Вниманието ми привлече перфектното й произношение, а и дискретният парфюм, който се носеше от косата й, нещо необичайно в тези дни на мизерия. Момичето викаше обезумяло, с глава, подадена през прозореца. После отново поиска да бутне вратата и да скочи навън. Но аз я хванах за ръка.

— Вратата е заключена — казах.

Погледна ме питащо в очите и устните й започнаха да треперят. Усещах, че се бори с плача. Случилото се ми изглеждаше комично; тогава не ме трогваха дори и тъжните случки, а какво оставаше за нещо такова.

— Сама ли остана? — попитах аз на френски, като се обърнах към нея на „ти“.

Носех румънска офицерска униформа и момичето в началото ме погледна с недоверие. Но вероятно моята усмивка и фактът, че я заговорих на френски, я бяха успокоили.

— Леля ми слезе тук, за да се види с някаква позната, мислеше, че влакът има дълъг престой…

Светлината във вагона беше сумрачна. Но видях как изключително големите й очи се изпълват със сълзи и започнах да я милвам по косата. Тя опита да се отдръпне и същевременно потърси носната си кърпичка, за да избърше сълзите си. Като повдигна ръката си, зърнах корицата на книгата, която държеше: „Ана Каренина“. Сигурно беше останала сама в купето да чете, докато леля й беше слязла на гарата.

— Ей толкова остана да се хвърлиш под влака, също като в романа ти — казах й през смях и сочейки към книгата й. — Но ти още не си стигнала до края…

— Така ли се убива Анна? — попита тя пак на френски, като че малко по-спокойна.

Изненада ме фамилиарността, с която говореше за героинята на книгата, която четеше. Поклатих глава.

— Под влака — казах и я огледах по-внимателно.

Замисли се и се развълнува дълбоко. Сложи ръка на челото си, с онзи жест на разочарование, който правят децата, когато искат да заприличат на възрастните. Влакът препускаше по-бързо сега. Видях я как гледа през прозореца и колко много я плаши ширещата се навън тъмнина.

— Ти ли си Лена? — попитах. — Някой извика името ти няколко пъти…

— Чух — отговори уморено. — Но едва успях да си проправя място…

Искаше да се върне в купето, но аз я задържах. Попитах я дали пътува към къщи; така би било доста просто, защото в този случай щеше да може да се оправи сама. Тогава я попитах и на колко е години. Отговори ми, че е на петнайсет. Но не отивала вкъщи, ами в Балтен. Там имали роднини бежанци. Опитах се да я успокоя. Леля й вероятно щеше да дойде със следващия влак. А тя, щом пристигне, ще попита за адреса на роднините си или пък ще изчака на гарата, докато дойде леля й… Изгледа ме учудена.

— Но аз нямам билет в себе си — каза ми неуверено.

— Няма проблем — отвърнах й аз. — Ако дойде кондуктор, ще му кажа, че си с мен.

Останахме в коридора и си говорехме. На спирките я пазех с ръка, за да не я удрят минаващите хора, да не я настъпват по краката тълпите от пътници, които упорито си търсеха място. Разказа ми как бяха избягали с лелите й в Молдова. Сега изглеждаше доста привикнала към ада на претъпканите влакове, които се бавеха часове наред на гарите, и към заплахата от неприятелските самолети. После, съвсем благопристойно, тя ме запита дали се връщам от фронта. Говореше френски много добре и разговорът с тази девойка ми доставяше удоволствие.

Почти в полунощ слязохме от влака, след като около половин час по-рано едва бях успял да измъкна багажа й от купето. Хванах я под ръка и я заведох в един офис на гарата, където мой приятел беше чиновник. Боях се да я оставя сама. Но, от друга страна, не можех повече да се занимавам с нея, защото сутринта трябваше да бъда в Бърлад. Оставих я при приятеля си и подчертах, че на връщане ще се поинтересувам какво е направил.

Когато се разделяхме и й пожелавах късмет, очите й отново се напълниха със сълзи. Погалих я по косата и после прокарах дланта си по бузата й. Усетих, че трепери.

— А сега ще ми позволиш ли да те целуна? — попитах я през смях.

Повдигна леко главата си и ме погледна право в очите. Сякаш ми протегна устните си. Целунах я по бузата и още веднъж й пожелах кураж и късмет и се върнах във вагона…

После забравих за тази случка. След седмица, когато отново пътувах към Яш, на гарата се сетих за Лена и отидох при приятеля си да попитам какво е станало. Разказа ми с усмивка, че веднага след заминаването ми момичето побягнало към перона и се приготвило да чака пристигането на следващия влак. Не спала цяла нощ и обикаляла край вагоните на всеки влак, който спирал на гарата, и викала: „Лельо Емили! Лельо Емили!…“ Към сутринта се съгласила да си полегне на канапето в офиса и заспала с глава на куфара, който пазела през цялото време много грижливо. На следващия ден, когато моят приятел загубил надежда, че ще може да открие адреса на роднините на момичето и се питал какво ще прави с нея, ако леля й Емили не пристигне до вечерта, Лена се върнала весела в офиса под ръка с някакъв млад офицер, с когото говорела на френски. Казала му, че това е братовчед й, и качила багажа си в офицерската му двуколка. А той видял как офицерът я целунал веднага, щом кочияшът пришпорил конете…

Тази подробност пък ме накара да се засмея. После се качих на влака за Яш и напълно забравих за случилото се. Само веднъж после, след сключването на примирието, се срещнах с приятеля си от гарата и двамата си припомнихме за Лена сред множеството други спомени за случки и приключения, през които беше преминал всеки от нас. Скоро след това този мой приятел умря. Научих за неговата смърт няколко месеца по-късно.

