Мирча Елиаде - Сватба в небето

Сутринта на следващия ден се събудих с натежала глава. А навън сякаш беше още по-мрачно. Вятърът се беше засилил. Започнах да съжалявам за случилото се вчера. То ми се струваше напълно безсмислено и подбуждаше доста досадни мисли. Повтарях си, че сега вероятно трябваше да удължа престоя си във Венеция, а пък това объркваше плановете ми. Разбира се, че можех и да тръгна, но не можех да си го наложа; това момиче, което обладах, не беше познало любовта в прегръдките ми и като че почти не ме беше усетило. Гордостта ми кървеше. Не исках да я изоставя, преди да ме е опознала истински. Харесваше ми да се отказвам от жените само когато усещах, че те ще съжаляват за мен. Опитвах се да ги направя щастливи в буквалния, философски смисъл на думата само за да задоволя собствената си суета, и изпитвах някакво глупаво удоволствие, когато след време научавах, че някоя жена, която съм обичал и изоставил, страда и е нещастна… А и очевидно тук съществуваше и проблемът, наречен Клоди. Аз с лека ръка можех да се откажа от тази връзка. Но пък прекъсването й в подобен момент, след като бях срещнал Лена, би било проява на лош вкус. Нямаше да мога да посещавам дома й, където се забавлявах добре и имах множество приятели. Дотогава бях свикнал да подготвям разделите си така, че да не прекъсвам връзките окончателно. Признавам си, че съм човек, който преди всичко обича удобството…

И все пак трябваше да взема някакво решение. Облякох се много грижливо и след това почуках на вратата й. Чух уморения й глас да пита кой е. След това отвори. Поисках позволението й да седна и да запаля цигара.

— Имаш ли някакви планове за днес? — попитах.

— Нямам никакви конкретни планове — каза тя пребледняла.

Погледнах я. Сигурно не беше мигнала цяла нощ. Дълбоките сенки от безсънието й ме измъчваха и едновременно с това блокираха всяка моя инициатива. Пушех. Струваше ми се, че тя упорито търси капелата си.

— Ще ми позволиш ли да те придружа? — попитах.

— Защо не?

Тонът й не ме окуражаваше по никакъв начин, и все пак се усмихнах, защото не знаех какво друго да направя. След това излязохме заедно, оставихме ключовете си на портиера така, сякаш бяхме двама непознати, и поехме по главната улица към площада.

— Наистина Венеция е тъжна през зимата — казах аз.

Поклати положително глава. Спря се пред витрината на магазин, където се продаваха корали и евтини предмети на изкуството.

— Те са имитация — отново се обадих.

Този път ме погледна учудено в очите. Стори ми се, че устните й изписват ужасно тъжна усмивка. И осъзнах, че е невероятно красива така — с уморената усмивка на лицето си.

— Да, имитации са — прошепна и тя.

Не знам дали си мислеше за нещо друго, когато произнесе тези думи, но те дълбоко ме трогнаха. Ами ако те по някакъв начин се отнасяха за мен? Хванах ръката й и я поведох.

— Да не настинеш, духа ужасен вятър — казах.

После повървяхме мълчаливо още известно време. Спряхме се на един мост; стените на сградите изглеждаха още по-тъжни, каналите — пусти, сега, през зимата. Искаше ми се да й кажа поне една добра дума. Аз също бях развълнуван от вледенената тъга на града. Но останахме така загледани двамата дълго време, без да продумаме.

По-късно, след като се бяхме разходили из площада, я попитах дали не иска да отидем на ресторант. Поклати утвърдително глава. Избрах наслуки една тратория и седнахме на масата като скарана семейна двойка. И двамата гледахме през прозореца. Виждаха се забързаните минувачи и от време на време се чуваше викът на някое смело, опълчило се на студа дете. Опитах на няколко пъти да оживя разговора ни, но Лена ми отговаряше отнесено и едносрично.

— Какво ти е? — запитах нервно.

— Нищо особено — отвърна ми тя и наведе очи. — Точно това ме потиска, че не знам какво ми има.

Сипах й чаша вино и тя го изпи. Гледах я как отпива; не пиеше от отегчение, а като че ли отдавна беше ожадняла, сякаш беше очаквала тази чаша дълго време…

— Ето я и първата чаша вино, която пиеш — отбелязах.

— Харесва ми — отвърна тя съвсем естествено.

