Мирча Елиаде - Сватба в небето

Прекарахме великденската ваканция в едно планинско село. Отидохме заедно на богослужението на Разпети петък. Когато запяха опело Христово, Илиана наведе брадичка към гърдите си. Отдалечих се малко, за да я оставя сама. Предположих, че я бяха връхлетели различни безпокойства и емоции. Не мислех, че е много религиозна, макар че не бяхме разговаряли за Бог и за нещата, свързани с отвъдното. Казах си, че опелото й е напомнило за утринните служби от тъжното й детство и я е навело на обезпокоителната мисъл за смъртта. Но след няколко мига осъзнах, че тя плаче безнадеждно и цялото й тяло се тресе. Не я бях виждал да плаче от случката, за която ти разказах преди малко. Изглеждаше така, сякаш цялото й същество се беше раздробило под ударите на някаква голяма, нечовешка болка. Напразно запушваше устата си с носната кърпичка и обхващаше гърлото си с пръсти — по никакъв начин не успяваше да спре плача си. Хората наоколо я гледаха учудени, разчувствани и те самите от тази неугасима болка. Приближих се до нея и тя рязко хвана ръката ми; уплашено се вкопчи в нея и я сложи до сърцето си. Усещах конвулсиите на тялото й. Полекичка я изведох от църквата. Вървеше отнесено, с брадичка, сведена надолу към гърдите. Когато излязохме на двора, хладният въздух на нощта започна да я отрезвява. Разхождахме се дълго в мрака, без да говорим. Държах я близо до себе си и я галех.

— Така ще стане с всички — каза изведнъж през шепот.

Не знаех за какво точно мисли и затова й отговорих с няколко случайно хрумнали ми думи.

— Истина е, че умря сега — добави тя вяло. — И така ще стане с всички…

Никога не беше говорила за тази конкретна смърт. Това, което ме изненада, бяха обезнадежденият й глас, загубеният поглед, който потърси моите очи. И въпреки това се досетих, че не тъжната мелодия на опелото я беше изплашила така. В нейното тяло нещо се беше скъсало или смразило; защото тъгата и безнадеждността продължаваха да я владеят все така силно и след края на службата, когато се прибрахме у дома, и не си отидоха нито през нощта, нито на следващия ден. Предполагах, че за нея някой наистина беше умрял през онази нощ. Тайнството не я беше посрещнало там, в църквата. Скритите й сетива бяха научили от някакво друго място вестта за смъртта и тя я беше хванала неподготвена.

— Страх ли те е? — съвсем несъзнателно и глупаво я попитах.

Тя прошепна още по-развълнувана:

— Страх ме е да не умра сама…

Приближи се отново до мен. Беше жадна за моето конкретно присъствие. Но любовта й тогава беше чиста, безнадеждна. Заспа трудно; чувствах я до себе си на ухаещата на еньовче възглавница, усещах горещия й дъх и чувах дълбоките й въздишки. А после я обзе неестествено спокойствие, сякаш изведнъж животът я беше напуснал. Вероятно се беше заслушала с цялото си същество в гласовете на нощта, които аз не можех да доловя.

На следващата сутрин се събуди бледа, болнава. С наближаването на залеза започна да я обзема някакво необичайно безпокойство. Помислих, че у нея се е породил страх пред нещо непознато. Но все пак нямаше нищо странно в тази липса на спокойствие. През онази нощ чакахме да чуем приканващите ни на литургията камбани, докато се разхождахме по една поляна в края на селото. Все още беше доста хладно и затова крачехме плътно прилепени един до друг. Илиана говореше много малко тогава. После съвсем неусетно започна да се променя. Сякаш се събуждаше. И усетих как тялото й се раздвижва от някакво различно докосване, като че подхранено от по-гореща млада кръв. В момента, в който чухме камбаните, двамата бързо се спуснахме към селото. Движехме се почти без да го осъзнаваме. Пристигнахме в църквата малко преди запалването на свещите. Докато се придвижвахме напред, около нас започна да се чува: „Христос воскресе!“, тогава Илиана се спря, прегърна ме и ме целуна по бузите…

Никога после не ми позволи да я питам каквото и да било, свързано с онези нощи…

Върнахме се в Букурещ на третия ден на Великден. Бяхме решили през май и юли да заминем извън страната. Дотогава бях пътувал сам или с някоя временна приятелка. Този път си бях обещал да посетя нови градове и да преоткрия вече посещаваните с Илиана, чието присъствие щеше да ги промени. Не исках да ходим в Германия, тя беше живяла там толкова години и познаваше страната така добре. Искаше ми се да види определени пейзажи за първи път заедно с мен. Всичко, което беше преживяла, обичала или харесвала, преди да я срещна, ми беше чуждо, неприятно. Мразех например Берлин, където тя беше живяла четири години и където вероятно е имала приятели и приятни изживявания, които аз не познавах. Щеше ми се да заминем за Южна Франция, но тя не одобряваше идеята. Казваше, че не й харесва, не я интересува, и добавяше, че освен това там е пълно с много уморени хора, с твърде много старци…

Тогава решихме да се спрем на Италия. Седмица преди да заминем, на връщане от града видях Илиана пред мен на тротоара с висок, тъмнокос младеж. Говореха много разпалено, почти се караха. Когато ме видя, за миг я разтърси тревога, а след това страните й пламнаха. Останах вкаменен на тротоара. Тя направи няколко крачки към мен, като принуди непознатия младеж да я последва.

