Тогава Илиана ме погледна неспокойно. Не ми позволи да продължа. Сви се трепереща до мен и потърси устните ми… Като че ли усещането на смъртта беше събудило цялото й същество, до последната фибра; тогава пак я почувствах зажадняла за мен, за моето тяло, топлина, дъх, изплашена от самотата… Трудно се съвзе от екстаза на онази прегръдка. Понесох я гола на ръце към морето, погрижих се да я събудя с целувка, потопих глезена й във водата. Бризът развяваше пълната й с пясък коса и не знам каква сила се вля в това изнурено тяло от солта заедно с вкуса на морето.

Коленичих във водата и държах главата й на рамото си. Изчаках така да дойде на себе си, да се събуди…

След това заминахме за Флоренция и изкарахме онези два месеца в Италия като наистина перфектна двойка.

Илиана започна да учи италиански, докато бяхме в Рим и често излизахме по Виа Марчела, тя носеше книга, от която си вадеше думи, а аз бележник, в който напразно се опитвах да си водя записки. Понякога се улавяхме как се гледаме крадешком и тогава избухвахме в смях. И двамата бяхме доста лениви, застанали един до друг, не можехме да правим друго, освен да се търсим с поглед и да се целуваме. Вечерите се прибирахме, хванати за ръце като годеници, и докато се качвахме по стъпалата към стаята си, усещахме как настръхваме от любовно нетърпение. Непрекъснато копнеехме един за друг. А тя успяваше да заспи едва късно през нощта, склонила глава на гърдите ми.

И при все че бяхме напълно отнесени от омаята, нейният разсъдък си оставаше непокътнат. Спомням си, че докато седяхме двамата покрай пътя, облегнати на стената на една вила във Фиазоле, й споделих, че бих искал да напиша история, чието действие да се развива там. И двамата тогава бяхме опиянени от светлината, от разцъфтелите полски цветя сред тревите и небето.

— Не — прекъсна ме Илиана, — няма да можеш да пишеш за тези неща…

Завъртя голата си ръка, за да обхване с нея колкото може от заобикалящата ни красота.

— … Ще изглежда изкуствено и ще прилича на романите на Габриеле д’Анунцио…

Започнах да се смея и потърсих ръката й, за да я целуна. Беше права. Никога не бих могъл да пиша за подобни неща…

VII

Прекарахме онази дълга и красива есен в непрекъснати обиколки из Букурещ. Аз съм сред малкото букурещяни, които познават и обичат града си. Тръгвахме малко преди залез-слънце и търсехме улички, по които още не бяхме минавали, спирахме се задълго пред някои къщи, откривахме нови махали, квартали, изникнали за една нощ, преоткривахме любимите си кътчета, малките, забравени от Бога обществени градини или пък самотни алеи с розови храсти и грамофончета. Две седмици бродихме само из Котрочен. Спирахме се на къщи, в които ни се щеше да живеем, гледахме как яворовите дървета по някоя улица изчезват и попадахме отново на тях в противоположния край на квартала, наблюдавахме най-вече как угасва тучната зеленина и как ден след ден нахлуват жълтите, оранжевите и огненочервеникавите нюанси на есента.

Илиана беше неуморна и се ориентираше безпогрешно. Тя познаваше града по цял куп конкретни подробности, които фантазията й подреждаше по всевъзможни начини. Някои от кварталите разпознаваше отдалече по специфичното им ухание, според по-голямата или по-малката яснота на въздуха. Харесваше й например новият квартал, който се издигаше между улица „Фоишор“ и статуята на Паке Протопопеску, и във вечерите, в които бяхме наблизо, тя ме улавяше за ръка и ме подканяше:

— Хайде да минем по улица „Димитрие Ончул“ по това време там някой винаги прави омлет и го прави много добре…

Струваше й се, че няма друго място, където небето да е толкова близо, както на хълма Котрочен, а около Университета се разхождахме безброй вечери, защото там миришеше силно на бъз и билки. Имаше и улици, обитавани от множество котки; не пропускахме, разбира се, и онзи квартал до Военната болница, където прислужниците излизат рано на портата, като че всеки път по залез-слънце е неделя. Мислех си, че след като е отсъствала толкова години от Букурещ и след като беше видяла Италия, градът би я потискал и тя непрекъснато би си спомняла за местата, които беше обходила наскоро. Но Илиана се научи да обича Букурещ също като мен. Откриваше го ден след ден, влюбена в меланхолията на залезите му, в неестествената яснота на небето му, в старите му проядени от дъжда тротоари, по които стъпките отекваха тъжно и самотно. Има толкова много нюанси на лилавото, на сивото по някои сгради, а тропотът на конете от файтоните се разлива така ясно по калдъръма, че сърцето ти се свива при мисълта, че тези острови на меланхолията и тишината някой ден ще изчезнат, погълнати от голямата река.