После вдигна очи и ме погледна. Издържах на погледа й със същата фалшива усмивка.

— И всичко това заради теб — поде тя изведнъж. (Потреперих и се изчервих лекичко, когато я чух да се обръща към мен на „ти“.) — Всичко това, защото ти не знаеш нищо…

Бях изненадан, учуден. Като че очаквах да продължи, за да разбера какво иска да каже. Но сега усещах много силно и завладяващо погледите й. Въздъхна тихо.

— … Можеше да бъде съвсем различно — добави. — Толкова много си бях мислила за тази среща, мечтаех за нея толкова години…

Изтръпнах. Нима беше мислила за мен? Посегнах към ръката й. Тя я остави в дланите ми, безсилна. Очите й се овлажняваха, натежали от една много дискретна тъга.

— Наистина ли си си мислила някога за мен? — попитах аз с крещящ, престорен глас.

Но тя може би не схвана тона ми, защото ми отвърна все така искрено.

— Да. Сега няма смисъл да те лъжа. Мисля, че е абсурдно, но мога да ти го призная: влюбена съм в теб.

Искаше ми се да извикам там, на масата: „Лена“, но това би било възмутително. Задоволих се само да взема ръката й отново и да я целуна.

— Борих се доста — добави тя и започна да плаче. — Признай и ти, че се отбранявах, бягах от теб… Боях се…

Намери носната си кърпичка бързо и покри устата си. Стоях там, до нея, и бях изумен, без да знам какво бих могъл да направя, какво можех да й кажа.

— Знам, че е много тягостно — прошепна тя по-късно поуспокоена. — Ти нямаш никаква вина за това… Моля те да ми простиш. Можем да се разделим по всяко време…

Измънках някакви случайно хрумнали ми думи. Но си признавам, че бях доста трогнат. Не знам дали тя усети това. Погледна ме обаче по-топло, дори с известна симпатия. Усмихна се и ме улови за ръката.

— … Предполагам в каква каша те забърках — каза тя отново. — Да ти увисне някой на врата ей така изведнъж… Сигурно е изтощително…

Заболя ме от тези думи. Дотогава си мислех, че аз съм този, който я беше покорил, че я бях получил благодарение на волята и дързостта си. И изведнъж тази нейна ирония, с която ми съчувстваше. Започнах да отричам.

— Не протестирай — прекъсна ме тя. — Осъзнавам много добре, че ти нямаш никаква вина за всичко това. Ти си напълно невинен — добави. — Прости ми, че ти казвам това, но не бих искала да се самообвиняваш…

Избухнах в тирада, защото последните й думи ме бяха засегнали още по-силно. Изслуша ме с усмивка и като поклащаше глава, а след това продължи, сякаш искаше да завърши мисълта си:

— Надявах се все пак, че ще можеш да познаеш любовта. Но си мисля, че би ти било невъзможно да се влюбиш…

Усмихна се толкова нежно, че изведнъж усетих цялото й същество като нещо, което ми беше ужасно скъпо, взех отново ръката й и я целунах.

— Ще се опитам — отвърнах й аз и възвърнах спокойствието си. — Колко дни ми даваш?

Погледна ме дълбоко в очите и после се засмя щастливо. В този миг се промени напълно. Лицето й се покри с руменина, очите й блестяха, изпълнени с много топлина, влажни. Тази промяна ме развълнува.

— Пет дни стигат ли ти? — попита ме тя на шега.

— Твърде много са!

Поисках да извикам сервитьора, за да платя, но Лена ме хвана за ръката и каза:

— При едно условие обаче: да не мамиш…

Би ми било много трудно да ти опиша всичко, което се случи след това, защото дори и самият аз никога не го разбрах. Върнахме се в хотела щастливи, но съм убеден, че всеки изживяваше различна радост, непозната за другия. Аз се чувствах, както се казва — добре. Тя беше младо, красиво и интелигентно момиче, което ме обичаше и което ми се беше отдало. И това е всичко. Не мислех за нищо по-различно, въобще и не предполагах друго развитие. Случилото се добиваше приемливи очертания — и толкова. В рамките на пет дни трябваше да се влюбя в нея; тоест да успея да я накарам да повярва в това. А след това нещата щяха да следват своя естествен ход; щяхме да се срещаме отново в Букурещ, да спим заедно, да ходим на театър…