— Позволи ми да ти представя брат си — изрече с твърд глас. — Човек, който ме вижда веднъж годишно и при срещите ни прави всичко възможно да ме вбеси…

Младежът стисна ръката ми силно засрамен. Илиана ме представи с „моя приятел“, но мисля, че не използваната формула го беше извадила от равновесие, ами нашата среща. Както и мен впрочем. В първия момент, когато я зърнах до младия непознат, на няколко крачки пред мен, всяка яснота се изгуби и в този миг усещах живота си напълно безсмислен. Гледах ги зашеметен. По тази причина опитах да се вкопча в надеждата, че той наистина беше неин брат и че нищо не е напълно загубено. И тогава, когато го огледах по-добре, ми се стори, че си приличат — същото леко удължено лице, същите огромни очи с влажен блясък. Измънках няколко думи.

— Аз ще ви оставям — прошепна брат й страшно объркан.

Подаде ръка и на двама ни, но беше засрамен и почти не ни погледна.

— И се опитай да бъдеш добро момче — извика му Илиана.

Беше възвърнала гласа и усмивката си. Колко добре умее да се преструва, мислех си, докато крачех бавно до нея. Завладя ме някаква ужасна умора, а към нея се прибавяха и безнадеждност, негодувание и отвращение.

— Какво ти е? — попита ме тя разтревожено.

— Тази история с брат ти… — подех аз. — Признай, че е доста глупаво скроена…

— Андрей! — извика тя и се спря на улицата, хапейки устните си.

Почти се изплаших, когато я чух, беше ме срам от няколкото минувачи, които учудено бяха извърнали глави. Но същевременно с това в душата ми започна да си прокарва път неуверена радост. Значи все пак може би беше истина. Викът й беше твърде искрен. И необичайната й бледост, и несъзнателното прехапване на устните. Хванах ръката й, но тя се възпротиви.

— Ти си виновна — прошепнах. — Никога не ми беше казвала, че имаш брат… Никога нищо не си ми казвала за живота си преди, за миналото си…

Надявах се, че поне този път ще сподели всичко с мен, ще ми разкаже всяка подробност от живота си. Усещах я как се бори с тайната, как я изкушаваше пълната и цялостна изповед. Но в края на краищата устоя. Каза ми само, че майка й се омъжила повторно една година след смъртта на баща й, но че живяла много кратко след това. От втория й брак се родило момче, а майка й починала по време на раждането. Тя рядко се беше срещала с този свой природен брат. Каза ми, че е умопобъркан, и не пожела да добави нищо повече.

Повярвах й. Очите й, болката и любовта й трудно можеха да ме излъжат. Но след тази случка у мен остана много неприятно усещане. Искаше ми се да заминем възможно най-бързо извън страната, да можем отново да се преоткрием. Срещата с природения й брат и отказът й да ми разкаже повече подробности ме разяждаха отвътре, без да го съзнавам. Тогава тя ми каза:

— Всички тези неща са мъртви за мен. Аз нямам никакво минало, не си спомням нищо…

И въпреки безкрайната искреност на признанието й у мен се рояха най-различни мисли, които подхранваха ревността ми. Мислех си — защо ли всичко трябваше да е мъртво, за да може да го понесе по-лесно ли? Това би означавало, че животът й преди е бил ужасен, че любовта й е била побъркваща. Защо ли не срещам нито един свидетел на нейното минало? Къде ли беше живяла, за да не остави никаква следа? Сред вещите си имаше няколко кутии, пълни с писма, и веднъж, когато останах сам у дома, ме обхвана налудничавото желание да счупя капаците им и да изчета написаното. Трудно се въздържах… Тогава й казах:

— Тази твоя инатливост на фатална жена, без семейно положение…

Помислих, че ще ми отговори. Но тя наведе очи и замълча.

— Можеше поне да изгориш последните документи — казах, като й посочих кутиите.

Тя стана и отиде до етажерката, без да пророни нито дума. Показа ми един ключ.

— Това са само писма от приятелките ми в Берлин — изрече. — Да ти ги покажа ли…

Усетих брутален гняв към себе си, към глупостта си, и това ме подразни. Излязох от стаята.