Срещахме малки градини, съхранили до късно лятото, и оставахме да ги погледаме. Дивата им избуялост сега беше почти пречистена от есента; димът от скарите и суровото месо по тях изглеждаха по-малко брутални в спускащата се със странна меланхолия и носеща прохлада вечер. И онази натежалост от плодове, изобилие от грозде и сливи и носещото се навсякъде ухание на шира, на младо вино, които пазеха дивите извънградски благоухания. Понякога се разтапяхме от тъжен копнеж по улиците с обърнатите на тротоарите бъчви, с кошовете и щайгите, изнемогващи от натежалите плодове. Илиана имаше странна слабост към всички тези кътчета, изпълнени с магията на есента. Разбирахме се чудесно, защото и двамата обичахме тайните на града, обичахме дори и пазара „Обор“, където прахът миришеше толкова силно на дунавските полета… Обичахме Дъмбовица със зелените й брегове, изпъстрени само от жълти цветчета, а когато се приближавахме до фабриките „Льометр“, бариерата ни подмамваше с мириса на изгорял боклук, в който все пак се усещаше полъхът на неизораното поле извън града…

Към средата на октомври обаче отново ме обзе безпокойството. Няколко дни мъгла и дъжд, витрините с току-що излезли книги, литературните списания, които започнаха да излизат отново, всичко това ме връщаше към стария ми свят и пак събуждаше задрямалите ми амбиции и носталгии. Като се изключи краткият интервал в началото на пролетта, не бях писал почти нищо от много дълго време. Дотогава бях свикнал да работя най-малко четири месеца, а през останалата част от годината четях, водех си записки, посещавах определени кръгове, ходех на театър, срещах някоя нова жена или се разделях с друга. Бях живял, както се казва, свободен живот на млад писател. Илиана още от самото начало ме отведе в друг свят и ако се бях отказал, без почти да осъзная, от толкова много навици и контакти, то първите дни на дъждовната есен събудиха у мен непреодолима жажда да пиша. Още преди това знаех колко ужасен е този труд за мен. Знаех, че ще остана затворен у дома дни и нощи наред, щях да пропилявам младостта си, да се изтезавам, вечно недоволен от това, което пиша. Това не беше първата ми книга и познавах много добре всички етапи на творчеството; тъй като след това първоначално безпокойство, след пълната изолация от всичко наоколо, следваше да ме обземе френетичната жажда да пиша, която обаче след първите дни на работа угасваше. Към края, когато книгата трябва да бъде завършена, работата ставаше изнурителна. Вече не изпитвах никаква радост от ръкописа и моментът, в който трябваше да седна на масата за писане, ме потискаше. И същевременно с това магията не можеше да бъде разкъсана; ставах роб на собственото си въображение и със съпротивата на цялото си същество — което се бореше срещу това безславно изтощение — в края на краищата се подчинявах. И тогава прекарвах колкото се може повече време прегърбен над листовете; оставах така до крайно изтощение. Защото единствената ми надежда беше да завърша книгата възможно най-бързо, да се отърва от тази обсесия, да стана отново свободен, млад, здрав…

Илиана отгатна безпокойството ми още от самото начало. И веднага, щом пейзажите навън спряха да ни привличат и бяхме принудени да прекарваме почти цялото си време вкъщи, аз започнах да стоя часове наред в кабинета си и да пуша с полузатворени очи…

— Демонът те обзема — казваше Илиана през смях.

Стори ми се странно, че този път моето желание да пиша не я натъжава. Точно обратното, имах усещането, че ме подтиква и ми помага да се изолирам: да оставам сам, колкото се може повече. Беше се записала на курс по италиански и часове наред стоеше до прозореца с книга на колене, вадеше думи и превеждаше. Правеше всичко това, сякаш тя самата не искаше да бъде обезпокоявана.

— Извини ме, че от три месеца съм се превърнала в мрачна ученичка — каза ми един ден. — Но искам, когато догодина отидем пак в Италия, и аз да мога да говоря…

Бях схванал защо беше открила подобна страст — за да не се потискам аз от мисълта, че я оставям сама толкова много часове, денем и нощем. Иначе продължаваше да се грижи за мен, правеше ми кафе все така точно, внимателна да не би да влезе в кабинета ми по друго време и да ме обезпокои. Идваше, стъпвайки на пръсти, и оставяше подноса до мен толкова внимателно, сякаш се боеше да не ме докосне. Вечер, без да ми се обажда, се обличаше и отиваше да вземе храна, защото вече не излизахме да вечеряме в пансиона. Връщаше се мълчалива, без да усетя, нареждаше приборите и преди да ме извика, заставаше на прага и поглеждаше дали не трябва да изчака още малко, за да довърша страницата си.

Говорех малко, защото не можех да се отърся толкова бързо от въображаемия свят, от който се бях измъкнал, а тя се преструваше, че е замислена, за да ми предостави пълна свобода. Нощите винаги ме чакаше с книга в ръка, колкото и късно да угасях лампата на работната си маса. Заварвах я излъчваща топлина, с лека умора, вдълбала се около очите й, уплашена — и все пак щастлива, че се връщам при нея. Работата по онази книга вървеше трудно и никога не бях доволен от нея. Излизах от един твърде пълноценен свят, за да мога да пиша добре. И освен това, без да си давам сметка, се боях от оценката на Илиана; исках да пиша така, както й харесва на нея — със сдържан, ясен стил и все пак прочувствено.