Една вечер стоях облегнат на бара и си почивах, докато чаках следващия танц, когато приятелката ми се появи с младо момиче под ръка. Бях пил доста, но все пак си дадох сметка, че това фино лице с големи и добре очертани устни ми е познато.

— Нека ти представя една рядка птица — ми каза моята приятелка на френски (в този дом почти не се говореше друг език). — Позволи ми да ти представя Лена, последната девственица от деветнайсети век!

По накъсания й смях се досетих, че беше изпила доста коктейли.

— А нима съм чак толкова възрастна? — попита момичето с усмивка.

— А това е мъжът, с когото флиртувам — представи ме моята приятелка. — C’est un type épatant!3 — добави тя на ухото на дружката си.

Огледах я изключително внимателно. Струваше ми се, че тя не е никак на мястото си в тази къща, и най-вече в този час, такава скромна и сериозна, каквато изглеждаше. Косата й беше подстригана късо, момчешки, като на всички останали момичета, но на нея тази прическа й придаваше вид на студентка, излязла от руски роман. Правеше я като че по-чиста, защото озаряваше лицето някак неестествено.

— Струва ми се, че се познаваме отнякъде — казах и се опитах да си спомня кога за първи път бях виждал тези очи и устни.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Аз приемам много малко покани — каза ми тя на румънски, а после добави с иронична и пресилена интонация: … dans le monde4…

— И въпреки това даже и името ти ми се струва познато — настоях аз.

В този момент си припомних сцената във влака отпреди седем-осем години. Разказах й я и още от първите думи тя се изчерви, силно объркана. Имах усещането, че и тя ме беше познала, когато ме видя, но избегна да се издаде. Вероятно се беше надявала, че няма да успея да си припомня. После се престори, че ме гледа внимателно, присвивайки леко клепачите си, сякаш се опитваше да се сети. Най-накрая си спомни.

— Какво се случи, след като тръгнах? — попитах.

— Нищо особено — каза тя с усмивка. — На следващия ден към обяд леля Емили пристигна ужасно изплашена…

Изтръпнах и я погледнах в очите. Тя спокойно издържа погледа ми. Изрече всичко много уверено.

— Сигурна ли си, че леля ти дойде да те вземе? — попитах.

— Абсолютно сигурна, но защо питаш?

— Защото на мен ми казаха, че си си тръгнала с някакъв млад офицер, твой братовчед — добавих аз с усмивка.

И отново я погледнах дълбоко в очите. Не забелязах нищо, нито капка колебание. Само като че лицето й стана по-бледо, но не бях сигурен. Онази нощ аз бях пил много, а и светлината на бара беше силно приглушена.

— Аз нямам никакъв братовчед, а още по-малко пък братовчед офицер — каза, като иронично подчерта последните две думи.

Започнах да се смея. Стана ми ясно, че смехът ми я дразни. Попита ме отново, леко възмутено:

— Но какво те кара да не ми вярваш?

— Ами фактът, че приятелят ми от гарата ми каза, че на следващия ден си се появила с млад офицер под ръка и той е качил багажа ти в карета; и в момента, в който каретата е потеглила, офицерът е започнал да те целува…

Тя пребледня ужасно. Но този път ясно забелязах бледността й и случката наистина започна да ме забавлява.

— Твоят приятел е безсрамник — каза и понечи да тръгне.

— Беше, понеже отдавна е мъртъв.

— Бог да го прости тогава — каза тя.

И въпреки това ми се стори, че сега беше по-спокойна. Върна се до мен и бързо смени темата на разговора. Попита ме с какво съм се занимавал след края на войната.

Започна да си припомня всичко, което й бях казал тогава във влака, за битките на френския фронт.

— Ами ти? — попитах я аз. — Ти какво прави след това?

— Растях — отвърна ми простичко тя.

— И си се разхубавила — измерих я с известна дързост в очи аз, по начина, по който бях свикнал да се държа с всяка жена, която ми харесваше. (Извини ме за всички тези тягостни подробности, от които се срамувам, но ми се ще да ти внуша поне отчасти колко повърхностно и вулгарно съществуване водех тогава.)

Тя остана мълчалива няколко мига и издържа на дръзкия ми поглед с ирония.

— Внимавай да не те чуе Клоди! — прошепна ми с усмивка.

Клоди се казваше приятелката ми. Смелостта й ме изненада и аз сбърчих вежди, сякаш не бях разбрал алюзията. (Подчертавам пак: не забравяй, че тогава се изживявах като мъж, изморен от успехи и жени. А и освен това цялата атмосфера на онези времена те подтикваше да нахлузиш тази евтина и вулгарна маска.) Малко ме интересуваше фактът, че момиче като нея, толкова различаващо се от останалите, е така добре запознато със столичните злободневни клюки.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах.

