Мирча Елиаде - Сватба в небето

Този ад продължи до началото на зимата. Един ден се събудих, както обичайно, изстискан до краен предел и отвратен от ръкописа, който лежеше безформено натрупан в папка на бюрото ми. Тогава рязко прекратих работа и се върнах към живота си от миналата зима. Даже не можех да си се представя по друг начин, освен до Илиана. И въпреки това не се решавах да узаконим нашата обич; сякаш се боях, че тогава нямаше да можем да се крием толкова добре, нямаше да можем да се изолираме. Тази връзка имаше странен чар, макар и да беше неморална според някои хора. Беше може би по-жива, по-драматична по този начин. Не знам; не бях размишлявал често върху тези въпроси. Така или иначе с Илиана не си задавахме въпроси за бъдещето; задоволявахме се да изживяваме, да приемаме това, което се случва.

… Голяма част от приятелите ми ме бяха забравили. Понякога ги срещах на улицата, в книжарниците: припомнях си предишния си живот и някогашната ми свобода ми се струваше безвкусна, а приключенията — незначителни. Веднъж ме спря един по-възрастен приятел, когото не бях виждал отдавна. Учуди се, че изглеждам много променен.

— Щастлив съм — му казах.

— Да, но не виждам името ти никъде — добави той. — Не си обявил появата на нова книга… Случило ли се е нещо?

— Работя — отвърнах аз мимоходом.

Усмихна се и ме потупа по рамото. После ми припомни своята теория, че по-голямата част от румънците се провалят, когато достигнат зрялост; на младини са гениални, бляскави, изпълнени с талант и после в зрелостта си са неудачници. Засмях се с него.

— Ще видиш — казах му на раздяла и стиснах ръката му.

Тази среща все пак събуди безпокойството ми. Разказах го на Илиана. Тя потъна в мисли и наведе поглед към земята.

— Той има право — каза. — Откакто ме срещна, не си публикувал нищо. Всички ще си помислят, че това е заради мен.

Не знам защо думите й ме огорчиха и усетих нужда да се защитя.

— Знаеш много добре, че писах доста и след като те срещнах.

— Да, обаче не си довършил нищо — уточни тя и потърси очите ми с поглед. — Това ми се струва много странно…

— Сега съм по-суров към себе си — измънках аз.

Забележката й не ми даваше мира: нима й се струваше толкова странно, че не съм довършил нищо… Това беше самата истина, но дотогава Илиана не ме беше питала много-много за книгите ми, не се беше обезпокоила, че преписвам ръкописа си и не подготвям нищо за печат. Точно обратното, до определен момент тази моя жажда да творя дори я беше карала да страда. Не можех да забравя, че толкова често в началото се усмихваше тъжно, когато потъвах в мислите си, и ми казваше: „Пак бягаш от мен…“ И сега, след като беше понесла и насърчавала работата ми в продължение на два месеца — по време на които ме губеше дни наред — ми казва колко странно й се струва, че не завършвам нищо!

— Но аз съм още много млад — добавих. — Имам предостатъчно време да завърша книгите си…

Изведнъж се натъжи и се отдалечи от мен, отправи се към прозореца.

— За това си прав — прошепна тя. — Ти си много млад и имаш време…

Схванах смисъла на тези думи, които тогава ми се сториха естествени, едва след няколко седмици. Илиана продължи да стои до прозореца. Приближих се, за да я прегърна и да я целуна. Не можех да понасям мълчанието й.

— Вали сняг — каза и показа снежинките с протегнатата си длан.

Долепих бузата си до лицето й и й прошепнах, за да я омилостивя:

— Знаеш ли защо не мога да завърша нито една книга? Защото всички героини приличат на теб и нямам куража да ги опиша, да правя литература от тази любов…

Започна да се смее; примигна с очи, сякаш обостряше погледа си, за да може да прозре вътре в мен.

— А не може ли да се пише, без да има герои жени?

— Разбира се, че може, но тогава не е интересно — обясних й аз.

Остана така замислена няколко мига.

— Това означава, че в края на краищата няма да можеш да напишеш нищо, докато нашата любов продължава… — прошепна тихо.

Въобще не бях очаквал подобен отговор. Усмихнах се объркано.

— Разбра ме погрешно — защитих се аз. — Ще настъпи и часът, в който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература…

Тя отново приближи челото си до стъклото на прозореца, без да казва нищо, просто ми посочи с ръката си натежалите снежинки.

— Дойде зимата — казах, за да сложа край на мълчанието.

— Дойде — прошепна тя.

