Мирча Елиаде - Сватба в небето

През онази нощ започнах да опознавам тялото й. Аз нямам никакъв дар слово и не зная как да ти опиша всички тези толкова сложни подробности. И все пак се случи нещо странно, което не мога да проумея; мисля, че започнах да се влюбвам в нея. Въображението нямаше нищо общо със страстта, която бавно се разпалваше. Понякога, когато си мислех, че не съм подвластен на случващото се, че съм напълно спокоен и трезв, си казвах, че това е просто игра, че е някаква преструвка: че ми се струва, че съм се влюбил, защото така й бях обещал, и се насилвах да й доставя тази радост. Но не мога да ти обясня какво се случи с мен през тези няколко дни. Веднъж, докато стоях сам в стаята си, осъзнах, че не мога да понасям самотата, че е абсурдно да стоя там нещастен, когато можех да сляза и да се срещна с Лена. Опитах се да устоя; няколко минути се разхождах напред-назад из стаята и пушех. Но скоро си дадох сметка, че съм пълен глупак, и слязох. Заварих я да стои пред прозореца, с приближено към стъклото чело, сякаш очакваше някого. Подскочи, когато ме чу да отварям вратата. Не беше изтекъл и половин час, откакто се бяхме разделили. Обгърнах раменете й и я притеглих към себе си.

— Знаеш ли — казах й. — Не мога… Повече не мога да стоя разделен от теб…

— Нито пък аз — призна ми тя съвсем искрено.

— Мисля, че наистина се влюбих.

Бях изрекъл тези думи, сякаш фактът засягаше някой друг, а не мен самия. Седнахме и двамата на канапето. Бях объркан, смутен и все пак някакво неясно щастие беше започнало да ме изпълва. Искаше ми се да се издам, да се подложа на унижението да й издам колко подло и колко присмехулно се бях отнесъл към нея. Но дори и тази изповед ми се струваше твърде детинска и абсурдна. Чувствах се много добре така — едновременно измъчван и щастлив. Лена ме гледаше с пламенните си очи, сякаш очакваше да ме чуе да казвам нещо сериозно, важно и наложително.

— Какво има, скъпи мой? — попита ме след време, като милваше косата ми.

— Не зная какво бих могъл да ти кажа… — измърморих.

Не успях да продължа, защото съвсем неочаквано ме притисна в прегръдките си, а целувката й секна дъха ми.

След седмица си тръгнахме от Венеция. В Милано вече почти не ме вълнуваха бизнес срещите ми. Всичко сега ми изглеждаше незначително. Но не си давах добре сметка защо. Не разбирах какво се беше променило в мен. Беше точно както в миналото, когато изпитите ми в Техническия университет спряха да ме вълнуват в момента, в който се озовах на фронта. А още по-интересно беше, че тази любов ме променяше толкова по-силно, колкото повече опознавах Лена; плътски, разбира се. Конкретното й, бих могъл да кажа, плътско присъствие, ме променяше и ме опияняваше. Оттук, от нейното тяло, извираха толкова много неразбираеми енергии, които усещах да проникват в мен. Не знам как бих могъл да определя това странно усещане; това, което мога да назова с думи — пречистването и извисяването ми, онова, което ти нарече усещане за пълнота — произхождаше и черпеше жизнените си сили изцяло от сливането на прегръдката и делириума на притежанието. Не можех да я обичам по друг начин, както бях чувал други хора да описват чувствата си като ангелски, отношения с отстъпки, с жертви… Напротив, колкото повече тя беше до мен, толкова по-силно моя я чувствах и толкова повече душата ми се разтопяваше от непозната за мен дотогава чиста страст…

Веднага щом поехме от Милано за Ница, тя мимоходом ми каза:

— Исках да те помоля за нещо, но досега не се осмелявах… Исках да те помоля да не ме делиш…

Не разбирах много ясно какво искаше да каже.

— Клоди… — добави тя, с глава, опряна на прозореца на влака.

Щеше да й бъде непосилно да ме дели с нея, с която и да било друга жена…

— Това са стари неща — успокоих я аз.

— Ще имаш ли смелостта да й го кажеш? — попита ме тя.

Естествено, че се поколебах за миг. Поех ръката й така, сякаш търсех съвет или милувка.

— Ако ти не можеш, аз ще й го кажа — добави. — Би било непростимо да разбере, че и двамата сме я мамили.

Ясно беше, че и самият спомен за Клоди я безпокоеше.

— Ако можех да забравя някои неща… — започна тя по-потисната. — Ако можех да забравя онази целувка пред очите ми…

Изтръпна цялата. Опита се да измъкне ръката си от моите. Тогава й казах:

— Аз се опитвам да забравя миналото ти.

— Но аз нямам никакво минало — каза, загледана разсеяно през прозореца.

