— Сега си върви — прошепна.

И ме помоли още по-топло с поглед. Насилваше се да се усмихне. Беше бледа, преобразена, изплашена.

— Очаквам те утре — повтори с твърдо изражение там, на прага, когато видя, че се колебая.

Вдигнах неумело шапката си и тръгнах почти на бегом надолу по стълбите. Чух смътно как се затваря вратата и това ме накара да ускоря крачка. Исках да стигна възможно най-бързо на улицата, да остана сам, да мога да осъзная какво се беше случило.

Обикновено след първа среща с жена в началото на някоя връзка усещах яростна нужда да остана сам възможно най-бързо, за да мога да се събера, да си върна трезвия разсъдък. Мисля, че това е нещо, което се случва с всеки мъж при подобни обстоятелства. Всеки от нас, щом се измъкне от оковите на онази магия, с която го завладява първата среща с жена, завоюва свободата си обратно посредством брутален жест — запалва цигара, започва да си тананика някоя ария, подема незначителен разговор или просто се отдръпва от нея. Познавах много добре тази жажда за свобода и самота, която ме обземаше след първа среща. Онази вечер обаче бягството ми беше различно. Исках да остана сам, за да мога да изживея по-пълноценно случилото се, да усетя по-пълно присъствието на Илиана, да мога да разсъждавам на воля над изтеклите изумителни часове…

Излязох на улицата и поех към околовръстното. Съвсем скоро осъзнах, че се движа доста бързо, сякаш се стремях да стигна на някое определено, предварително известно ми място. Внезапно забавих крачка. Но не успявах да преоткрия нищо, не можех да събера мислите си, не разбирах нищо. Изпълваше ме само усещането, че нещо фундаментално се беше променило в живота ми, сякаш бях открил нещо неочаквано и неподозирано дотогава. Дори и образът на Илиана не беше ясен в главата ми. Но пък долавях парфюма й в мен, признавам, че не можех да се откъсна от нейното ухание. Мислите ми бяха спрели на едно място. Може би затова цялото ми същество ме караше да ускоря крачка, да вървя доста забързано, за да не може никоя чужда мисъл да се промъкне в онази сладка омая, на крилете на която се носех. Искаше ми се да пея — някоя непозната светла мелодия — това беше всичко.

Лутах се така около час. Не ми се спеше. Беше ме обзело състояние на остра будност, към което нямаше какво повече да се добави и то самото не се нуждаеше от нищо. Когато пристигнах вкъщи обаче, внезапно усетих голяма умора. Запалих си цигара и се опитах да чета, за да отклоня мислите си. Не успях да разбера и половин страница. Неусетно умората ми премина в начало на паника. Сякаш ме беше яд на всичко, което бях направил. Бях възмутен от последното си действие, от онази целувка, която можеше да ме въвлече в кой знае какви нежелани събития; от глупостта на онова присъщо за някой гимназист бягство, без да поглеждам назад… Това беше последната ми съпротива — сякаш цялото ми същество правеше опит чрез едно свръхусилие да се измъкне от магията.

Преди да угася лампата, погледнах часовника: три без четвърт. В стаята беше станало студено. И въпреки това аз огледах с проблясък на радост разположения в съседство кабинет, фотьойла, в който, седнал удобно, четях любимите си поети, непретенциозната маса, наведен над която прекарвах нощите, изпълнени с очарованието на самотата. Всички тези неща все още съществуваха, бяха истински, тук, бяха на мое разположение, готови да ми помогнат, да ме предпазят. Едно-единствено усилие на волята — и всичко щеше да бъде както в началото… Букурещ е пълен с красиви жени. Има толкова много сред тях, които не ти отнемат повече от два часа на ден и не омагьосват, не те изтръгват от устоите ти, не те давят. Дотогава животът ми течеше без драми, без големи сътресения. Поредица от случки, авантюри, пътувания, ваканции с приятели, любовници с нетрайна страст, без отрова… Живот, изпълнен с работа, наслади и голяма мъжка свобода. Можех да загубя всичко това, всички тези неща да се разпилеят, да се раздробят на парчета. През последните години на няколко пъти бях изживявал паниката, идваща от този тип решителна, убийствена любов. Но никаква страст не беше успяла да ме накара да изгубя себе си. Винаги се осъзнавах навреме. За миг, когато угасих светлината, почувствах, че нещата не са напълно загубени. Все още имаше време…

На следващия ден се събудих късно, към обяд. Навън властваше бяла, ослепителна светлина. Тогава страхът, обзел ме предходната нощ, ми се стори безпричинен и смешен. Ето, казвах си, всички неща са си така, както досега: слънцето, студът, добре затоплените стаи, книгите бяха по местата си… Усетих лудешка жажда да изляза от къщи, да срещам хора, да споделя с някого онази простичка и неочаквана радост. Обикновено обядвах в един, намиращ се в съседство пансион. Но онзи ден ми се щеше да обядвам в някой ресторант, да гледам блестящите бели покривки, да усещам около себе си влизащите хора, идващи като на някоя гара. Естествено, надявах се да срещна приятели. Тръгнах към един ресторант в центъра. Беше станало още по-мразовито и като че ли по-ясно. Улиците бяха оживени. По трамвайните спирки се бяха струпали ученици. Влязох в „Континентал“ и се разположих на една маса в дъното. Още беше рано и бяха заети само няколко маси. Нямаше нито един мой приятел. Само няколко познати, които поздравих необичайно приветливо. Бях гладен и внимателно подбрах ястията си. За по-малко от час ресторантът се напълни докрай. Запалих си цигара с известна тъга. Времето минаваше бавно. Бях останал сам на масата…

