Едва тогава забелязах колко беше уморена. Без никакво съмнение беше стояла будна през голяма част от нощта. Сенките й бяха издълбали още по-дълбоки бразди под очите й, а лицето й изглеждаше изумително бледо. И въпреки това, не зная по какви причини, онази умора на лицето й ми се струваше толкова изкусителна, толкова топла и контрастираща с нервната прецизност, с трепетността и елегантността на движенията, които дългото безсъние пораждаше.

— Благодаря ти — каза изведнъж, вперила поглед в ръцете си. — Благодаря ти, че послуша молбата ми тази нощ…

Вероятно съм я гледал, изпълнен с някакво неспокойство и страните ми са били зачервени, защото, когато вдигна очи и ме видя да стоя на стола с чаша чай в ръка, цялото й лице се озари от изгрялата, пълна с учудена ирония и съчувствие усмивка.

— Не бива да се страхуваш — продължи тя с променен, по-ясно звучащ глас. — Разбирам много добре за какво си мислиш и най-вече защо те е страх. Искам само да те уверя, че в мое лице можеш да намериш съюзник… (Тук се опита да се засмее.) Искам преди всичко да ти кажа, че току-що успях да се излекувам от една голяма, неповторима любов и че се чувствам по-добре така, както съм си. Много по-добре — добави след кратка пауза. — Мисля, че ще ми бъде ужасно трудно, ако не и направо невъзможно, да обичам отново. Тази надежда много ми помага. Без нея животът би ми изглеждал твърде суров… Много по-добре е така…

Протегна ръце и сякаш с тях обхвана стаята, мен и може би целия град. Оставих чашата си върху подноса с някак нетърпеливо движение. Тя проследи жестовете ми учудена и като че ли уплашена.

— … А всичко друго е отвъд предела на силите ми — добави тя бързо, сякаш се опитваше да се предпази.

Не знам какво й отговорих. Чувствах се ужасно глупаво. Бях объркан. И едновременно с това усещах вкуса на пълното разочарование и голямото унижение. Беше говорила толкова искрено за своята голяма и неповторима любов. Припомних си необикновените усещания при срещата ни: значи за нея те не струваха нищо, не означаваха нищо. Тя беше обичала някога: „голяма неповторима любов“. Държах тези думи живи в главата си и те ме унизяваха и потискаха.

— Предполагам, че страшно много от жените, които срещаш — поде тя неочаквано, — ти говорят за страстите си с неизречената на глас надежда, че ще ги използваш в някой от романите си. Би било смехотворно сега да ти разказвам за някаква нова любовна история… (Усмихна се, беше силно объркана, постоянно галеше дланите си една в друга и ги гледаше.) Исках да ти кажа само това, че обичах истински… А сега нека да говорим за нещо друго…

Колко щяха да ме измъчват тези няколко думи след това! Никога не научих повече за тази нейна голяма страст. Не научих дори кой е бил любимият й, дали още е жив, дали го беше срещала някога отново, дали е бил красив, млад или възрастен, богат. Затова и пристъпите ми на ревност по-късно бяха толкова по-ужасни, колкото по-силно осъзнавах, че ако в онзи ден, осми януари, се бях показал по-приятелски настроен и овладян, то тогава на първата ни среща Илиана можеше да ми разкаже всичко. Вероятно е имала нужда да разкаже, да сподели. След време се убедих, че пазеше съвсем малко тайни единствено за себе си. Винаги си повтарях, че е напълно по възможностите ми да науча, да разбера, да проникна в онази само нейна зона, която тя бранеше с почти налудничава упоритост. Често пъти се преструвах на наивник и питах сякаш съвсем случайно:

— А как се казваше любимият ти?

Или пък:

— Мисля си, че онзи господин, който и да е бил той, е привлякъл вниманието ти…

Но не успявах да науча нищо. Усмихваше се натъжена, унижена или пък търсеше ръката ми, улавяше я и я целуваше; или пък започваше да се смее, като ми даваше да разбера, че е предугадила скритата ми стратегия. Късно разбрах, че от нея няма да мога да науча нищо. Може би щеше да ми каже някои неща, преди да ми се отдаде: но след онази наша прегръдка нейното минало си остана за мен дълбоко погребано…

Мисля си, че са редки другите случаи, в които мъжът може да деградира така жестоко, както когато е погубван от абсурдна ревност. Всеки от нас, разбира се, е минавал през тези безсмислени мъчения, подхранвани до пълно изтощение от безкрайно разюзданото ни въображение. Но за мен тези мъчения бяха още по-големи, и то защото ми беше споделила, преди да стане моя, че е обичала някой мъж, който е бил „голямата й неповторима любов“. А аз, от една страна, не знаех нищо за онзи таен любовник, който е бил с нея преди мен. Не можех да го съдя, не можех даже да го причисля към някоя определена група мъже: тази на русите, на високите, младите, интелигентните. Понякога даже стигах дотам, че подозирах всички нейни познати мъже. Питах се каква е възможността да е този или онзи от тях. Въобще не осъзнавах какъв глупак съм бил: та нали Илиана ми беше споделила, че беше отсъствала от страната в продължение на няколко години, за да не го среща повече, а пък аз си мислех, че е възможно този любовник да е някой от познатите й в Букурещ… Ако имах малко повече кураж, щях да попитам някой от познатите й; но все пак ме беше срам. Не знам защо се боях, че моят въпрос ще ме направи окончателно за смях. И понякога, когато с Илиана бяхме сред приятели, се правех пред тях, че знам, че съм научил всичко, и казвах:

