— Люк! — прекъсвам го покровителствено с ръка. — Нека не избързваме. Трябва да действаме малко по-внимателно, не мислиш ли? — Усмихвам му се мило. — Ами че ние току-що се сгодихме! Няма да е зле първо да си съберем мозъците! Не виждам никакъв смисъл да се препираме толкова и да посочваме дати.

Поглеждам се отново в огледалото. Чувствам се най-сетне пораснала и напълно горда със себе си. За първи път в живота си не се препирам. За първи път в живота си не действам превъзбудено и неразумно.

— Напълно си права — отвръща след кратък размисъл Люк. — Да, напълно си права! Значи датата, която майка ти предложи, ще ти се види кошмарно рано.

— Така ли? — Отпивам замислено от кафето си и подхвърлям небрежно: — Добре де… просто от любопитство… коя е тази дата?

— 22-ри юни. Тази година — отговаря той и поклаща глава. — Истинска лудост, нали?! Та това е само след няколко месеца!

— Лудост, не, ами… — съгласявам се аз. — Нямаме закъде да бързаме толкова, нали така?!

22-ри юни. Ама че дата! Абе, мама какви ги мисли…

Въпреки че… от друга страна, една лятна сватба по принцип е доста приятно нещо.

И не съществува нищо, което да ни спира да не се оженим още тази година.

И ако действително я решим за юни, ще трябва да започвам да си търся булчинска рокля още отсега! Бих могла дори да започна да пробвам тиари! И даже да чета списание „Булки“! Да!!

— От друга страна — добавям небрежно, — няма кой знае каква належаща причина да отлагаме, не смяташ ли? Искам да кажа, че така и така сме се решили да го направим, тъй че бихме могли и… да го направим. Защо да си губим времето?!

— Сигурна ли си в това, което казваш? Беки, скъпа, не искам да се чувстваш така, сякаш те притискам…

— Няма проблеми, Напълно съм сигурна. Хайде пък да се оженим през юни!

Значи ще се и оженим! При това съвсем скоро! Ураа! Улавям отражението си в огледалото и неочаквано съзирам върху изражението си нещо ново — то е заблестяло от щастие!

— Значи ще съобщя на майка ми, че датата е 22-ри юни — прекъсва Люк моите мисли. — Убеден съм, че много ще се зарадва. — Поглежда часовника си и отсича: — Всъщност вече трябва да тръгвам.

— Да, наистина — отвръщам аз, като се опитвам да си придам необходимия за случая ентусиазъм. — Прав си. Не трябва да закъсняваш за срещата си с нея, нали така?!

Люк ще прекара днешния ден с майка си Елинор, която се е отбила в Лондон на път за Швейцария. Официалната версия гласи, че тя отива там на гости на свои стари приятели, за да си почине и да се наслади на планинския въздух. Но всички, разбира се, знаят, че й предстои поредният лифтинг на лицето — сигурно хилядният по ред.

И този следобед мама, татко и аз трябва да се срещнем с тях на чай в ресторанта на хотел „Клариджис“. От известно време насам ми проглушиха ушите с възгласи колко е щастливо съвпадението, че Елинор е във Великобритания, та двете семейства да могат да се запознаят. Но при всяка мисъл за предстоящата среща стомахът ми се преобръща. Не бих имала нищо против, ако ставаше въпрос за истинските родители на Люк — баща му и неговата втора майка, които наистина са много приятни хора и живеят в Девън. Ала точно сега те са в Австралия, на гости на природената сестра на Люк и сигурно ще се върнат малко преди сватбата ни. Така че, щем не щем, ще трябва да се примирим с единствения представител на Люк в случая — Елинор.

Елинор Шърман. Моята бъдеща свекърва.

Обаче… по-добре да не мисля по този въпрос. Един ден е — ще се изтърпи!

— Люк… — започвам аз, но се спирам, като се опитвам да подбера по-подходящи думи, — как, според теб, ще мине днес? Имам предвид, че родителите ни ще се срещнат за първи път? Нали се сещаш какво имам предвид — майка ти и… моята майка… защото не може да се каже, че си приличат особено, нали?!

— Всичко ще мине чудесно! Сигурен съм, че двете много ще се харесат!

Горкичкият очевидно изобщо няма представа какво имам предвид!

Знам, че е много хубаво това, дето Люк обожава майка си. Знам също така, че синовете са длъжни да обичат своите майки. Знам освен това, че той почти не я е виждал, когато е бил малък, и сега се опитва да навакса загубеното време… но все пак… Как е възможно да бъде чак толкова привързан към Елинор?!

* * *

Когато слизам в кухнята, заварвам мама да почиства масата от закуска с едната си ръка, а с другата да разнася до ухото си телефонната слушалка.

— Да — тъкмо казва тя, — точно така. Блумууд. Б-Л-У-М-У-У-Д. От Оксшот, графство Съри. И ще го изпратите по факса, нали? Благодаря ви много!

— Така — изключва тя телефона и вдига към мен грейналото си от щастие лице. — Ето, че изпратихме съобщение и в „Съри Поуст“.

— Още едно съобщение ли? Мамо, колко такива вече успя да изпратиш?

— Само обичайния брой — отвръща отбранително тя. — Във вестниците „Таймс“, „Телеграф“, „Оксшот Хералд“ и „Ешър Газет“.

