Мирча Елиаде - Сватба в небето

Късно през същата тази нощ си тръгнах за вкъщи. Дългите часове, в които телата ни се познаваха едно друго, срещнали се сякаш отново като след продължителна и прокълната раздяла, разбиха на парчета всяка следа от съпротива и трезва мисъл. Все пак исках да си тръгна повече заради Илиана, защото би ми било неловко да си тръгна от дома й сутринта, огрян от силната дневна светлина, необръснат, и да срещна гледащи ме с досетливо любопитство съседи. След това разбрах, че на Илиана тези неща й бяха безразлични, но тогава, през онази първа нощ, тя нямаше сили да се противопостави. Качих се на първата кола, която видях. Вкъщи дълго се борих със съня. Задрямах зашеметен, поболял…

А на следващия ден настъпи тържественият и пламенен час на любовта. Въобще не се опитах да й се противопоставя пак, а и вече не почувствах нужда да се отърва от тази омая, която ме беше омагьосала. Всичко, което си бях мислил преди това за любовта, за плътското удоволствие, за свободата, се оказа детинско, повърхностно, почти вулгарно. Бях забравил всички срещани дотогава жени — малките им страсти и налудничавости, както и посредствените им жертви ми се струваха смешни. Преди да срещна и да обичам Илиана, би ми било невъзможно да си представя, че човек е способен да се слее толкова цялостно, че любовта може да изпълни човешкото същество до такава степен. Онова присъствие на любимата жена, от което толкова много се боях и което ми напомняше изгаряне с адски камък, присъствието — което за всеки мъж е демонизъм, разложение, съсипия — този път усетих като преизпълване на цялото ми същество с ангелическа същност.

Дадох си сметка за случващото се след няколко дни, когато, поканен от семейство стари приятели в Молдова, тръгнах една съботна вечер, решен да се върна към средата на седмицата. Във влака през цялото време мислех за нея. Успокояваше ме единствено мисълта, че скоро щях да се видя с приятелите си и щях да мога да им говоря за нея. Въобще не ми и хрумваше, че подобно излияние можеше да бъде съвсем ненавременно и лишено от дискретност. Всъщност знаех, че няма да им разкажа подробно нашата среща и любовта ни; но усещах, че ще говоря именно за Илиана, когато им разказвам за толкова много неща, които първо съм изричал пред нея. Щях да търся нейното мнение, да я рисувам в мислите си, да й се възхищавам, без да споменавам името й. И така се случи в действителност. Говорих само за нея…

Но не това ми показа колко много я обичам и колко наложително е било присъствието й в целия ми живот; ами нетърпението, обзело ме само двайсет и четири часа след като я бях оставил потънала в мисли на прага. Онази нощ, прекарана далеч от нея, беше изключително мъчителна. Стоях, вперил поглед в тавана, загубил връзка с реалността, пуших много и колкото пъти в съзнанието ми изникваше образът й, аз изтръпвах. Заминаването ми точно сега, в началото на нашата любов, ми се струваше абсурдно и престъпно. Обвинявах се, че не съм намерил достатъчно твърдост в себе си, за да се откажа от идването тук, макар че бях приел поканата на приятелите си преди празниците…

На следващия ден вече не можех да си намеря място и нищо от онова, което се случваше около мен, не ме интересуваше. Извиних се с някакво внезапно неразположение и хванах първия влак обратно… Никога не бих повярвал, че всичко, което бях чел в книгите и бях чувал да се разказва за френетичното нетърпение, което изпитват някои влюбени, когато наближават гарата на любимата жена, може да бъде толкова реално. Много километри преди влакът да пристигне в Букурещ, аз излязох с куфара в коридора. И сякаш тогава минутите започнаха да текат по-бавно. И последвалите мигове ми се струваха изключително важни. Сега наистина усещах колко бавно тече времето и колко отвратително е да стоиш и да чакаш то да отмине.

Спрях една кола пред Северната гара и дадох на шофьора адреса на Илиана. Качих се при нея така, както си бях — с куфара в ръка и с книга под мишница. Сърцето ми спираше само при мисълта, че можеше да не я намеря вкъщи. Позвъних кратко и нервно. Последваха няколко мига на паника. И после изведнъж я видях да стои пред мен. Беше отворила вратата, без въобще да предположи, че може да види мен там, на прага. Беше облечена както винаги със сивата си риза и с черна вратовръзка. Имах на разположение само един миг да разгледам лицето й: уморено, объркано, с отвеян, загубен поглед. След това очите й пламнаха от някаква неземна светлина и устата й леко се разтвори и застина така. Прегърна ме, вкопчи се в мен, сякаш ме виждаше отново след дълга и безнадеждна раздяла. Внесох я така, неподвижна, останала без дъх, в стаята.