— Надявам се, че и вие сте убедени, че този път Илиана е избирала по-добре…

Поглеждах ги бързо, крадешком, за да разбера каква ще е реакцията им. Илиана се усмихваше вяло, свела челото си. Останалите гледаха и двама ни с известно неудобство. Или не знаеха за какво става дума, или пък се преструваха изключително талантливо…

За щастие тези кризи на налудничава ревност траеха кратко. В повечето случаи бях достатъчно силен, за да мога да се овладея. А през останалото време любовта владееше цялото ми същество…

Онази вечер обаче, след като ми беше споделила за голямата си отминала любов, Илиана отново се промени: започна да прилича на жената, с която се запознах предната вечер, сякаш въобще ги е нямало неспокойствието и вълнението, родени от странната й тревога. Отново ми напомни, че толкова лесно съм забравил да й занеса обещаната книга. После ме попита дали наистина писателите на романи винаги разказват собствените си преживявания и до каква степен някоя обичана от тях жена може да се превърне в книжна героиня. Стараеше се на всяка цена да насочи разговора към по-безопасна област — тази на неутралните теми. Започнах да идвам на себе си и се радвах, че съм открил нещо, което дотогава рядко ми се отдаваше да срещна — интелигентна, познаваща живота жена, с която можех да разговарям за техниката и изкуството на писането. Обстановката стана топла, почти приятелска. Даже не разбрах кога наближи осем часът.

Тогава, придобил неочаквано кураж, я помолих да излезем заедно из града. Да отидем на кино и след това да вечеряме двамата. Прие с радост; нямаше много приятели в Букурещ и рядко й се случваше да излиза вечер.

— Но вече знаеш — каза тя, усмихвайки се някак по немски…

Изуми ме сигурният и свободен тон, с който изрече тази забележка. Нима тя наистина беше повярвала, че опасността е напълно отстранена и че толкова бързо и сигурно можехме да станем приятели? Приятелството между мъж и млада жена е възможно само ако и двамата са изключително интелигентни или ако и двамата обичат някого другиго. В противен случай става дума за най-обикновена дружба, безинтересна в духовен план, с повече или по-малко банален оттенък, или пък увертюра към също толкова безинтересна бъдеща връзка. Да, приятелството между мъж и млада жена е голяма дума, такава, която се пише с главна буква, ако е подхранвано с интелигентност или подкрепяно от любовта, която двамата хранят към своите любими. Онези не много невинни чисти и симпатични другарства, които наричаме приятелства, най-често се свеждат до редовни гостувания, до известна откровеност и до топла взаимност; но не достигат нищо по-възвишено…

Илиана ме помоли да изчакам няколко минути, докато се облече. Събра чаените чаши и отиде в съседната стая. Когато останах сам, ме обзе огромно спокойствие. Излегнах се на дивана така, сякаш познавах тази стая отдавна и тук ми беше позволено да правя всевъзможни фамилиарни неща. Погледнах лампата на тавана и в същия миг си припомних, че преди една вечер бях обгърнал ръката на Илиана и бях изпитал онова толкова странно разтърсване. Изведнъж развълнуван скочих на крака. Ами ако сега, като се облече за излизане, отново си сложи онази воалетка, която така загадъчно променя лицето й? Сърцето ми започна да препуска. За първи път, откакто я познавах, бях нервен, развълнуван, нетърпелив като на любовна среща.

Не знам колко време съм чакал там, застанал близо до прозореца и зареял безпаметно поглед в кървавата мъгла около една от светещите навън реклами. Чух вратата да се отваря. За миг ме беше страх да се обърна. Ами ако наистина нещата отново се повтореха по същия начин?… Погледнах я и сърцето ми сякаш спря за секунда; още не си беше облякла коженото палто, нито беше сложила воалетката си, но носеше блузата от предната вечер. Беше си сложила съвсем малко грим и аз ужасен отново усетих парфюма й. Приближих се колебливо. Мисля, че и тя ме беше забелязала, защото се спря. Бавно и молитвено поех ръцете й, а тя не се възпротиви. Само пребледняла отдръпна глава и се взря право в очите ми.

— Не се издържа вече — запрепъвах се в думите аз. — Не се издържа повече…

Бях напълно замаян. Поех я в прегръдките си, този път хищно и диво, и потърсих устата й. Опита да се предпази и за миг тялото й яростно се противопостави, но след това обгърна раменете ми и прие обезумялата ми целувка. После не я изпуснах въобще от прегръдките си. Когато освободи устните си от огнената ми хватка, топло ми прошепна: