— Благодаря, не се мори повече — изрекох остро.

Когато след няколко часа излязох от кабинета си, я заварих така, както я бях оставил. С ключето в ръка, седнала на стола, другата й ръка бе залепена за челото, а погледът угаснал. Започнах да съжалявам за всичко, което бях направил. Приближих се до нея. Чу стъпките ми и с усилие извърна глава. Лицето й беше ужасяващо бледо и уморено. Все пак се опита да се усмихне.

— Прости ми — казах.

— Ти си този, който трябва да ми прости — отвърна, пое ръката ми и я целуна. — Аз съм виновна.

Тези събития не ми дадоха мира цяла седмица. Вървях по улицата и се питах дали в миналото й не се крие нещо чудовищно, дали извън онази голяма любов не беше преживяла и други събития и драми, за които никога не бе имала куража да ми говори.

Както винаги мислите ме отвеждаха по абсурдни и смехотворни пътища. Ето например питах се дали моята Илиана не е била шпионка по време на войната, без въобще да си давам сметка, че тогава тя не е била на повече от четиринайсет-петнайсет години. Мислех си също, че е замесена в кой знае какви интриги и шантажи или пък че някога даже е била в някое кабаре в чужбина. Защо не искаше да види отново Южна Франция и защо знаеше толкова много немски песни?! Понякога с изумление се сещах, че Илиана знае много неща: подробности от живота на някой човек, чието име случайно споменавах, или пък хиляди точни неща, свързани със спорта и дори с финансите. Но тогава, на място, всички тези подробности не ми се набиваха на очи, понеже познавах нейната интелигентност и знаех, че е работила във важна легация. Но всеки път, когато ме обземеше ревността, всички те се струпваха като отрова в мен.

… Отърсих се от лудостта на ревността едва няколко дни преди заминаването. Видях я как ме гледаше, докато четях, и в погледа й имаше толкова много обожание и неподправена обич, че усетих как ме залива огромно спокойствие…



… И въпреки това пътуването, което очаквахме като някакво откровение, можеше да се провали заради такава глупава подробност. Но кой, между другото, не е наясно, че в любовта не съществува крайна сигурност, че това елементарно нещо — чувството, че си обичан — трябва непрекъснато да бъде проверявано — защото едно-единствено съмнение, една-единствена грешка — и всичко бива разрушено от лудостта и отвращението? Цели седмици и дори месеци ние живяхме в непрекъснат екстаз и понякога даже бях убеден, че нашето сливане е истинско чудо, което само няколко двойки на този свят са преживели така пълноценно. И въпреки това у мен не оставаше и частица чист и непоколебим спомен от онова небесно откровение, когато поради някакви глупави причини съмнението се прокраднеше в сърцето ми. В такива адски мигове съдех любимата си така, както всеки умопомрачен мъж осъжда жена, с която е преспал една нощ — със същата жестокост, със същия цинизъм, със същата лудост…

Първият ден беше за нас като откровение и то настъпи веднага, щом прекосихме италианската граница. Стояхме, прилепили глава до глава на прозореца, без да говорим. Нямаше друг пейзаж, в който да се чувстваме така слети. Пристигнахме във Венеция вечерта. Стори ми се, че никога дотогава не бях виждал такова възхищение, изписано върху лицето на Илиана. Мислех си, че ще е уморена, въпреки че бяхме починали една нощ в Триест. И едва на следващия ден забелязах, че нетърпението й нарастваше, беше трудно да го владее. Не беше спокойна и аз усещах присъствието й само в музеите и катедралите. През „Сан Марко“ премина отнесена и вцепенена, сякаш изведнъж я беше обзела умора. Попитах я какво има.

— Вече съм била тук веднъж — трудно призна тя. — Но тогава не видях музеите…

Нито църквите, подразбрах аз. Затова понасяше само тях. Затова беше изтръпнала разтревожено, когато й предложих да прекараме няколко дни на Лидо.

— Там е изнервящо — отвърна. — Пълно е с чужденци, със снобизъм…

Разхождахме се двамата мълчаливи. После аз рязко се отправих към спирката на корабчетата.

— Хайде да приготвим багажа си — казах. — И да тръгнем с първия влак…

Направих няколко крачки напред. Тя се затича след мен, настигна ме, хвана ме за ръката и без да се притеснява от хората наоколо, обхвана лицето ми с длани и ме целуна.

Същата нощ заминахме за Пиза. Миналото й отново ме измъчва няколко дни. Но този път ревността по-скоро подхранваше гордостта ми. И задушавах Илиана с милувките си, с убийственото си присъствие. Усещах как се бори, за да се отърве от тази болезнена, тъмна страст, и постоянно се опитваше да открие нашата любов, каквато беше преди — светла и спокойна. Отседнахме за една седмица в Специя. Намерихме закътан пансион, почти на брега, и всяка сутрин се отправяхме да търсим възможно най-отдалечените места за плаж с една лодка. Изненадващото е, че не ревнувах, когато виждах мъжете да се заглеждат по Илиана. Имаше една група млади англичани, които почти ни преследваха, но най-вече един висок рус мъж, с обгоряла от слънцето кожа, облечен винаги с бял панталон и със синя риза с навити ръкави. Сякаш някаква непозната магия го беше привлякла към нас, сякаш усещаше, че любовта ни е разяждана от смъртоносна отрова и че във всеки един момент тази жена, която го беше развълнувала толкова много, би могла да се освободи от оковите на връзката и да побегне сама по света. И наистина очите на Илиана издаваха голямо безпокойство, изтощителна битка със самата себе си, а страстта на нощите я измъчваше, без да й носи успокоение. Срещата на телата ни сега беше блуждаеща; и двамата, обладани от безнадеждна и трескава лудост, търсехме да преоткрием онзи екстаз, който преди ни свързваше по такъв съвършен начин. Може би мрачната самозабрава на „пропадането“ придаваше на лицата ни онзи блясък, който привличаше и вълнуваше другите.

