— Изключено! — каза някой. — Плаче от щастие…

Александру започна да отваря бутилки шампанско. Всички се чукнаха за наше здраве. Аз бях седнал до Илиана и я бях обхванал за талията.

— Тишина, тишина! — викаше от вратата на другата стая една госпожица.

Всички извърнаха глави: „Сватбеният марш“ от „Лоенгрин“ звучеше на грамофонна плоча. В салона се спусна някаква ужасяваща тържественост, на която май почти никой не знаеше как да реагира. В даден момент някой изръкопляска и след него всички започнаха да аплодират.

— Аз ги направих щастливи — хвалеше се Александру.

Той също беше просълзен, не знам по каква причина.

— Да опишеш всичко това в книга — каза госпожата, която първа беше научила, че сме сгодени.

После седнахме на масата, ние двамата бяхме сложени на почетните места. Един студентски хор ни пя около час. Илиана дълго време се бори, за да не избухне в плач. По-късно, когато забавленията бяха в разгара си, ми направи знак, че вече не може да издържи. Избягахме, както и в онази нощ преди година, крадешком, през банята. Спуснахме се по стълбите замаяни, почти поболели се. В колата Илиана започна да плаче. Не намерих сили да я погаля, да я помоля да спре. Въздишах и в малкото интервали на трезвост, които имах, се питах — какво се беше случило? Какво можеше да се случи? Не разбирах нищо. Усещах само, че нещо се беше счупило и то беше непоправимо, че някъде се беше отворил някакъв процеп и че колкото и да се боря сега, вече никога няма да мога да позная онова щастие, което имахме в началото. Изпълненото със светлина време, което течеше от първата ни среща до момента, в който Илиана беше отишла да угаси свещите на коледното дърво, ми се струваше много далечно, подобно на изгубен рай.

Когато останахме двамата насаме в нашата стая, Илиана легна на канапето изтощена и остана там онемяла, без сили да свали дори връхната си дреха. Исках да й помогна, но ме помоли с ръце да не се приближавам. По-късно осъзнах, че трябва все пак да опитам да изясня нещата.

— Аз не разбирам защо си толкова нещастна, че те представих като моя годеница — казах й аз. — И бездруго отдавна мислех за това. И ако не ме беше прекъснала, щях да го кажа първо на теб по-рано тази вечер, когато отиде да загасиш свещите.

Не ми отговори нищо. Лежеше на канапето, отнесена, почти заспала.

— Може би тази новина те натъжава? — добавих и се приближих.

Коленичих до нея и опрях чело на гърдите й.

— Какво е станало? — попитах отново, по-тихо.

Отвори очи и се усмихна тъжно.

— И аз исках да ти кажа днес — каза тя. — Но не намерих кураж…

Сега започнах да разбирам. Страдах толкова много от тъгата, която беше обзела и двама ни, че ми беше безразлично какво ще се случи след това. Исках нощта да свърши по някакъв начин и отново да се открием.

— Няма нищо. Всичко свърши сега.

Но вероятно съм имал такова примирено изражение и гласът ми е звучал толкова уморено и едва ли не победено, че Илиана покри очите си с длани.

— Да, но не и така — промърмори тя. — Така не, в никакъв случай…



Прекарахме коледните празници, като и двамата се опитвахме да изглеждаме един за друг весели и щастливи. Но в действителност бяхме неспокойни, измъчвани от тревога, заплашени сякаш от някакво ужасяващо нещастие. Аз чаках с нетърпение да заминем за Предял. Надявах се, че там ще изчезнат всички сенки и безпокойството ни ще се изпари. Една сутрин преди Нова година я попитах дали е готова за пътуването.

— Аз не мога да замина — отвърна ми объркана. — Уговорих се с доктора за утре, в една клиника…

Моментално я хванах за ръка изплашен. Исках да й кажа нещо, да я спра.

— Сега вече е твърде късно — каза тя и наведе очи.

И двамата замръзнахме в мълчание изплашени; никой не се осмели да наруши тишината. Питах се какво ли можех да й кажа. Не разбирах добре какво се беше случило; кога се беше виждала с лекаря, защо трябва да влезе в болница, защо точно сега, по средата на празниците?

— Непременно ли трябва? — попитах най-сетне аз, за да кажа все нещо.

Поклати утвърдително глава. Лицето й се беше променило много през последните дни. Челото й беше загубило блясъка си. Очите й постоянно бяха празни. Голямата й алена уста сега седеше уморена и обезкървена…

— Нещо сериозно ли е? — попитах аз отново.

Вечното мъжко малодушие се беше събудило отново в мен. Исках на всяка цена да подсигуря спокойствието си, да се уверя, че няма да се случи нищо сериозно, че няма да страда много заради мен. Исках, без да си давам сметка, да се отърся от всяка отговорност.

— Не, няма нищо страшно — успокои ме тя и ме погали.

После се отдалечи от мен и бавно се съблече.

Останах в средата на стаята, замаян, без мисъл в главата. Запалих си цигара. Тя ме чу и извърна глава.

