В действителност първите думи, които чух от нея, ми бяха казани в хола на моя приятел, архитекта. Каза ми нещо доста безинтересно, нещо от рода на: „Добре, че свършиха и тези празници“… Но нещо друго ми направи впечатление: че тя изрече няколко банални, изтъркани думи с толкова много меланхолия, вторачена през прозореца в снежната улица, осветена от зеления светлик на фенера пред къщата, че ми се стори, че ще бъде наистина просташко да я разпитвам повече. Престорих се, че не забелязвам онзи уморен, тъжен и почти напоен от сълзи поглед. Колко добре го разбирах впоследствие и колко се измъчвах с неугасналата в него жар, но едва по-късно, когато вникнах в смисъла му: свършекът на други зимни празници, друга Коледа, погълната някъде в бездната на годините, които се трупаха зад гърба, и тя, оставаща все така сама, все така отдалечена от прибежището, за което мечтае от толкова време… Но може би не е добре да смесвам тези събития. По-късно отново ще стане дума…

Надявах се, че ще ме попита нещо за книгите ми, и най-вече за „Младостта на Магдалена“, заглавие, което беше в устата на всички. С нея ми се щеше да си говоря за написаното от мен. Не защото беше жена и беше започнала да ми харесва, ами защото я усещах изпълнена с живот, интелигентна и меланхолична от главата до петите…

Обикновено не харесвам тъжните хора; и още по-малко тъжните жени. Повечето от нас страдат от унизителни биологични или психологически тъги. Натъжаваме се, ако сме пропилели някоя сделка, защото черният ни дроб не работи или защото сме загубили цяла нощ в забавления или в библиотеката. Но при жените е още по-тягостно. В повечето женски тъги има нещо посредствено… Тя, Илиана, обаче в онзи час носеше тъга, напоена с вълнуваща дискретност. Ако не се бяхме срещнали пак, дори нямаше да повярвам, че зареяният й през прозореца поглед наистина беше натежал от меланхолия. Защото само няколко минути след това лицето й отново беше озарено от интелигентност и дори от известна ироничност. Не беше чела нищо от мен, даже и „Младостта на Магдалена“, и беше отгатнала, че това ме дразни. Започна да ме измъчва. Иначе по-късно в книгите ми, в творчеството ми бе открила много потайна и умела съперница. Тогава оставахме дълго почти прилепени един до друг и слушахме телата си, тя поставяше ръката си на челото ми и аз разгадавах в милувките й нещо повече от отчетливото приплъзване на пръстите; разгадавах неизречените й въпроси, опитите й да проникне в зони, към които никоя страст и никой екстаз не можеха да й отворят пролука.

— За какво си мислиш? — питаше ме понякога с иронична усмивка, знаейки много добре, че никога няма да мога да й отговоря искрено. — Какво криеш тук? — питаше отново, положила бледата си китка на слепоочието ми.

Не мисля, че малките фриволни тайни я притесняваха и че се боеше от това, че ще погледна някоя красива жена; това, което я измъчваше, бяха подземията, които обитавах сам, напълно сам; да — онази самота, която подхранваше моите отсъствия и книги…

Тогава обаче още не беше чела книгите ми. Вече не знам точно за какво си говорехме. В стаята обаче ставаше все по-топло, запалиха лампите и си спомням, че изведнъж яростно ми се прииска да танцувам с тази жена. Вече не беше до мен. Говорих с нея доста дълго и настоятелно, толкова настоятелно, че домакинът на няколко пъти ми направи забележка на шега. Но дотогава не бях осъзнал какво означава тази среща: флирт; няколко часа топъл и приятен разговор; в най-добрия случай — нова връзка…

Да, но тя вече не беше до мен, а аз усещах как бавно ме обзема отровното желание да я имам близо до себе си, в прегръдката на танца. Потърсих я с поглед в съседните стаи. Беше отишла да пие лимонада. Видях я облегната на бюфета с наведен поглед. Но със сигурност беше усетила, че съм вперил очи в нея. Почеса се неспокойно по челото и после бавно го изправи, усмихвайки се, сякаш знаеше, че ще ме срещне там, на прага, с пронизващ я поглед. Направих едва доловим и вероятно гротесков жест, за да я поканя на танц. Отговори ми, че е уморена. Приближих се. Гледаше ме как пристъпвам към нея и изведнъж лицето й стана сериозно, концентрирано, сякаш тогава от моите движения се беше откъснала някаква тайна, която тя разбираше и от която се ужасяваше. Когато бях възможно най-близко, тя се облегна съвсем отчаяно на бюфета. Не си давах сметка какво се случва с мен; за да се успокоя, си повтарях, че е от шампанското. Но си спомням, че докато я молех настоятелно да танцува, тя вдигна ръката си, за да постави чашата с лимонада на етажерката, и тогава се изплаших от бледността и съвършенството й. Взех ръката й с благоприличие и почти измолвайки я. Разбирах от погледа й, че й е било много трудно да ми откаже, че се беше борила със себе си, че и тя се боеше. В мига, в който поех ръката й и я бях повдигнал леко, за да я прегърна за танц, музиката спря. Останахме за миг така: дланта й, обгърната от моята във въздуха.

