На италианската граница останахме отново почти само двамата. Срещнах я в коридора. Спря ме с усмивка.

— Държах да те попитам нещо вчера вечерта — каза. — Но те моля да не се сърдиш. Исках да те попитам — продължи, без да обръща внимание на удивлението ми. — Как така си с Клоди?…

Внезапно се изчервих. Нямах никакви скрупули по отношение на връзката си с Клоди — която впрочем беше известна на много хора — и все пак този въпрос ме изненада.

— Тя е много добро момиче — измрънках аз.

— Зная това — прекъсна ме с известна изнервеност тя. — Как така се съгласяваш да делиш любовта си с друг?

— Тук не става дума точно за любов — казах, възвръщайки си спокойствието. — По-скоро е дружба и… някои други неща.

— Дори така поставени нещата, ти пак делиш нещо, нали така? Това не те ли унижава? Мисля си, че ролята на любовник е доста потискаща…

Усмихнах се. Искаше ми се да добавя: не толкова потискаща, както ролята на съпруга.

— Знам за какво си мислиш — разтълкува усмивката ми тя. — Но това не е извинение за нищо. Очевидно не извинява един мъж — добави и подчерта последната дума. — Извинява само най-долнопробния донжуан…

— А тези от по-висока класа как действат при подобни обстоятелства? — попитах аз, като се опитах да бъда максимално ироничен.

— Те довеждат любимата си до смърт или до безнадеждност и замонашване, но не я делят с никого. А и Дон Жуан не е бил прочут с броя на любовниците си, ами с броя на влюбените жени, които са умрели за него…

— Твоята теория ми се струва много интересна — прекъснах я със смях. — С други думи — искаш да кажеш, че хората, които си поделят една жена и й предлагат живот, са достойни за презрение, докато онези, които я притежават само за себе си в продължение на няколко седмици и после я хвърлят на смъртта, заслужават възхвала…

— В „ноктите на смъртта“ би била по-подходяща метафора за изпълнената ти с възмущение тирада — отбеляза Лена. — Но аз не съм казала това; не съм споменавала, че един донжуан заслужава — или не — възхвала. Само ти припомних, че любовта на един донжуан все пак има нещо абсолютно в себе си…

— Възможно е — съгласих се аз, — но все пак завършва, както спомена, със смърт…

— Това няма никакво значение — прекъсна ме тя грубо. — Едното не може без другото. И освен това — какво искаш — да си бил с Дон Жуан, а после да продължиш да си живееш, да раждаш деца… Това е невъзможно… И тогава се задоволяваш с нещо по-незначително…

Не завърши фразата си. Но без да иска, спря погледа си върху мен, усмивката й беше едва забележима. Разговорът ме забавляваше доста; обикновено не разговарях с жените за любов, или поне не говорех на тази тема сериозно. Струваше ми се, че това строго момиче се опитваше да ми изнесе лекция. Беше наистина забавно.

— С нещо по-незначително, тоест с хора като мен — опитах се да се изсмея аз.

— Да — отвърна тя съвсем естествено.

Няколко минути изтекоха в мълчание, а ние се гледахме усмихнати. После тя продължи:

— Клоди я разбирам, тя няма нужда от Дон Жуан. Тя има нужда само от любовници.

Стори ми се, че подчертава последната дума с твърде голяма неприязън. Дали пък не искаше да ме накара да ревнувам, или да ме унижи?

— Ти знаеш, че не си единственият, нали? — попита ме съвсем спокойно. — Клоди те използва. А и със сигурност тя те е свалила, нали?

Започна да се смее.

— Извини ме, че ти казвам всички тези неща — овладя смеха си тя. — Но съм убедена, че и самият ти не вярваш в успехите на мъжете. Извън тези на Дон Жуан, разбира се. Останалите биват използвани според темперамента. Клоди я разбирам много добре. Тя търси забавление. И в действителност тя е прекрасно момиче… по-трудно ми е да разбера теб обаче…

— Какво точно искаш да кажеш? — попитах нервно. — Вечна любов, изключителност, смърт, не съм чувал подобни думи отпреди войната.

И в този момент си спомних какво ми беше казала Клоди за приятелката си: последната девственица от деветнайсети век. Но тези идеи никак не подхождаха на времената, в които живеем, на обществото, където се бях запознал с Лена, че дори и на копнежа й по свобода и независимост.

— Мисля си, че и тогава не си ги чувал — каза ми Лена с усмивка.

После изтъкна някаква причина и се прибра в купето си.



Вечерта се срещнахме на перона във Венеция. Имах усещането, че ме избягва през цялото време, вероятно за да не разбера, че ще остане във Венеция. Но я забелязах да сваля багажа си и се престорих на учуден.

— Не каза ли, че през зимата Венеция е тъжна? — припомних й усмихнат.

— Обикновено е тъжна — отвърна ми тя.

