Заминах набързо от Букурещ, без да знам къде ще спра, но мислейки за историята, която пиша сега. Спрях първо във Валя Праховей, после в Брашов. Исках да напиша напълно достоверна изповед за нашата любов; да я напиша най-вече за Илиана, не толкова за себе си. Усещах как ме нагнетяваше пламенната нужда да се изповядам. Странна е тази жажда да се изповядаш, да поискаш прошка от някого чрез книга… Вероятно си спомняш онази средновековна легенда, разказана от Анатол Франс, за жонгльора, който се замонашил, но понеже не можел по друг начин да възхвалява Богородица, той се затварял в параклиса и там, сам пред Светата Дева, изпълнявал всички фокуси и тънкости на занаята си.

… Не разказвам това, за да търся извинение. Може би тези възмутителни разкрития, които писателите правят понякога в книгите си, са вид възхвала на жената, която са обичали и която, без да искат, са накарали да страда. По какъв по-съвършен начин могат да й поискат прошка, как да й изкажат почитта си по по-озарен и искрен начин, освен с това, което пишат? Не мога да направя друго. Не мога например да се моля или да пея…

Но не за това ставаше дума, добави набързо Мавродин с променен глас. Може би книгата ми извираше от нуждата ми да поискам прошка от Илиана: Сватба в небето, това заглавие е достатъчно красноречиво, си мислех. Мислех си, че ако някой ден нашата история, описана в книга, попадне пред очите й, поне това би могло да я накара да се върне. Има още толкова ненаправени неща. Понякога животът ми се струва достоен да бъде изживян, когато и да е и по какъвто и да е начин. Бих повторил тези думи пред Илиана…

Аз я чакам. Понякога си се представям остарял и самотен сред книгите си, наведен над същата маса, както толкова нощи наред ме е виждала Илиана. Представям си още, че една вечер тя ще почука на вратата, аз ще отида напълно разсеян и ще отворя; и там на прага ще я видя, ще срещна нея. Не спирам да си въобразявам това нещо…

Вероятно обаче нещата ще се развият по съвсем различен начин. Животът ще продължи напред така, както и досега, и кой знае как ще погълне и двама ни.

Исках обаче да кажа нещо друго. Исках да споделя колко бързо ме повлече творчеството ми в тази история, която пиша в момента. Усещам непрекъснато присъствието на Илиана, докато пиша, и въпреки това книгата се развива по друг начин, магията на измислицата ме завладява, без да си давам сметка, и макар историята да си остава същата, нито аз, нито Илиана, нито пък случките са такива, каквито бяха в действителност. Понякога безсилието ми да кажа истината, безсилието на твореца да се изповяда напълно, да се изповяда човешки и християнски, ме потиска до смърт… Ти ще прочетеш тази книга и ще видиш колко много се отклонява тя от това, което ти разказах сега. Може би е по-красива, но само толкова…

И двамата замлъкнаха объркани. В стаята стана студено. Хаснаш замислено гледаше в пода. Мавродин отново се изтегна на леглото.

— Ще си почина малко и после ще направя по един чай — каза той.

— Мислиш ли, че ще я срещнеш някога отново? — попита Хаснаш така, сякаш продължи на глас някаква мисъл, която го беше измъчвала дълго време. — Искам да кажа — усещаш ли, че ще я видиш пак?

Мавродин остана с глава, облегната на ръцете си, загледан отнесено в тавана.

— Не зная — каза той по-късно, колебаейки се. — Непрекъснато си представям най-различни неща — добави. — Но друго…

Хаснаш извърна глава и го погледна, после наведе челото си надолу объркан.

— Ами сега какво мислиш да правиш? — запита той отново. — Толкова си млад, едва навършил трийсет години…

Мавродин се усмихна с усилие.

— Не знам какво ще правя. Ще напиша тази книга и после сигурно ще чакам…

— Така казват всички — заговори Хаснаш, без да повдигне очи. — Но това не е вярно. Никой не чака. Животът те отнася със себе си, без да осъзнаваш. И когато го разбереш, вече не можеш да сториш нищо…

— Оказва се твърдо късно, а? — запита Мавродин и опита да скрие безпокойството си.

— Винаги е прекалено късно за мъж, който някога е изживял голяма любов — каза Хаснаш сурово. — Каквото и да опитва, е твърде късно. Най-доброто нещо, което може да направи, е да не мисли…

Спря се, сякаш се изплаши, че е казал твърде много.

— За какво да не мисли? — попита Мавродин.

— За нищо твърде сериозно, за нищо постоянно — продължи Хаснаш, — да живее така, както му е било писано, според волята на случайността, без да си поставя големи цели, без да очаква да се случи второ чудо. Само веднъж в живота се срещаш с нещо велико, наистина велико. След това всичко, което се случва, няма никакво значение. Исках да кажа — случващото се не променя нищо. Това, през което преминаваш, вече не е така прозрачно и през него не можеш да надникнеш в отвъдното. Просто случки — и толкова. Всичко, което можеш да направиш, всичко, което си длъжен да направиш, е — да се оставиш да вървиш към смъртта с примирение и достойнство, без хленч, и най-вече — без да деградираш. Голяма част от нас деградират с приближаването на смъртта; пороците, страховете, малодушието са цяла планина… Те са вид евтин, много евтин опиат…

Мавродин мълчеше и го слушаше. Стаята му се стори по-студена, а плътният дим от цигарата го угнетяваше. Поколеба се известно време, потънал в мисли, после обаче скочи от леглото, отиде до прозореца и го отвори широко.