— Не ме оставяй вече никога сама, мили — изплака болката си тя, — не ме оставяй…

Отсъствието ми я беше съсипало. Никъде не беше намерила за какво да се залови. Беше стояла почти два дни в дома си, утолявайки глада си само с няколко чая, залепила чело на стъклото на прозореца в очакване да се върна. Отгатнах повече от изстенатите й шепоти колко ужасни безсънни нощи беше преживяла, с лице, потънало във възглавниците, на които преди това бяхме лежали двамата. Не могла да повярва, че ще замина. Докато аз й бях говорил за приятелите си и й бях обяснявал защо непременно трябва да прекарам няколко дни в дома им, тя се беше молила наум, беше умолявала да се случи някакво чудо, което да ме задържи там, при нея. Даже не беше осъзнала, че наистина е останала сама в първите няколко секунди след като се бяхме прегърнали и сбогували на прага. Все още вярвала, че ще се случи някакво чудо; вярвала, че след няколко часа ще се върна и ще прекараме нощта заедно. Когато се стъмнило съвсем и си дала сметка, че е останала сама, тогава я обзело чувство на безнадеждност. Измъчвала я мисълта, че ме е оставила да тръгна, така, без съпротива; тормозела я мисълта защо не се беше свлякла в краката ми, защо не беше прегърнала коленете ми, да ме умолява да я взема със себе си поне до града, в който отивах. Да я затворя там в някоя хотелска стая, без никой да знае за нея, но пък така щяла да може да ме вижда, когато се разхождам по улицата, щяла да знае, че съм близо до нея… Но преди да замина, не ми беше признала нищо от това; само на лицето й се беше спуснала воалетка, изплетена от голяма и прикрита тъга, беше потънала в мисли, но не каза нищо, когато й съобщих, че ще отсъствам няколко дни. Не ме беше молила, освен в измъчените си, опожарени мисли. И все пак ми призна колко много се беше измъчвала, че в онзи ден не беше намерила у себе си куража на борбена жена, готова на всичко, за да задържи и защити любимия си…

Тогава ни беше трудно да утолим страстта на телата си. Сякаш последвалото сливане между нас вече не беше просто прегръдка, тогава контурите наистина се сляха, плътта изчезна, забравихме да дишаме, погълнати и двамата от една-единствена кървава и ненаситна уста. Надявал съм се, и то на няколко пъти, че в края на онова пълно опиянение двамата заедно ще срещнем смъртта. Никога не съм знаел, че смъртта може да бъде толкова изкусителна и топла — наслада, лишена от конвулсии, пълно щастие, без нито стон. В малкото мигове, в които разсъдъкът ми беше трезв, си давах сметка, че съдбата ми беше избрала не само определена душа, която трябва да обичам, но и определено тяло, което само моята страст можеше да укроти. Всичко, което бях познал дотогава с тялото си, ми се струваше простичка и невинна игра, напразно сладострастие. Илиана беше родена единствено и само за мен. Тогава ми се разкри истинският смисъл на назоваването: моя — мой\ Притежанието, колкото и перфектно да е то, не означава почти нищо. Човекът, който е казал, че любовта е епидермисен копнеж, е имал предвид онези низки телесни усещания и факта, че притежанието е възможно само при определени физически условия и за определени човешки същества. Но истината е, че тялото може да открие много повече. Отвъд страстта, отвъд нагона е напълно възможно съвършеното преоткриване в прегръдката, в която сякаш за първи път ти е дадено да обхванеш друга частица от себе си, онази, която те „допълва“, прави те цялостен и е вид откровение за друг световен порядък, богат на други, различни измерения…

Осъзнавам колко разбъркано излагам тези неща, въпреки че се опитах да ги избистря и да ги задълбоча в книгата. Писах основно за да изясня този така плашещ смисъл на сливането. Защото откровението на това съвършено сливане се състои в откриването на теб самия, в мига, в който се загубваш. Да, но там не откриваш своето ежедневно ти, духовния си облик такъв, какъвто те очертава силната дневна светлина, ами се усещаш свободно, цялостно, пълноценно същество. Странното е, че последните нюанси на притежателното местоимение изчезнаха в мига, когато тялото, с което се сливах, ми се откри като мое; тази Илиана, опиянена от голямото тайнство на венчанието, онова осветено от една-единствена влажна усмивка тяло, е мое. И колко размита е все пак тази формула: моя, мой!… В действителност съвършеното сливане с тялото на Илиана не ми откриваше нещо, което аз притежавах, нещо, което ми принадлежи, а ми разкриваше моето собствено същество като свободно, перфектно и чудодейно създание. В онези мълниеносни мигове от случващото се тайнство с тялото на Илиана нарастваше един голям, космически и пулсиращ от живот Човек.