Усетих как тя потърси очите ми, за да разбере какво си мисля. Заинатих се да гледам отнесено, отсъстващо към елхата. Видях много неясно свещите и после отново погледът ми попадна на играчките, тогава усетих леко гневно разтърсване. И все пак бях по-скоро объркан, отколкото раздразнен. След като момчетата приключиха с песента си и си тръгнаха един по един, Илиана ме попита:

— Сега спомняш ли си?

Спомних си много ясно сцената от пролетта. Припомних си и изпълнените й със страх думи от тогава.

— Да, но не съм си помислял, че толкова бързо ще се уморим — казах аз, докато оправях една от свещите върху елхата.

Илиана се приближи до мен, изплашена и бледа.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Не й отговорих веднага. Престорих се, че съм зает с тази свещ, която моментално трябваше да се махне, иначе цялата елха щеше да се запали.

— Тогава се съгласих, че докато нашата любов е жива, неуморима, ние няма да имаме нужда от нищо повече… — казах аз спокойно. — Аз още не усещам никаква умора в своята любов — добавих и направих усилие да се усмихна.

Илиана се вкопчи в мен и започна да ме милва по лицето.

— Но аз не мога повече така — каза тя развълнувана. — Не мога повече…

Целунах я и се опитах да открия предишната топлина и обич.

— А аз дори не разполагам с толкова време занапред — добави тя бързо. — Кой знае какво може да се случи всеки един момент, всеки един ден…

Беше много развълнувана и трепетът й се предаваше и на мен по кой знае какви невидими предаватели. Исках да й кажа нещо хубаво, някоя топла любовна дума, която да я приласкае, да я успокои. Но отново по стълбите се чуха стъпки. Изтръпнах раздразнен. Щеше ми се да не кани у дома и следващ хор. Илиана обаче се затича към вратата. Пак същите момчета със зачервени от студа бузи, те не посмяха да пристъпят в стаята заради полумрака в нея (бяха запалени само свещите на елхата). Веднага след като казаха пожеланието, те започнаха да пеят тъжна песен, песен, която нямаше нищо общо с Коледа. Седях на канапето и слушах, докато мислите ми бушуваха. Илиана се приближи до мен.

— Какво им е хрумнало, че пеят това? — каза тя.

— Красиво е — прошепнах аз.

— Коледните песни са по-красиви — каза тя, навеждайки челото си. — Всички онези стари коледни песни за…

Почувствах с пулсираща яснота усилието, което й костваше да не завърши изречението си: за раждането на Спасителя. Не казах нищо. Обзе ме някаква неразбираема тъга и голяма умора. И колко странно жизнена и овладяна остана Илиана при цялото това мое вълнение! Не мога да забравя това.

Хорът приключи с песента и остана в очакване. Илиана не повдигаше челото си. Аз продължавах да стоя на канапето покосен. Това неловко мълчание продължи няколко мига. Последва друга песен, по-весела; опитаха се, неуспешно, да я изпеят на три гласа.

— Виж, ти ще можеш да твориш винаги — каза изведнъж Илиана, като наблегна на последната дума. — И колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-добре ще пишеш…

Искаше ми се да я прекъсна, но не намерих кураж да го сторя; даже нямах сили да взема каквото и да било решение. Сякаш нарастващата умора ме замайваше. Не се замислих даже какво ли ще си кажат онези деца, които пееха пред нас, почти без да ни виждат заради мрака. Усещах само, че нещо в мен се скъса, че ме очаква някаква голяма и опасна промяна.

— Може би си мислиш за нещо друго — поде отново Илиана, без да отлепя очите си от килима.

— Не — отвърнах простичко, — не си мисля за нищо.

Илиана внезапно се изправи и колебливо се приближи до хора. Остана там, докато те приключиха песента си. След това отвори чекмеджето, където бяха приготвени парите за коледарите, и започна да им ги раздава. Момчетата не посмяваха да тръгнат. За да се измъкнат от обърканото положение, извикаха:

— Дълги години живот!…

Това пожелание ми се стори смешно и станах от канапето, приближавайки се до вратата с изкуствена усмивка. Исках и аз да им кажа нещо и съвсем напосоки ги попитах:

— В кой клас сте?

Няколко от тях отговориха с едва доловими гласове. Най-високият от тях, развълнуван, изрече:

— Аз ви познавам… Чел съм едно ваше произведение…

Изведнъж ми се прииска да се засмея; не защото знаеха името ми, ами заради любезната формула, която беше използвал: „произведение“. Илиана също се засмя. След като затвори вратата, се спря пред мен.

— Аз не мога да покажа нищо — каза.