— Сигурно е много късно — каза, като погледна навън. — Луната е в последната си четвърт… Да пием чай — добави разсеяно.

Хаснаш също се приближи до прозореца. Сега планините изглеждаха много близо и леко посребрени от лунната светлина. Отникъде не се чуваше никакъв звук. Сякаш цялата къща беше потънала в гората. Самотният фенер в края на коридора беше угаснал.

— Спи ли ти се? — запита, без да извръща глава.

— Никак. Мисля, че ме очаква дълго безсъние.

После и двамата отново млъкнаха. Мавродин наблюдаваше как горят пламъците от спирта. Хаснаш продължаваше да стои до прозореца.

— Ако не ти се спи — поде след известно време той, — и аз ще ти разкажа една случка. Тя е по-стара, отпреди осем-девет години. Но и тогава не бях толкова млад…

Усмихна се и бавно се обърна.

— … Може би някой ден ще ти послужи за някоя от книгите ти — добави той с горчива усмивка. — Сякаш сънят избяга и от мен… Твоите преживявания ми припомниха за една моя голяма любов. Но това се случва винаги: струва ти се, че любимата ти е героиня на всички любовни истории, които ти се разказват. Но може би този път наистина е така…

Постоя известно време замислен, без да каже нищо, сякаш търсеше откъде да започне. После поде спокойно, с беззвучен, равен глас, който контрастираше с безпокойството, което беше обзело цялото му същество допреди малко.

X

Когато Европейската война2 започна, бях на двайсет и четири години. Тогава следвах инженерни науки във Франция. Един мой вуйчо, брат на майка ми, ми изпращаше всеки месец стипендия, която ми стигаше колкото да преживявам. И двамата ми родители бяха богати, но татко умря рано — още докато бях в началното училище, а майка ми не знаеше как да управлява богатството; за това се грижеше брат й, който ме издържаше по-късно, докато учех. За около десет години загубихме почти всичко. Майка ми започна да играе карти и само в годината, в която умря, успя да пропилее цял чифлик. И все пак умря, преди да изстрада унижението на бедността. Умря, притисната от дългове, в голяма, луксозна къща, която по-късно беше продадена от кредиторите.

Не бях кой знае колко блестящ студент, нито пък ми харесваше кариерата, която си бях избрал. Исках да стана офицер, но знаех, че тази професия не се нравеше на майка ми. Тя отдавна си мечтаеше да има син инженер. Обявяването на войната за мен означаваше началото на нов живот. След битката при Шарлероа се записах доброволец подобно на много други румънски студенти във Франция. Бях леко ранен в първите битки. Тогава изкарах военна школа и се върнах на фронта с чин младши лейтенант. Не знам дали съм бил герой, както се казва, но се бих добре и на два пъти бях отличаван с ордени. Свикнах с войната, бързо свикнах и с мисълта за смъртта. Така или иначе нямаше много неща, които да ме свързват с живота. Бях сирак, нямах братя и единственият ми приятел — съученик от училище, беше загинал през първата година на войната. Бях щастлив, че мога да се бия като офицер от френската армия. Понякога даже си мислех, че след сключването на мира мога да остана в колониалната армия.

Но след влизането на Румъния във войната реших да се завърна в родината. Бях много развълнуван, очите ми се насълзяваха само при мисълта, че ще мога да загина на румънска земя. През 1917 година бях изпратен с френската военна мисия в Молдова. Няма да ти разказвам нищо повече за събитията през онази тъжна зима. Радостта от завръщането ми в страната — след продължило почти пет години отсъствие — беше помрачена от твърде много погроми. За разлика от повечето румънски офицери, аз се съмнявах в победата на съюзниците. И въпреки това изпълнявах дълга си. Останах с френската мисия и често пътувах между Бърлад и Главната квартира в Яш.

През април пътувах в изключително претъпкан влак. Отстъпих мястото си в купето на някаква възрастна дама и излязох в коридора точно до вратата. Беше се свечерило и стоях с глава, подадена навън през прозореца на влака, загледан разсеяно в полетата, където снегът се топеше. Не си спомням на коя гара, точно в момента, когато влакът потегляше, усетих как някой се блъска силно в мен, в опит да си проправи път към изхода. Но аз самият бях затворил вратата, когато чух сигнала за тръгване. На стълбите стояха няколко селяни, а аз бях притиснат от всички страни от пътници. Трудно успях да се обърна; оказа се около петнайсетгодишно момиче, което с всички сили се опитваше да слезе. Чух как в мрака от края на перона, където беше спрял влакът ни, силен женски глас викаше: „Лена! Лена!“ И няколко мига по-рано бях чул неспокойни стъпки, които бягаха от единия край на вагона до другия. Момиченцето остана вкаменено пред мен, когато влакът наистина потегли и се отдалечи от гарата. Тогава наведе глава през прозореца и извика „Лельо Емили!“