Не успях да я накарам да говори отново през онзи следобед. Ставаше все по-загрижена с приближаването на нощта и мрака. На следващия ден обаче и двамата бяхме забравили — или пък на мен ми се стори, че и тя е забравила — разговора от предходната вечер. Прекарахме сутринта, като се разходихме по пресния сняг в Банася. После наближиха празниците. Бяхме решили да посрещнем Коледа в Букурещ и да заминем за Предял на осми януари. Илиана започна да се вълнува. Всяка вечер излизахме из града, за да изберем подаръци, да разглеждаме витрините. Никога не я бях виждал така нетърпелива, толкова вдетинена. Оставаше дълго пред витрините на магазините с играчки и стискаше нервно ръката ми. Тя самата избра коледното дърво и го украсява цял един следобед. Затворена сама, заобиколена от кутии и пакети.

Казах си, че всичко това й напомня за тъжното й детство, и си обещавах да я обичам горещо, така че вече никога да не съжалява за онези времена и никога да не я обхваща меланхолично настроение. Мислех си също, че очаква Коледа с такова нетърпение, защото много дълго време беше живяла в Германия. И отново ми се приискваше да мога да я обичам с възобновена, по-чиста страст, която да угаси всяка следа от миналите спомени в паметта й. Разхождах се из стаята си в очакване да се отвори вратата. Бяхме решили да останем само двамата на Бъдни вечер до полунощ, а след това да отидем у Александру.

Когато се чуха гласовете на първите коледари, Илиана отвори вратата. Дървото беше отрупано с играчки. Започнах да се смея и се опитах да я уловя в обятията си. Но тя с лекота се измъкна и се затича надолу, за да отвори всички врати. Миналата зима не могла да приеме коледарите, защото живеела в блок и ми сподели няколко пъти колко много беше се измъчвала по тази причина. Останал сам, започнах да разглеждам дървото. Няколко подаръка с имената на приятелите ни, златен молив за мен. В подножието на елхата имаше множество играчки. Не разбирах много ясно смисъла и се усмихвах отнесено. Изведнъж обаче си спомних, че аз не й бях купил нищо и настроението ми се помрачи. В този миг я чух да се завръща. Няколко стеснителни деца от махалата стояха на прага. Започнаха да пеят. Илиана се доближи до мен и ме хвана за ръка. Цялото й лице беше озарено от необикновено, простичко щастие. Наведох се и й прошепнах:

— Знаеш ли, че аз не съм ти взел нищо?

Тя само поклати глава и сложи длан върху устните ми; сякаш ме молеше да не казвам нищо повече, да я оставя да слуша на спокойствие коледната песен.

— Прощаваш ли ми? — попитах, навеждайки се отново към нея.

Стисна ръката ми, трепереща. Показах й молива, който беше приготвила за мен, и казах:

— Този път нямам никакво извинение; сега трябва да довърша книгата си…

Отдалечи се от мен, за да даде пари на децата. Мислех си, че ще им подари и от играчките, струпани под елхата, въпреки че те бяха прекалено големи и прекалено скъпи за тях. Но Илиана им раздаде само пари и плодове.

Когато останахме сами, отново я прегърнах и й поисках прошка.

— Ако бях достатъчно богат, за да ти купя пръстен, който да ти подхожда…

— Повече от това, което ми даде вече, никога не би могъл да ми дадеш — отвърна ми тя.

Аз съвсем естествено си помислих, че тя говори за нашата любов. После през смях я попитах какво мисли да прави с толкова много играчки.

Тя съвсем потайно ми отговори:

— Ще има нужда и от тях…

Приближихме се отново до дървото. Загасихме електрическите лампички и Илиана започна да пали свещите. Беше много развълнувана. Стояхме и гледахме двамата, сгушени един в друг. Отново се чуха гласовете на коледарите.

— Сега щастлива ли си? — попитах я аз глупашки, както правят всички влюбени.

Не ми отговори; само ме погледна в очите, но цялото й същество беше напрегнато.

— Спомняш ли си какво ми обеща тази пролет? — попита ме тя по-късно почти през шепот.

Не си спомнях. А и въобще не се опитах да си спомня. Чаках тя да ми каже. Но тогава по стълбите се чуха стъпки и Илиана бързо се затича да отвори вратата. Бяха други коледари, този път повече на брой и по-добре облечени.

Безспорно бяха ученици от гимназиален хор.

Влязоха в стаята и един след друг се залепиха до стената. После изведнъж подеха:

Пееха дискретно, почти приглушено, и не смееха да погледнат към никого. Илиана ме хвана за ръка, потърси дланта ми и започна да ме милва нежно.

— Какво съм ти обещал? — попитах я аз през шепот.

Не ми отговори. Но след като децата наченаха нова песен, тя ми посочи с очи елхата. Разбрах и усетих как ужасен страх сковава сърцето ми. Не може да се е случило това, повтарях си, само не и това. Усещах, че при тези обстоятелства всичко коренно ще се промени, че някой в мен ще умре едновременно с раждането на детето ми. И въпреки това беше отвъд силите ми да се боря сега. Обичах я прекалено много, тя беше така развълнувана. А и беше Бъдни вечер, коледарите…