Тогава я поех в обятията си несъзнателно и започнах да се моля, да й говоря развълнуван, като че се борех за свободата си, за да защитя цялото си същество. Този път патетично й повторих, че творецът трябва да създава само изкуството си, че ние двамата не сме от този свят, че не можем да се противопоставим на съдбата, която ни беше избрала за подобен вид венчание. Тя ме изслуша както винаги мълчалива, изплашена. Усещах, че не може да ми се противопостави, и се борех още по-яростно.

— Нима аз не съм ти достатъчен? — питах.

Отговори ми с целувка. Беше бледа и замислена.

— Тогава… — започна тя колебливо, — Коледа дойде напразно.

Стана с усилие от мястото си до мен. Отново ме обзе същата ужасна и непосилна тъга. Извиках:

— Ти вероятно си мислиш, че ме е страх, че не искам да се свързвам прекалено силно с теб. Но за да ти докажа…

Илиана се отправи към елхата.

— Късно е — каза. — Трябва да отиваме у Александру.

И се зае да гаси свещите.

VIII

Тогава у Александру изживях една от най-потискащите вечери в живота си. Пристигнахме много преди полунощ. Бяхме сред първите дошли и сега тези стаи, където преди година се бях запознал с Илиана, ми се струваха прекалено големи и прекалено тъжни. Или пък такова е било моето усещане. Седнахме на едно канапе. Не знаех какво да кажа и си поисках чаша вино. Смятах, че ако замъгля съзнанието си, онази смъртоносна тъга в душата ми ще изчезне. И въпреки това си казвах колко е просто да бъдеш щастлив, колко лесно ни беше на нас с Илиана да сме щастливи…

— На вас какво ви става? — попита ни Александру.

— Нищо — отвърнах аз. — Илиана днес цял ден не спря да тича насам-натам и е уморена.

Изпих чашата и си поисках втора. Илиана ме погледна изплашена, с онзи неин, изпълнен с паника поглед. Но тогава ми хрумна, че като ме види толкова нещастен, търсещ забрава в пиянството, тя ще ме разбере и няма вече да ми напомня за обещанието, което бях направил. Едва по-късно си дадох сметка като какво страхливо нищожество се бях проявил в онзи момент. Но тогава си повтарях: Илиана вижда колко съм нещастен, колко съм тъжен. Тя знае, че не бих могъл да живея по друг начин, освен като творец. И вероятно накрая ще ме приеме такъв, какъвто ме приемаше и досега…

И наистина, когато изпих и третата чаша и се изправих, за да си сипя сам следващата, Илиана се стрелна до мен и ме хвана за ръката.

— Андрей — прошепна тя развълнувана, — извини ме, че те ядосах.

— Но ти не си ме ядосала изобщо — казах аз с известно задоволство. — Онова, което е трябвало да се случи, вече е станало. Ти не си виновна.

Сякаш пребледня още повече.

— Откъде знаеш? — попита ме свенливо.

В действителност не знаех нищо. Бях изредил няколко случайно хрумнали ми думи. Но когато чух гласа й, главата ми натежа още повече.

— Досетих се — отвърнах й сухо. А после, след известна пауза, добавих, и то по брутален начин: — Няма никакво значение…

Изпих чашата до дъно. Илиана хапеше устните си.

— Извини ме — прошепна тя отново.

В този момент в дневната влезе нова група гости. Поканените станаха много. Домакинът започна да пали свещите на елхата. А ние и двамата гледахме изгубени, сякаш не разбирахме нищо.

— Нашата елха е по-красива — прошепна Илиана, като се приближи до мен. — Нали?

— Наистина — отвърнах и потърсих очите й.

Бяха пълни със сълзи. Вероятно и аз съм бил разчувстван, защото Илиана ми се усмихна с безкрайна обич. Поех ръката й и я целунах. Влязоха още няколко двойки. Една госпожа се приближи до мен и ме попита:

— Ама какво става с теб? Никой никъде не може да те срещне…

Държеше се така, сякаш дори не искаше да забележи Илиана.

— Не знам дали я познаваш — представих я аз. — Това е моята годеница…

Казах това, защото ме беше засегнал празният поглед, с който беше измерила Илиана.

— Изключително! — престори се госпожата на изненадана.

Илиана се усмихна насила. Дадох си сметка колко умело успяваше да се владее.

— Александре — извика отново госпожата, — ти защо не си ни казал нищо?

За няколко минути всички се струпаха около нас и ни поздравяваха. Отбелязването на Бъдни вечер сякаш беше забравено. Александру ни прегръщаше развълнуван.

— Най-накрая — извика той. — Намерих съпруга на един гений!…

Илиана започна да плаче и наведе чело, както правеше обикновено. Беше много бледа, устните й трепереха, стискаше ръцете си непрестанно. Опитах се да разкъсам потискащия кръг, който ни смачкваше.

— Тя е много уморена — обяснявах аз.