто невъзможно. По-добре да ме настани в някой кашон.

— И как… хммм… върви новата ти колекция? — осмелявам се да попитам аз.

— Честно да ти кажа, дизайнерската работа не е чак толкова лесна, колкото изглежда отстрани — отбранително изрича Дани. — Човек не може да развихри творческото си въображение по команда. Всичко е въпрос на вдъхновение — когато ти дойде, тогава.

— Може би просто трябва да си намериш работа — обажда се Люк, докато си облича палтото.

— Работа ли?!

— Не може да не търсят дизайнери някъде, например, знам ли, в „Гап“?

— В „Гап“ ли каза?! — ококорва невярващо очи Дани. — Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да похабя целия си живот, проектирайки блузи тип поло?! О, какво ще кажете за… хммм… два ръкава точно тук, три копчета отпред, малко подгъвче там… и как ще съхраня вълнението си от работата?!

— А ние какво ще правим? — обръщам се жалостиво към Люк.

— За Дани ли?

— Не, за нашия апартамент.

— Ще намерим къде да живеем, не се тревожи — успокоява ме Люк. — А това ми напомня, че майка ми иска днес да се видите на обяд.

— Тя се е върнала?! — излисквам ужасено аз. — Така де… Значи се е върнала, да.

— Наложило се е да отложат операцията й — отговаря Люк, като прави физиономия. — Точно когато пристигнала, клиниката била подложена на инспекция от швейцарските власти, така че се наложило да отложат всички запланувани процедури. Така че… един часа в „Ла Гулю“ става ли?

— Става — свивам рамене аз, но без особен ентусиазъм.

И когато вратата се затваря зад гърба на Люк, започвам да усещам известни угризения на съвестта. Може пък Елинор да е размислила. Може пък да иска да зарови томахавката и да се включи в подготовката на сватбата. Човек никога не знае.

* * *

Бях решила да се държа съвсем естествено и да бъда сдържана и когато хората ме попитат как е минало пътуването ми до Англия, да им отговарям кратко и ясно, че съм сгодена.

Но когато нещата опират до действие, осъзнавам, че се втурвам бясно в отдела на „Барнис“, където работя, и пъхам ръка под носовете на хората, крещейки на всички: „Вижте само!“

Колежката ми Ерин вдига стреснато глава, втренчва се в пръстите ми, притиска устните си с ръка и ахва:

— О, Боже! О, Господи!

— Така е!

— Ти си сгодена? За Люк?

— Естествено, че за Люк! Ще се женим през юни!

— И какво ще облечеш? — задърдорва тя. — Боже, как ти завиждам! Дай да го видя този пръстен по-отблизо! Откъде го взехте? Когато реша да се сгодявам, че отида право в „Хари Уинстън“. И няма да пожаля не само месечната си, а дори и тригодишната си заплата! — Замлъква за малко, докато разглежда отблизо пръстена ми. — Олеле!

— Това е наследствен пръстен — обяснявам аз. — Бил е на бабата на Люк.

— Аха, ясно. Значи… не е нов, така ли? — Ентусиазмът й леко угасва. — Е, в такъв случай…

— Да, обаче е… антика — изтърсвам аз и лицето й отново се прояснява.

— Антика ли? Античен пръстен? Боже, но това е страхотна идея!

— Честито, Беки! — изрича е топла усмивка шефката ми Кристина, когато се приближава към нас. — Убедена съм, че двамата с Люк ще бъдете много щастливи заедно!

— Може ли да го пробвам? — пита Ерин. — Извинявай! Все едно не съм попитала. Аз просто… Боже, античен пръстен!

Тя все още е вперила очи в него, когато се появява първата ми клиентка — Лоръл Джонсън. Лоръл е президент на една компания, която дава под наем частни самолети и е една от любимите ми клиентки, макар непрекъснато да повтаря, че според нея цените в този магазин са много надути и че ако не била работата й, щяла да си купува всички дрехи от „Кей-Март“.

— Какво виждам тук? — пита тя, докато съблича палтото си и разтърсва дългата си къдрава, тъмна коса.

— Сгодена съм! — изричам със светнали очи аз.

— Сгодена ли?! — Тя се приближава към мен и разглежда внимателно пръстена с тъмните си, интелигентни очи. — Е, надявам се, че ще бъдеш много щастлива. По-скоро съм сигурна в това. Сигурна съм, че съпругът ти ще има достатъчно разум да си държи онази работа, по-далече от дребната блондинка, която е отишла на работа при него като проста секретарка и която му е заявила, че никога до този момент не е срещала мъж, който да я изпълва с такова… възхищение. Възхищение, моля ви се! Чували ли сте някога по-голяма… — И тя не довършва, притискайки устата си с ръка. — Мътните го взели!.

— Няма значение — успокоявам я аз. — Била си провокирана.

На Нова година Лоръл е взела решение никога повече да не говори нито за бившия си съпруг, нито за неговата любовница, защото психотерапевтът й Ханс я е предупредил, че подобни емоции са изключително вредни за нея. За съжаление на горката й е доста трудно да се придържа към това свое решение. Не че я виня — ни най-малко! Бившият й ми звучи като абсолютна свиня.

— Знаеш ли какво ми каза Ханс миналата седмица? — отбелязва тя, докато отварям вратата към моята пробна. — Посъветва ме да си напиша на един лист всичко, което искам да кажа на онази жена, а после да скъсам този лист. Обеща ми, че така ще се почувствам освободена.

— Виж ти! — отбелязвам заинтригувана аз. — И какво стана?

— Е, написах си всичко, както той ми каза. Само че после взех, че й го изпратих по пощата.

— Лоръл! — поглеждам я назидателно аз, като правя всичко възможно да не се разхиля.

— Да бе, знам. Права си. Ханс изобщо не беше доволен от мен. Обаче, ако изобщо имаше представа каква мръсна кучка е онази…

— — Хайде сега, влизай тук — прекъсвам я аз, преди да е успяла да се впусне в спомени как е заварила съпруга си и гадната блондинка да си похапнат ягоди един от друг в кухнята. — Влизай, че тази сутрин малко поокъснях.

Но докато успея да си спомня какво искаше Лоръл за днес и да й донеса няколко нещица, вече сме минали и случката с ягодите и даже сме стигнали до юмручния бой на Медисън авеню.

— Никога през живота си не съм изпитвала такова задоволство! — нарежда тя, като напъхва напористо ръката си в ръкава на една копринена блуза. — Огромно удоволствие бе да видя шока по дребното й кръгличко личице, докато я удрях с все сила! Никога до този момент не бях удряла жена! Обаче си заслужаваше! — Пъха и другата ръка в блузата и аз примигвам, когато ръкавът се раздира по шевовете.