Във всеки случай не погледите на другите мъже, отправени към Илиана, ме измъчваха. Не ме беше страх от живите, тук присъстващи мъже. Гордостта ми беше опустошавана от мисълта за онзи непознат любовник, който е бил с нея преди мен. Питах се защо ли Илиана не можеше да понесе да бъде отново във Венеция. Какви ли екстази и наслаждения бяха познали те двамата в онзи град? Дали това бяха тайни, до които аз никога нямаше да мога да достигна, дали щяха да останат завинаги заключени за мен? И тогава се опитвах с всички сили да я накарам да забрави миналото — което ми се струваше, че тя непрекъснато пази непокътнато в сърцето си — опитвах се да надмина него, онзи, непознатия, който й беше показал почти всичко преди мен: любовта, екстаза, пейзажите…

Понякога достигахме до пусти места и оставахме само двамата голи сред скалите или пясъка и под лъчите на слънцето. Тогава съзерцавах безупречното й тяло, разцъфтяло от прелестна зрялост и напоявано от пълната ми със страх обич. Гледах я и й казвах, наполовина на шега и наполовина разяждан от голяма тъга:

— Струва ми се, че мъдрият пророк Давид беше казал, че по повърхността на морето и по тялото на жената не могат да бъдат оставени следи…

Слънчевата светлина я заливаше, кожата й беше потъмняла и цялото й тяло дишаше бавно, почти недоловимо. А аз се опитвах да открия следи, доказателства, в този живот, който течеше ритмично, без пречки, без крайъгълни камъни, без време…

Друг път, когато останахме само двамата в лодката след непрекъснатите ухажвания на групата младежи, й казах:

— Какво криеш вътре в себе си, че излъчваш толкова силно привличане? Когато се запознахме, бе просто хубава и уравновесена жена, стоеше в един ъгъл и гледаше всички с уморена усмивка. Тогава никой не предполагаше, че душата и тялото ти са толкова съвършени, че могат да бъдат толкова съвършени. Аз бях твоето откровение, аз ти помогнах да откриеш себе си. До определена степен ти си мое произведение. Ако не ме беше срещнала, щеше да си живееш в посредствени форми, в личинков стадий. Която и да била друга твоя любов би била неуспешна. И не би могла да познаеш това сливане, което се получи между нас, тук, на земята…

Със затворени очи, полегнала на слънце, на няколко крачки от границата, която очертаваха вълните, тя ме слушаше примирена, с тъжна усмивка.

— Ами ти? — прошепна ми тя по-късно. — Ти би ли могъл да познаеш друго такова сливане?

Изведнъж при мисълта за щастието, което можех да изгубя всеки момент, ме обзе огромно съжаление към мен самия и останах безмълвен и загубил всяка сетивност. Никой от нас не каза нищо повече. Само слушахме неуморните вълни.

… Последния ден в Специя прекарахме на същия този отдалечен, скалист плаж. Пристигнахме там с поклащащата се лодка и не се отдалечихме много от брега. Съблякохме се веднага, за да се гмурнем в морето. Правихме плаж между две червеникави и грапави скали. Мисълта за отпътуването ни изведнъж ми напомни, че по това море е плавал Шели през последната година от живота си. Приближих се до Илиана и я попитах:

— Спомняш ли си как е умрял Шели? На осми юли 1822 година той се качва на шхуната си и отплава за Леричи заедно с приятеля си Хънт…

Развълнуван й разказах цялата история, и то защото бях живял по тези места толкова великолепни дни, а се бях оставил да ме мъчи демонът на съмнението и ревността и съвсем бях забравил за смъртта на Шели. Съдбата на поета отново ме върна в моя свят, в нашия свят. Колко голям глупак бях — през всички дни да оставя този пейзаж, пропит с величествена красота, да отмине покрай мен!… Илиана ме слушаше все по-внимателно. При онази ослепителна дневна светлина смъртта ми се струваше нереална; колкото и проникновено да се взирах в необятното море, не можех да почувствам смъртта, небитието.

Илиана беше забравила подробностите — как шхуната, на която се возел Шели, била видяна за последен път край Виареджо и после се загубила в гъстата черна мъгла на лятната буря. Дълго след това тялото на Шели било изхвърлено на брега и идентифицирано по томчето на Софокъл и поезията на Кийтс, които носел в джоба си. После трупът му бил изгорен, а негов приятел извадил сърцето му от кладата…