— Е, как е Ню Йорк?
— Страхотен е! Много вълнуващ… И аз много обичам работата си… Изобщо, страхотно място да се установи човек!
— Никога не съм ходил там — изрича мечтателно Том. — Но много исках там да изкараме медения си месец.
— Том, моля те, не започвай отново! — срязва го Луси. — Окей?
— Вероятно бих могъл да ви дойда на гости някой път — продължава той. — Само за уикенда.
— О… ами… да. Може би! И двамата можете да дойдете… — Не довършвам, защото Луси забелва очи, врътва се и се отправя с ядовита крачка обратно към къщата им. — Както и да е. Беше ми приятно да ви видя и много се радвам, че семейният ви живот върви… а бе, че върви.
Бързам да се върна в кухнята, за да съобщя веднага на мама всичко, което чух, обаче там не заварвам никого.
— Хей, мамо! — провиквам се аз. — Току-що видях Том и Луси!
Хуквам нагоре и заварвам мама на средата на таванската стълба да дърпа след себе си обемист пакет, сложен в найлонов чувал с цип.
— Какво е това? — питам, докато й помагам да го свали.
— Само не казвай нищо — изрича тя, едва сдържаща вълнението си. — Просто… — Ръцете й треперят, докато разкопчава ципа на чувала. — Просто… погледни!
— Но това е твоята булчинска рокля! — възкликвам удивено, когато тя измъква оттам бялата надиплена дантела. — Нямах представа, че още я пазиш!
— Естествено, че я пазя! — Тя сваля няколко хартийки, полепнали по роклята, и добавя: — Тридесетгодишна, но все още е като нова! Знаеш ли, Беки, хрумна ми една мисъл…
— Каква мисъл? — питам, докато й помагам да разстели шлейфа.
— Може дори да не ти стане, но…
Бавно вдигам очи към нея. Господи, не! Тя говори напълно сериозно!
— Съмнявам се, че ще ми стане — отвръщам с престорено нехайство. — Убедена съм, че ти си била много по-слаба от мен! И… по-ниска.
— Но ние с теб сме равни по височина! — възкликва удивено мама. — О, хайде де, Беки, пробвай я!
След пет минути аз се намирам в спалнята на мама и се съзерцавам в огледалото й. Приличам на прищипнат салам с многопластова опаковка. Горната дантелена част е впита, ръкавите са бухнали, деколтето също изобилства от къдрички. Роклята продължава впита чак до бедрата ми, където следва нов пласт къдрички, а оттам нататък се разтваря и превръща в многопластов шлейф.
Никога през живота си не съм обличала по-голяма безвкусица.
— О, Беки! — Вдигам очи и за мой ужас зървам мама, обляна в сълзи. — Такава глупачка съм! — промърморва тя, засмива се и започва да си трие сълзите. — Просто… като гледам малкото ми момиченце… в роклята, която аз някога съм носила…
— О, мамо! — изричам и я прегръщам силно. — Роклята е наистина… много хубава…
Ала как да завърша с думите: „Обаче няма да я облека“?…
— При това ти пасва перфектно — преглъща мама и започва да бърника в джобовете си за носна кърпичка. — Но решението все пак е твое. — Издухва си носа. — Ако смяташ, че не ти отива… само ми кажи. Няма да ти се сърдя.
— Аз… ами… виж какво…
Господи!
— Ще си помисля по въпроса — успявам да изрека накрая и дарявам мама с неубедителна усмивка.
Връщаме булчинската рокля обратно в чувала и си спретваме няколко сандвича за обяд, след което се отдаваме на един стар епизод от „Смяна на стаите“ по кабелната телевизия, която мама и татко наскоро са инсталирали. А после, въпреки че е малко раничко, аз се качвам в моята стая и започвам да се приготвям за срещата с Елинор. Майката на Люк е една от онези манхатънски дами, които винаги изглеждат абсолютно и напълно безупречно, така че точно днес държа да не й отстъпвам по никакъв параграф.
Обличам ш костюма на Дона Карън, който си купих за Коледа, обувам си чисто нов чорапогащник, а после и новите си обувки от разпродажбите на „Прада“. После се разглеждам изключително внимателно, търсейки и най-незабележимата прашинка или гънчица. Този път няма да позволя да бъда хваната натясно! Няма да позволя да ми видят увиснал конец от полата или нещо намачкано — Елинор има действително рентгеново зрение, когато започне да зумира хората.
Тъкмо реших, че всичко ми е наред, когато мама влетява в стаята ми. Облечена е много елегантно в пурпурен костюм на „Уиндсмур“, а лицето й свети от нетърпение.
— Как изглеждам? — пита тя и се засмива. — Достатъчно ли съм елегантна за „Клариджис“?
— Изглеждаш прекрасно, мамо! Този цвят много ти отива. Само мъничко…
Вземам една носна кърпичка, навлажнявам я на чешмата и попивам бузите й, където мама е решила да последва подхода на Джанис по отношение на ружа.
— Ето. Готово!
— Благодаря ти, скъпа! — изчуруликва мама и се втренчва в отражението си в огледалото на гардероба. — Е, ще бъде много хубаво. Най-сетне ще се запознаем с майката на Люк!
— Хммм… — обаждам се неопределено.