— Недей да пушиш толкова…

Седнах на ръба на леглото. Твърде късно е, ми беше казала. За какво беше късно? Какво се беше случило? Какво още можеше да се случи?

Онази нощ беше ужасна. Илиана се боеше от мен, като че бягаше, но все пак се опита да ме успокои, да ме погали.

— Защо не опиташ да поработиш? — каза ми, като ме видя така неспокоен. — Почети нещо.

Помислих си, че иска да остане сама, и отидох в работния си кабинет. Но не можех да се захвана с нищо. Същото странно безпокойство ме повали отново. Напразно се опитвах да го прогоня, като си мислех как ще подготвя сватбата, без знанието на Илиана. Как после двамата ще заминем за няколко месеца в Швейцария. Опитвах се да съсредоточа мисълта си върху някакви конкретни дреболии, вече нямах много пари, трябваше да взема назаем или да поискам от някоя от сестрите си. Но напразно; никоя картина, която си въобразявах, никое мислено пътуване, не успяваше да ме успокои.

… Не пожела да ме остави да я придружа. Даде ми само адреса на клиниката. Можех да я посещавам всеки ден, разбира се. След като тръгна, обикалях улиците като обезумял. Накрая отидох и аз. Поисках да говоря с доктора. Прие ме доста късно. Промърморих няколко извинения: спешно пътуване, проучвания, толкова непредвидени събития. Успокои ме: не било нищо сериозно…

На следващия ден я видях. Усмихваше се. Бях завладян от притеснения и угризения. Занесох й букет от бял люляк. Останах там, до нея, объркан, засрамен. На тръгване й казах:

— Знаеш ли, ще е по-хубаво да отидем някъде; в Тирол например…

Стоеше мълчаливо, но дълго държа ръката ми и я милва. Тръгнах си с цяла планина от мисли; повтарях си, че вече никога няма да я карам да страда и ще бъде напълно, напълно щастлива… Когато дойдох след ден, ми казаха, че не мога да я видя; били й направили операция през нощта. В този момент усетих, че всичко около мен се разпада. Седнах на един стол и чух някакъв глас, който сякаш идваше от много далеч:

— Не е нищо сериозно…

Повтарях тези думи в несвяст. Тръгнах си, без да разбирам какво бих могъл да направя до мига, в който се видим. Отидох у Александру. Казах му, че Илиана е в клиника. После набързо го попитах дали би искал да стане свидетел на сватбата ми. Бях много нервен и треската започваше да ме разяжда.

— Какво е станало с вас? — попита ме той рязко.

Останах известно време замислен: сякаш и преди бях чувал този въпрос, но не бях сигурен дали не е някаква илюзия, породена от умората; дали по някакъв начин не ми се струва, че преживявам отново сцена, която се е случила отдавна, но аз не успявам да я разпозная.

— Но и ти си болен — каза ми Александру и ме хвана за ръка. — Имаш треска…

Разтресох се, сякаш точно в този момент ме беше покосила истинска вледеняваща треска. Тръгнах. Навън се ширеше ужасен мраз. Беше ме страх да се върна у дома. Бях сам и все пак присъствието на Илиана, което ме пресрещаше навсякъде, изстискваше жизнените ми сили. В края на краищата трябваше да се прибера. По пътя си спомних, че героинята в една моя книга се казва Маргарита. Тази подробност глупаво се натрапваше в мисълта ми, без да мога да намеря никакъв смисъл в нея. Маргарита. Повтарях несъзнателно това име. И после изведнъж се сетих за Маргарита от Фауст. Беше убила детето си, точно така. От страх, от срам, беше го убила. Но Илиана не се боеше от никого, не я беше срам. Нещо друго се е случило: със сигурност се е случило нещо друго и тя нямаше никаква вина. Тя не го е искала, беше се противопоставила на тази съдба. Но мисълта идваше от съвсем друга посока: тръгваше от мен, само и единствено от мен…

Тогава усетих, че ме обзема мрачното чувство на отговорност. Не осъзнавах много ясно какъв грях бях извършил, но ми натежа непозната, ужасна, огромна вина…



Дойдох на себе си едва след като Илиана се прибра. Ходих да я виждам непрекъснато през последните дни. Беше отслабнала много, а вътрешното преживяване на случилото се я правеше още по-бледа. Обикаляше стаята ни, сякаш беше отсъствала от дома ни месеци наред. Целуна ме развълнувана, зажадняла за мен, но въпреки това през цялото време беше обзета от огромно безпокойство. Искаше непрекъснато да бъда до нея, да усеща винаги топлината на ръката или дланта ми. Почти не искаше да излиза от къщи. А мен пък ме потискаха онези помещения, в които страдах толкова много от самота, където толкова много пъти я зовях в мислите си. Приготвихме се за тръгване. Отказахме се да ходим в Предял. Нямах търпение да преминем границата възможно най-бързо и да я преоткрия. Все пак исках да се оженим преди заминаването. Когато й споделих това, въпреки че се усмихна топло и с благодарност и ме прегърна, аз усетих, че новината не я зарадва така, както се бях надявал.