Попитах я в кой хотел ще отседне. Тя знаеше някакъв скромен хотел, близо до гарата. Предложих й да дойде в хотел на Канале Гранде, но тя само се изсмя. Дадох си сметка, че съм направил гаф, и попитах дали мога и аз да отседна в хотела, който тя си е избрала. Познавах следвоенна Венеция доста добре и исках да й я покажа. Тръгнахме мълчаливо. Не беше много студено, но небето се беше смрачило и започна да духа вятър. Тя си сложи пардесюто веднага след като излязохме от гарата. Хотелът се намираше много наблизо. Вървяхме двамата един до друг, мълчаливи и без да се поглеждаме. От начина, по който се обърна към портиера, ми стана ясно, че предпочита стаята й да не е до моята. Затова аз поисках по-голяма стая. После се разделихме. Когато останах сам в стаята си, съжалих, че съм избрал този хотел. Изглеждаше доста посредствен, а самотата го правеше още по-потискащ. И същевременно ми беше странно, че държах толкова много да съм близо до Лена. Не се боях от нищо, но и не желаех да ми да се случи нещо неприятно. Предполагах, че подобна жена нямаше да бъде никак удобна. А като се добавят и възвишените й идеали… Преоблякох се и излязох да вечерям в ресторант в центъра. По този начин й показвах, че въобще не държа да сме заедно и че бях избрал същия хотел само за да бъда в помощ на една своя сънародничка, но че нищо повече нямаше да се случи.

След като се навечерях, се отправих да пия кафе във „Флориан“. По-късно, към единайсет, поех към хотела. Когато пресичах напълно празния през зимата площад „Сан Марко“, зърнах силуета на Лена. Разхождаше се спокойно със сведена надолу глава. Изведнъж ме обзе неизразимо щастие; сякаш ми беше липсвала през цялото време, което прекарах сам. Стиснах ръката й по-сърдечно от общоприетото и тя ме изгледа учудена.

— Прибираш ли се? — попитах.

Поклати отрицателно глава. Каза ми, че предпочита да се разходи, че площадът й харесва именно в този късен час. Поисках й разрешение да я придружа и поех ръката й. И двамата изтръпнахме. Попита ме кога за първи път съм бил във Венеция. Започнах да се смея; оттогава бяха минали около петнайсет години. Тя извърна глава, сякаш искаше да ме види по-добре.

— Да, през 1909 година — повторих, — тогава заминавах за Франция, за да уча.

— Фантастично — възкликна тя.

— Защо?

— Струва ми се толкова интересно… ти си млад, във всеки случай достатъчно млад, че да мога да ти забраня да ме ухажваш, без да те обидя, и въпреки това си познавал свят, от който ми се струва, че ни дели най-дълбоката пропаст. Спомняш ли си още как се обличаха жените тогава?

— Спомням си много добре — отвърнах с усмивка.

— Мисля, че са носели дълги рокли с ресни, огромни капели, натруфени с цветя, и дълги до лакътя ръкавици от черна коприна… И освен това е било на мода да четат Пол Бурже… Ти обичаше ли някоя жена тогава?

— Никога не съм обичал. Но пък съм имал доста жени. Не знам какво се случи с тях, къде изчезнаха изведнъж…

— Остарели са — каза меланхолично тя.

— Не мисля, че е това — защитих се аз, защото по никакъв начин не исках да изглеждам възрастен с моите трийсет и пет години. — Но може би са се променили или са умрели по време на войната… Не мисля, че смъртта се е задоволявала да жъне човешки души само сред мъжете на фронта. Вероятно тогава са били погребани живи милиони жени…

Не отвърна нищо; задоволи се само да ме погледне още веднъж и после продължихме да се разхождаме по посока на кея.

— Студено ми е — каза тя изведнъж.

И аз усетих как се сви до мен, без да го осъзнава. Тогава ме обзе усещането, че тази жена вече не би могла да ми устои. Зарадвах се страшно много. Бях свикнал да отгатвам този момент в състоянието на жените и знаех, че е нужно да направя един-единствен простичък жест — и тя щеше да ми се отдаде. Забързахме стъпка, и двамата продължихме да мълчим. Нямах никакво търпение да чакам корабчето и затова махнах към една моторна лодка. Седнахме един до друг, съсредоточени, без да се поглеждаме. За няколко минути пристигнахме пред гарата. Помогнах й да скочи на мостчето, хванах я за ръка и влязохме, без да пророним нито дума. Поисках ключовете от портиера. Тя гледаше отнесено напред; осъзнавах, и то съвсем ясно, че тя въобще не разбира какво се случва с нея, но ще й бъде невъзможно да се защити. Всяка жена минава през подобни сривове, когато сякаш е опиянена с хлороформ, и първият срещнат мъж би могъл да я има почти без да полага усилия. Лена се изкачваше по стълбите, леко облегната на моето рамо. Тогава съвсем спокойно си зададох въпроса в коя стая да вляза — в нейната или в моята? Но си казах, че е по-добре в нейната, защото така щях да мога да се оттегля, когато аз пожелая…

Спомням си много добре сцената. Светнах лампата и й помогнах да се съблече. Тя сякаш се опита да се разбунтува, като ме погледна право в очите. Та нима още не беше разбрала? Изкушен по-скоро от любопитството си да науча какво ще стане, се приближих, бавно я поех в прегръдките си и я целунах по устните. Тя не знаеше или не можеше да се целува. Мисля, че щях да усетя същото нещо, ако я бях целунал по устата, когато се сбогувахме на гарата в онази нощ преди седем години. Тя наистина беше дете. Това откритие жегна суетата ми. Тогава си припомних мнението й за любовта, за Дон Жуан. Бях все така трезво мислещ и спокоен, както и в мига, в който я чух да шепне: „Студено ми е!“ — и разбрах, че ще бъде моя. Даже бях изкушен да проявя ирония, да й кажа, че не знае да се целува или някаква друга подобна глупост. Но се овладях и се задоволих само да я целувам и разсъбличам. Тя не успяваше да се освести. Устояваше главно по силата на някаква съвършена инерция.