Тръгнах си към три и половина и щом се озовах на улицата, осъзнах, че не знам какво ще правя. Излязох на „Каля Викторией“ и булевардът ми се стори пуст и мръсен. Тръгнах бавно, без никакво настроение, към пощата. Спрях се пред будка за вестници, за да разгледам няколко списания. Сякаш пак беше някой от онези тъжни дни по средата на коледните празници, когато целият град се сливаше в едно разкъсващо мълчание. Пред Военния клуб поех по булеварда и се насочих към парка „Нишмиджиу“. Следобедът започна да ме потиска, ставаше все по-ужасен. Сякаш и аз се боях от наближаващото свечеряване. Покривите започнаха да блестят. Около половин час се борих с меланхолията, докато най-накрая се предадох на тъгата на онова здрачаване, присъщо на зимите в големите градове. Обикновено никога не излизах от къщи сам през тези часове. Понякога прекарвах зимните следобеди, разхождайки се смело пеш с някой приятел или приятелка из покрайнините. Тези маршове по снега и завръщанията в града с първите запалени светлини винаги бяха с някой много добре подбран другар. Не мога да понасям да бъда сам при настъпването на залезите, освен ако не съм някъде извън града или в някой непознат град. Специално Букурещ има най-отровните залези, и то през всички сезони. Трудно е да останеш сам, да не се влюбиш, да не си потърсиш половинка в един подобен град, където слънцето угасва с толкова силна меланхолия…

Толкова пъти след това ние двамата с Илиана слизахме надолу по старите булеварди, обградени с рожкови и кестени, и се отправяхме, прегърнати, към Котрочен!… Почти никога този мъчителен час не ни завари у дома…

Минах през „Чишмиджиу“ и искрящата радост на пързалящите се с кънки там прогони меланхолията ми за миг. Но не можех да остана на място, вцепенен, с ръце в джобовете, да стоя и да гледам. Поех по една уединена алея. Някъде, не много ясно къде, пред мен светваха уличните фенери. Като че ли започна да се спуска лека, прозрачна мъгла, уловена като в паяжина между дърветата. Ускорих крачка, сякаш очаквах да получа прояснение отнякъде, да ми бъде даден знак, за да мога да взема решение. И бездруго бях решил да отида у Илиана още отпреди това, но не знам какво ме караше да се бавя, смятайки, че е още твърде рано, че още е твърде светло навън. Но нощта се разстла бързо и си мисля, че дори да се бях разхождал известно време със затворени очи, то бих ги отворил при повея на онази вечерна синева. Там, в парка, сред дърветата, се стъмваше по-бързо.

Изведнъж се спрях силно развълнуван. Сърцето ми беше на ръба да се пръсне. Чух часовника на катедралата „Свети Йосиф“. Напрегнато преброих: пет удара. И сякаш цялото ми безпокойство и меланхолия изчезнаха в миг. Бързо излязох от парка и се качих в първата кола, която се изпречи на пътя ми…

Мавродин изрече последните думи много тихо. После рязко се изправи от шезлонга и се отправи към стаята си.

— Започна да ми става студено — каза от прага.

Хаснаш продължи да потъва в отнесеното си мълчание. Само повдигна глава, когато Мавродин се върна с наметната на раменете си горна дреха, и го погледна учуден и изпълнен с нетърпение.

— … Отвори ми много бързо. Имах усещането, че ме чакаше там, зад вратата. Беше облечена в непретенциозна кадифена домашна рокля с дълги ръкави и огромна яка. Усмихна ми се и ми подаде развълнувано ръка. Наведох се силно и я целунах много почтително. Никой от нас не пророни и дума. Бавно свалих палтото си и влязох. Посрещна ме в голяма продълговата стая, с прозорец към булеварда. До тук глухо достигаше шумът на трамваите, а светещите реклами се виждаха добре. Бързо се отправих към прозореца — нещо, което правя във всяка непозната стая, в която вляза — и погледнах надолу. Оттук снегът изглеждаше по-мръсен заради смесването на светлините и автомобилните фарове. После се обърнах и разгледах стаята по-внимателно — черна етажерка, покрита с книги, повечето от които немски, няколко скъпи килима; диванът беше изработен от вишнево на цвят дърво, прост, без орнаменти; на стените имаше няколко картини и гравюри. Неизразимо много ме впечатли тази някак неженска простота и невинност на атмосферата в стаята. Исках да й кажа: „Колко е красиво…“, когато я чух да казва, укорявайки ме на шега:

— Сигурна съм, че си забравил да ми донесеш книгата…

Имах усещането, че ми напомня за обещание, направено много отдавна и затрупано от множество случки и чувства. Извиних се. Разговорът започна да се завързва колебливо. Сякаш и двамата се пазехме да не залитнем към някоя тема, която да ни напомни за прегръдката от предходната нощ. Докато приготвяше чая, успяхме някак естествено да избегнем да се гледаме в очите. И бездруго в стаята светеше само една невзрачна лампа и на фона на този сумрак погледите ни се срещаха, без да се проникват. След като сервира чашата с чая и чинията с бисквити на табуретката до стола ми, се приближи до вратата, запали силната лампа на тавана и седна на дивана доста далеч от мен.