II

Отдавна съм забравил вкуса на толкова тела, които съм познавал. Това се случва на почти всички мъже: да нямат топли спомени и да не пазят нищо от цялата онази магия на физическата любов. Мисля, че жените забравят по-трудно; техните тела дълго пазят присъствието на мъжа, когото са обичали или познавали някога. Но в живота на всеки мъж се случва траещото няколко мига чудо: среща на нечий поглед, целувка, докосване, което не прилича на нищо от онова, което е било дотогава. Сякаш започва нова посока, като събуждане на друго място; мистериозно, а същевременно и естествено проникване в непознато пространство. Дори не знам как да изразя ясно всички тези неща; мисля си обаче, че всеки мъж в онзи миг усеща, че с него се случва нещо ново, нещо величествено и странно; то не е непременно обич, нито само емоция, нито плътско влечение. Учудващо е колко много са жените, които ни изумяват с безкрайната си сласт и които въпреки всичко не ни разкриват нито един от тези мигове на боязън и самозабрава…

Усещам, че се лутам, и осъзнавам, че изричам много от нещата ужасно лошо — и то неща, които виждам и познавам много точно, но въпреки това ми харесва да се оставя на случайния порой на думите. Това ме стимулира и ми позволява да си почина. В книгата си на няколко места се опитах да изясня тези чудотворни състояния и най-вече тази първа среща на телата ни — нейната длан виси във въздуха, опиянена и плътно обгърната от моята. Не мисля, че успях. Все още съм писател, който твърде много се вълнува, за да мога да опиша тези начални, трудно уловими състояния. Естествено, че тогава въобще и дума не можеше да става за любов. Беше нещо повече от очарование: вид сътресение, чрез което внезапно ми се беше открило нечие друго тяло, нечие друго присъствие. Колко малко могат да изразят всички тези стари, протрити, износени думи… А любовта дойде по-късно, тя започна едва след като тази магия успя да ни изолира от останалия свят и да ни разтопи един в друг. Защото, съвсем естествено, сливането на телата ни бе решено в онзи висящ миг, когато, държейки единствено дланта й, аз бях поел цялото й същество. Малката, бледа, нервна ръка, толкова странна в голотата си; ръката, която ме беше очаровала, щом направих първата си крачка в салона, в онзи миг тя ми предаваше някаква непонятна женска топлота и изумително безпокойство, които бавно изпълваха цялото ми тяло. Може би ми се щеше да се отърся, да се отскубна от обзелото ме недискретно пълно блаженство, защото през цялото време съзнавах, че се намирах сред непознати хора и че вероятно техните погледи ме измерваха с учудване или ирония, но всъщност ми беше невъзможно да оставя ръката на Илиана. Аз дори не я стисках, просто я държах, погълната от моята длан…

Мисля, че тя успя да дойде на себе си първа. Вероятно ни бяха видели доста хора и някои дори се бяха пошегували. Бях постъпил като някой истински покорител на жени. Разбрах това по-късно, когато видях, че нашата обич и връзката ни не изненадва почти никого… Тези неща, разбира се, нямат никакво значение. Тя стисна леко пръстите ми и свали ръката ми надолу. Но дали това стана след секунда… или след няколко минути? Никога не разбрах отговора на този въпрос, не я попитах, но мисля, че и тя самата не знаеше. Озовахме се изведнъж залепени до бюфета, притиснати от останалите гости, които се струпваха към вратата. Още един смътен момент, от който си спомням само неясни неща. И въпреки това съм убеден, че цялата ми интелигентност и събудената ми за няколко секунди гордост са се опитали да ме спрат, да ме предпазят, да ме задържат на всяка цена. Сигурен съм в това… Но не си спомням нищо. Сякаш някаква треска ме подтикваше настойчиво; в плътта ми беше проникнала някаква тайна от друго измерение, защото това със стискането на ръката не беше желание, не беше похот… Дотогава си мислех, че съм обичал, предполагах, че няма да се спра на първата любов, онази, изживяна на двайсет години, че животът отново ще ме постави в центъра на живия пламък на страстта. Но по-късно осъзнах, че никоя любов, никоя страст, никое сливане дотогава не е било така цялостно; не бях познал подобно завладяване…

Спомням си също така, че без да разберем, двамата се бяхме озовали в съседната стая, онази с пианото и коледната елха. Вероятно, притиснати от гостите, се бяхме промушили покрай стената, с изгубени усмивки и нестихващо усещане за това, че сме близо, че сме заедно, един до друг. Едва когато отново седнахме един срещу друг, осъзнах, че големите й объркани очи са влажни, дълбоки, озарявани на моменти от топло женско сияние. Дотогава ги бях виждал по друг начин. С всеки час ми се виждаха по-различни; вероятно защото още не знаех как трябва да ги гледам. Всъщност това ми се струва най-сложното за научаване нещо в съзерцаването на любимата: да знаеш как да гледаш очите й. Понякога погледите ни се удрят толкова неумело в огледалото на очите на обичаната жена, че го замъгляват; или пък, още по-лошо, правят очите непроницаеми и им придават отблясък като от теракота или цветен емайл. Съществуват и свирепи погледи, които изтръгват или диво проникват в ретината, като я разкървавяват или я изпълват с мрак… Не зная как да ти обясня по-добре всички тези неща, които сега ми се струват трагично и тържествено значими, а в моментите, в които ги изживяваме, най-често ни се струват наивни или маловажни. Мен най-много ме измъчва тази подробност, че ако знаех как да гледам по определен начин очите на някоя жена, то целият ми живот би протекъл по различен начин… Известният анекдот за носа на Клеопатра ми се струва брутален. Много по-драматично е да осъзнаеш, че зависи от твоите сили, от твоя късмет — да видиш или да не видиш, да почувстваш или да игнорираш дадено нещо, дадено присъствие, нечия плът…