— Ами прегръдката на гарата? Ами онзи братовчед?…

Рязко се обърна към мен, а лицето й гореше.

— Това не е истина, аз нямам никакъв братовчед…

Започнах да се смея. И все пак паниката й ме обезпокои. Защо ли страдаше и се тормозеше толкова много всеки път, когато споменавах тази подробност?

По-късно, когато ревността започна да ме измъчва до лудост, с ужас си спомнях живота в Молдова, бежанците, спомнях си дързостта на офицерите и щедрата разпуснатост на жените. Как беше успяла Лена да се измъкне от този ад? А наистина ли се беше спасила от всичко това?

— И никога не си била влюбена? — я попитах.

Отговори ми светкавично, сякаш търсеше как да се защити:

— Не!

Помислих си, че няма никакъв смисъл да настоявам. Промених темата на разговора; но това неясно и смътно съмнение започна да ме разяжда. Сякаш щях да страдам по-малко, ако ми беше признала открито, че е имала еди-какви си и еди-какви си романтични трепети. Отлично си давах сметка, че това са били нормални неща за нейната възраст; знаех също, че каквото и да й се беше случвало преди мен, то със сигурност не е имало голямо значение за Лена. Тя се беше отдала за първи път на мен. Усещах, че е влюбена в мен, че е моя. Но все пак упоритият й отказ да ми говори — за онова, което ми създаваше най-голямо безпокойство…

След няколко дни двамата пристигнахме в Ница. Там срещнахме много мои познати и голяма част от тях бяха от Букурещ. С Лена бяхме отседнали в един и същи хотел, но в две отделни стаи. Един познат ме поздрави:

— Много е красива годеницата ти…

— Не сме годеници — отговорих му аз…

Но тази мисъл започна да ме преследва. Това можеше да се случи, дотогава не ми беше минавало през ума, но наистина и това можеше да се случи… Вечерта на масата явно съм бил отнесен и замислен, защото Лена ме попита:

— Къде се отнесе?

Вдигнах рамене. Искаше ми се да изглеждам отегчен. Обичах я много, давах си сметка за това, но все пак исках да изглеждам отегчен, да я накарам да страда. Мислех, че ще прочета нетърпението и мъката по лицето й, но тя просто щастливо ме хвана за ръката.

— Приличаш толкова много на моя любим в онази първа вечер — прошепна ми и леко примижа с очи. — Така изглеждаше и тогава, когато те зърнах да стоиш облегнат на бара. Същото излъчване като сега: намусен и очарователен. Нима бих могла да не те обичам?…

Усмихнах се и я погледнах дълбоко в очите. Напълно губех себе си, когато я погледнех; загубвах ума си. Лена започна да говори, сякаш мен ме нямаше там.

— Стоеше облегнат на бара, ужасно отегчен. Не беше много красив, но пък беше висок, трийсет и пет годишен мъж, който разсъбличаше всички жени с поглед. А беше и същият, онзи от влака. Той вече не си спомняше…

— Напротив — намесих се съвсем сериозно.

— Не помнеше вече — продължи Лена, сякаш въобще не беше чула, че съм я прекъснал. — Сигурно се питаше откъде ли ме познава. Боях се и затова избягах…

— Не е истина — казах аз на шега. — Не избяга от мен. Напротив — научила си в кой ден ще пътувам за Милано и си се качила в същия влак…

Лицето й изведнъж придоби сериозно и тъжно изражение, но все пак всичко това се къпеше в светлината на едно голямо щастие.

— Имаш право. Не мога да те излъжа. Боях се от теб, бягах, но все пак не желаех да те изгубя. Такава е истината. Когато те срещнах във вагон-ресторанта, едва не припаднах. Бях те забелязала много преди това. И щях да хукна подир теб още в онзи миг, но се овладях… Защо не ме целуна тогава?! — рязко ме запита тя.

— Не ми харесваше тогава — казах й аз искрено.

— Усещах това. Връщах се на мястото си и залепях чело на прозореца, за да не се разплача… Но ти сам видя, че се защитавах много добре. Опитвах се да те засегна, да те прогоня… В началото ми беше трудно…

Внезапно я прекъснах. Почувствах нужда да й съобщя нещо радостно, да я направя щастлива. Това беше някакво ново чувство, което дори не беше любов. Прииска ми се да бъда щедър, да рискувам живота си за една усмивка. И съвсем сериозно я попитах:

— А не искаш ли да станеш моя съпруга?

Мислех си, че ще се разтрепери от щастие, че ще се просълзи. А тя само ме погледна изплашено в очите.

— Не искаш ли? — повторих аз замаян от вълнение въпроса си, защото се боях да не получа отказ.

— Помисли си добре какво правиш — отвърна ми тя.

Аз взех ръката й и я целунах.