Тогава пристигнах в Букурещ, за да получа някакви технически материали. Тъкмо бях свалил офицерската си униформа и се питах по кой път да поема. Бях вече твърде възрастен, че да се връщам отново във Франция и да завършвам образованието си за инженер. Войната, в която бях участвал от първите й месеци, беше приключила и като към това се добави опиянението от победата, обединението на румънските княжества и всичко, което последва, събитията ме бяха променили много. У мен беше останала жажда за живот. Имах само едно-единствено желание: да се издържам по какъвто и да е начин, да съм богат, да правя това, което поискам поне няколко години. Братовчед ми, синът на вуйчото, който ми помагаше за следването, беше загинал във войната. Много скоро почина и вуйчо ми и аз наследих доста голямо състояние. Тогава времената бяха такива, че лесно можеше да забогатееш. Закупих терени в Букурещ, участвах в различни технически комисии. Тези неща не са от кой знае какво значение. Казвам ти ги просто за да ти стане ясно, че малко след 1921 година бях станал богат и амбициозен човек. Бях навършил трийсет години, но житейският ми опит надвишаваше възрастта ми. Това беше опит, натрупан в множество премеждия. По отношение на жените и любовта вероятно бях истински циник. Не бях обичал никога. Връзката от студентските ми години си беше останала единствената ми емоционална авантюра. Войната ме беше излекувала от нея и от всяка форма на любов. Бях видял твърде много, за да продължавам да вярвам в честта и обещанията. Мислех си, че само грозните жени пазят честта си. И то защото дотогава не бях срещал красива жена, която да ми хареса и която да ми устои. Но това не е нещо, което се случваше само с мен. В онези години, веднага след края на войната, почти половината от хората бяха полудели; тогава всичко беше позволено, стига да разполагаш с необходимата смелост и сила да си го вземеш.

Между другото след 1920 година стоях много малко в Букурещ. По-голямата част от времето си прекарвах в чужбина. Непрекъснато участвах в различни комисии и комитети, които продължаваха да действат дълго след сключването на мира. Тогава си мислех, че не съществува по-подходящ стил на живот за мен, че най-накрая бях придобил свободата и щастието, за които даже не смеех и да мечтая по време на следването си в Париж. И понеже постоянно отсъствах от страната, поддържах любовните си връзки дотогава, докато ми бяха удобни. Малко са мъжете, които могат да се похвалят с подобен късмет. Не мислех изобщо да се женя, въпреки че бях канен в домовете на множество семейства единствено и само с тази цел.

Харесваше ми обаче да посещавам къщата на една жена, която отскоро беше станала моя интимна приятелка. Тя беше много красива и много лека жена, съпруга на депутат, който след войната беше натрупал значително състояние. И той, и съпругата му бяха намесени в поредица от скандални далавери. Това се случи през 1924 година, когато елегантността и разпуснатостта на нравите в Букурещ бяха достигнали несравними върхове. Приятелката ми притежаваше една от новопостроените къщи в столицата, а събиранията на следобеден чай и коктейлите й бяха забележителни. Харесваше ми да посещавам всички тези забави, защото там срещах разюздана младеж, с която се разбирах чудесно. Не знам дали ти си спомняш онази епоха на джаза, на коктейлите, когато се ширеше модата на късо подстриганата коса „а ла гарсон“, а роклите се носеха къси до над коляното. Мисля, че младежта никога не е разполагала с толкова лишена от морални стойности свобода. През онези години и в определени къщи можеше да си легнеш с което си пожелаеш момиче, ако си танцувал настоятелно цяла нощ с него. Всъщност в стила на онова време беше момичетата да си избират любовниците по същия начин, по който избираха партньорите си по тенис. За девствеността се говореше с цинизъм и колкото по-разпуснато беше едно момиче, толкова по-забавно беше то. В онзи дом често виждах много млади момичета да се състезават коя ще се напие по-бързо и по-ефикасно.

Вече не бях толкова млад, но тези безкрайни забави, на които се танцуваше лудешки до изнемога през три четвърти от нощта, ме забавляваха страшно много. По-голямата част от поканените бяха по-млади от мен, защото съпругата на депутата си избираше приятели изключително от кръга на младите хора. Нашата връзка беше известна, както впрочем бяха всички останали извънбрачни връзки в средите на политиците, бизнесмените и хората, забогатели от войната. Беше авантюра, която ми носеше радост, без да ме уморява, и заради която трябваше да върша малки услуги на приятелите на депутата.