— Знаеш много добре, че на нашата приятелка красивите момичета никак не й се нравят — каза през смях. — А пък и на мен също не ми харесват.

После се премести в друга стая. Аз останах все така подпрян на бара и изпълнен с учудване. Когато Клоди се приближи до мен, я попитах.

— Кое е това момиче?

— Тя е мистерия — възкликна тя. — Истинска голяма мистерия!

— Преувеличаваш — отвърнах й усмихнат.

Горката жена обаче беше изключително зашеметена от алкохола. Липсата й на дискретност започна да ме отвращава. Искаше да я целуна там, на място, пред толкова много двойки до нас. Отказах й с досада. Клоди започна да се моли и да се глези ревливо. Младежите се забавляваха безподобно. Намираха тази унизителна сцена за нещо интелигентно и оригинално. И колкото повече настояваше Клоди, толкова по-силен ставаше моят отпор. За няколко минути барът се напълни с хора. Всички се бяха струпали да гледат. Не бях изгубил спокойствието си, въпреки че бях отегчен и ядосан от всичко, което се случваше. Запалих цигара и се облегнах още по-цинично на бара. Клоди започна да плаче. Сцената стана тягостна и за останалите. Сега се смееха по-скоро по инерция, но всъщност се споглеждаха засрамени едни други.

— Целуни я, господине! — прозвуча остър женски глас.

В другия край на вратата се появи Лена, в очите й проблясваше възмущение, а лицето й беше станало съвсем бледо.

— Лена, ma bonne amie, ma seule amie5! — провикна се Клоди и въздъхна. (Можеш да си представиш колко отвратителна беше тази сцена!)

— Щом ти нареждаш… — казах аз усмихнат.

Взех я в обятията си, изпълнен с отвращение към миришещия й на алкохол дъх, и я целунах продължително по устните. Всички започнаха да ръкопляскат. Клоди продължаваше да хлипа. Погледнах отново към вратата. Лена стоеше там с дръзко изражение.

— А сега ми позволи да целуна и теб — казах, като се приближих. — Вид компенсация — добавих с шепот, за да не ме чуе приятелката ми.

Но не посмях да я прегърна, нито пък да се приближа прекалено много до нея. Лена ме сломи с изпълнения си с презрение и ледена студенина поглед. Прехапа устните си и внезапно се обърна на другата страна. Чух оркестъра да свири първите акорди на модерно танго. И следващия момент я видях да танцува, притисната в прегръдките на някакъв непознат. Останах там и не я изпусках от очи. Понякога срещах погледа й, но беше толкова отнесена, че като че ли не ме виждаше.

Попитах човека до мен:

— Коя е тя?

— Приятелка на Клоди — отвърна ми той.

XI

Не бих обърнал особено внимание на тази случка, ако не си бях припомнил отново на следващия ден срещата във влака. Оттогава бяха изтекли седем-осем години и множество епизоди и страшно много познати хора от Молдова бяха започнали да се изтриват от паметта ми. Странното беше колко добре си спомнях подробностите от онази среща. Момичешката й глава, уханието на косите й, корицата на романа, който четеше, изключително правилното й френско произношение, всички тези неща стояха непокътнати в паметта ми и сега отново нахлуха в мислите ми. Не мога да кажа, че момичето, което бях срещнал в дома на приятелката си, ме привличаше твърде много. То беше много красиво, но имаше от онзи тип красота, която откриваш едва по-късно; това, с което Лена привличаше изключително много, беше нежността на чертите и чистотата на погледа й. Лицето й не беше от онези, обикновените и симпатични женски образи, които човек беше свикнал да вижда из букурещките салони. Но тази нежност не би задържала много вниманието ми; тогава имах доста други връзки, а и освен това не харесвах жените, които излъчваха благородство; някак смътно предусещах, че в този тип жени има педантичност и възвишеност, а пък аз никак не се погаждах с тези добродетели.

Попитах Клоди коя е била приятелката й, която ми беше представила като „рядка птица“.

— Едно много интелигентно момиче — отвърна ми тя.

После ми разказа, че доскоро Лена живеела с две маниакални възрастни лели и едва напоследък се беше осмелила да ги напусне и да се премести да живее със своя приятелка архитектка. Разказа ми множество забавни неща за лелите й, които я придружавали навсякъде, дори и когато пътува в чужбина. Лена била учила известно време в Швейцария. Не знаеше точно какво беше учила: музика, танци, хармония или нещо такова. Във всеки случай била много интелигентна и оригинална.

— Но защо питаш? — учуди се Клоди, след като ми беше разказвала почти половин час за нея.

— Стори ми се нахална — отвърнах й аз.