— Надявам се, че двете с нея ще станем много добри приятелки! И без това ще трябва да се разберем по отношение на сватбените приготовления… Нали познаваш Марго, дето живее отсреща? Та те с майката на зет й са такива приятелки, че даже често ходят заедно на почивка! И тя твърди, че не е загубила дъщеря, а е спечелила приятелка!
Мама действително звучи много развълнувано. Господи! Как да я подготвя за горчивата истина?…
— А Елинор наистина ми звучи като много приятен човек — поне по начина, по който я описва Люк. Той изглежда толкова привързан към нея!
— Да, това е вярно — принудена съм с неохота да призная аз. — Наистина е много привързан към майка си!
— Тази сутрин ни разказа за разнообразните благотворителни дела, с които се занимава тя. Жената очевидно има златно сърце!
Докато мама продължава да си бъбри, аз се изключвам, припомняйки си един разговор, който навремето имах с втората майка на Люк — Анабел. Това беше, когато тя и баща му ни дойдоха на гости.
Направо обожавам Анабел. Тя е много по-различна от Елинор — много по-нежна и тиха е и има прекрасна усмивка, от която лицето й буквално разцъфтява. Двамата с бащата на Люк живеят в едно тихо кътче на графство Девън, близо до брега, и на мен много ми се иска да прекарваме повече време с тях. Обаче Люк е напуснал дома си, когато е бил на осемнадесет, и оттогава си ходи много рядко. В интерес на истината имам усещането, че според него баща му си е пропилял живота, като е решил да се установи като провинциален адвокат, вместо да се впусне да завоюва света.
И когато те ни дойдоха на гости в Ню Йорк, един следобед двете с Анабел се оказахме сами. Тръгнахме на разходка из Сентрал Парк, говорехме си за хиляди неща и все не можехме да се наговорим. Затова накрая аз се престраших, поех си дълбоко дъх и й зададох въпроса, чийто отговор отдавна не ми дава мира — как може да търпи Люк да бъде толкова заслепен от Елинор. Така де, Елинор може и наистина да му е биологичната майка, но Анабел е тази, която го е отгледала. Тя се е грижела за него, когато е бил болен, тя му е помагала с домашните работи за училище и тя му е приготвяла вкусна храна. А сега той я е избутал настрани в своя живот.
За миг ми се стори, че зървам болката по лицето на Анабел. Но после тя събра сили, усмихна се и каза, че напълно го разбира. Разказа ми, че Люк е изгарял от нетърпение да се запознае с истинската си майка още от дете и че сега, когато получава възможността да прекарва известно време с нея, би трябвало да бъде оставен да се наслаждава на мига.
— Представи си, че при теб внезапно се появи твоята фея кръстница — продължи тя. — Няма ли да бъдеш заслепена?! Няма ли да забравиш за всички останали, поне за известно време?! Той се нуждае от това време, прекарано с нея!
— Но тя изобщо не е неговата фея кръстница! — възроптах аз. — Тя е по-скоро злобната стара вещица!
— Беки, тя е неговата истинска майка — укори ме нежно Анабел. А после смени темата. За нищо на света не би изрекла лоша дума за Елинор.
Анабел е истинска светица.
— Срамота, че двамата изобщо не са се виждали, когато Люк е бил малък! — тъкмо казва мама. — Трагична история! — И снишава глас, макар отлично да знае, че Люк отдавна е излязъл. — Тази сутрин Люк ми разказа как майка му много е искала да го вземе със себе си в Америка, обаче американският й съпруг категорично й забранил! Горката жена! Сигурно много е страдала — да остави детето си и да не го види толкова време!
— Е, да, и така може да се каже — отвръщам, усещайки, че гневът ми се надига. — С изключение на факта, че… че не е била принудена да ги напусне, нали?! Щом е страдала толкова много, защо просто не е казала на новия си съпруг къде да си го завре?!
Мама ме поглежда изумена.
— Много силни думи, Беки!
— Да… може би си права — свивам рамене и протягам ръка към молива си за устни.
Не ми се ще да развалям нещата още от самото начало. Затова няма да изрека на глас онова, което всъщност мисля, а то е, че Елинор не прояви никакъв интерес към Люк, докато неговата компания за връзки с обществеността не направи такъв голям пробив в Ню Йорк. Люк открай време прави всичко възможно, за да я впечатли — в интерес на истината, точно това е причината, поради която той се втурна да прави клон и в Ню Йорк, макар че никога не би си го признал. Обаче тя изобщо не го удостояваше с внимание (защото си е голяма крава), докато той не спечели няколко изключително големи договора и името му не започна да се появява във вестниците — тогава тя внезапно си даде сметка, че синът й би могъл да й бъде от огромна полза. Точно преди Коледа тя основа своя собствена благотворителна организация — „Фондация Елинор Шърман“ — и сложи Люк за директор. После организира огромен галаконцерт, за да обяви начинанието — и познайте кой работеше по двадесет и пет часа в денонощието, за да й помага до пълно изтощение, като напълно забрави за Коледа!
Но не мога да му кажа нищо по този въпрос. Когато веднъж се осмелих да повдигна темата, Люк автоматично се наежи и изтъкна, че аз открай време не се разбирам с майка му (което си е вярно) и че тя жертва много часове от ценното си време, за да помага на нуждаещите се, и че какво повече искам аз от нея?! И точка.
"Сватбата на Беки Б." отзывы
Отзывы читателей о книге "Сватбата на Беки Б.". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Сватбата на Беки Б." друзьям в соцсетях.