— Както и в „Съри Поуст“.

— Да, този е последният. Така че, стават общо колко… пет! Само пет!

— И пет ти се вижда нормално, така ли?!

— Беки, човек се жени само веднъж! — натъртва непреклонно мама.

— Знам, знам… Но все пак…

— Виж сега какво — започва тя, значително поруменяла. — Ти си нашето единствено дете, Беки, и ние изобщо не възнамеряваме да се скъпим за твоята сватба. Искаме да имаш сватбата на мечтите си! Независимо дали се касае за съобщенията във вестниците или за цветята, или ако ти е на сърце каляската — като тази на Сузи, — ще го имаш! Ние държим да го имаш!

— Мамо, точно за това исках да поговорим — изричам някак сконфузено аз. — Двамата с Люк ще ви помогнем за разходите…

— Глупости! — срязва ме мама. — Изобщо не искам да чувам за подобно нещо!

— Ама…

— Винаги сме се надявали, че някой ден ще имаме удовствието да ти направим истинска сватба! Така че вече от доста години спестяваме точно за този случай.

— Наистина ли? — втренчвам се изумено в нея аз и усещам, че ме залива цял океан от нови чувства. Мама и татко са пестили толкова дълго и никога нищо не са ми казали… — Аз… нямах никаква представа…

— Е да, така е. Да не би да си очаквала, че ще ти кажем?! Така! — И мама отново превключва на делова вълна. — Люк съобщи ли ти, че вече намерихме подходяща дата? Изобщо не беше лесно, да ти призная честно! Навсякъде е претъпкано, и то за месеци напред. Обаче аз говорих с Питър от църквата и той ми каза, че е настъпила някаква промяна в графика, така че може да ни вмъкне в три часа въпросната събота. Иначе ще трябва да се чака чак до ноември.

— Ноември ли? — смръщвам се аз. — Не ми звучи като особено сватбен месец…

— Именно! Затова му казах веднага да ни запише! И вече го включих в календара — виж!

Протягам се към хладилника, за да взема календара, който си има различна рецепта за използване на нескафе за всеки месец, и го прелиствам на юни. И ето, че оттам ме гледа изписаният с големи букви и флумастер надпис: „СВАТБАТА НА БЕКИ“.

Гледам го като хипнотизирана. Заливат ме странни чувства на нереалност. Боже, този път наистина се случва!… Аз май наистина ще се омъжвам… Не е някаква си игра.

— Нахвърлях си и няколко идейки относно палатката — добавя мама. — В едно списание зърнах една много красива, на райета, и си помислих, че няма да е зле да ти я покажа…

Протяга ръка зад себе си и внезапно измъква от нищото цяла купчина лъскави списания: „Булки“, „Модерната булка“, „Сватба и дом“… Всичките до едно бляскави, сочни и неустоими — като чиния преливащи от вкусен крем понички.

— Аууу! — ахвам аз и ми струва огромно усилие на волята да не се нахвърля лакомо върху тях. — За първи път виждам тези булчински неща! Даже нямам представа какво пише вътре!

— Аз също — отсича подозрително бързо мама и започва да прелиства списанието „Сватба и дом“ с ръка на експерт. — Не съм се зачитала специално. Само попогледнах тук-таме, за да добия някаква представа. Пък и като гледам, основно са го натъпкали с реклами…

Пръстите ми колебливо потрепват над корицата на „Вие и вашата сватба“. Направо не мога да повярвам, че вече ми е позволено да чета открито подобни неща! Съвсем легално! Оттук нататък няма да ми се налага да се промъквам до килера, за да попрехвърлям надве-натри, каквото успея — все едно съм натъпкала бисквита в устата си и се страхувам, че някой ще ме види и ще ми се скара.

Но очевидно това до такава степен ми се е превърнало в навик, че не съм в състояние да се отърва от него. И въпреки че на същата тази ръка вече стои годежен пръстен, установям, че продължавам да се преструвам, че темата не ме интересува.

— Предполагам, че все пак има смисъл да се надникне вътре — казвам накрая. — Така де, само за най-общите неща… да си състави човек впечатление какво има на пазара…

Да върви по дяволите! Та мама даже не ме слуша! Крайно време е да престана да се преструвам, че няма да погълна и последната запетайка от тези списания — от първата до последната страница. Затова се отпускам щастливо на стола и протягам ръка към „Булки“ и през следващите десет минути двете с мама потъваме в гробовна тишина, поглъщайки снимка след снимка.

— Ето я! — виква внезапно мама и обръща към мен своето списание, така че да мога да видя огромната палатка на бели и сребристи ивици. — Нали е много красива?

— Да, много е хубава.

Погледът ми се спуска към долната снимка, изобразяваща роклите на шаферките, после още по-надолу — към букета на булката и тогава… достига до датата на издаване на броя.

— Мамо! — възкликвам аз. — Но това е от миналата година! Откъде накъде си започнала да четеш булчински списания още миналата година?

— Боже, нямах представа! — запелтечва мама. — Сигурно съм го взела без да искам от някоя докторска чакалня или… кой знае… Абе, остави! Кажи сега, ти имаш ли някакви твои идеи?

— Ами…, още не знам точно — отвръщам неопределено. — Може би ми се ще нещо по-простичко.