— Андрей се бори с рожбата си — казваше им тя усмихната.

Една вечер, в която бяхме сами, поде:

— Какво трудно раждане…

— Това натъжава ли те?

Не ми отговори. Само сведе поглед към земята, докато галеше ръцете си. Това беше жест, който често правеше през последните месеци. Всеки път, когато ме нямаше, когато не ме усещаше близо до себе си, тя започваше да милва ръцете си; сякаш опитваше съвсем несъзнателно да открие моето гальовно докосване, да се самозалъже. Видях обаче, че мълчи, и не настоявах повече.

Не си бях припомнял тази малка подробност до една светла априлска утрин. Бяхме останали по-дълго в леглото, Илиана беше с дълга нощница, която удължаваше изумително много тялото й, и гледаше през отворения прозорец.

— Андрей — попита ме изведнъж, без да се обръща към мен, — ти не би ли искал да имаш дете?

Този въпрос ми се строи толкова странен, толкова неочакван, че само се усмихнах глупаво, не знаейки какво да отговоря. Отдавна бях свикнал с мисълта, че съм творец и че единственото ми родство може да бъде духовното. Може би подобно отношение е просто по-удобно; може би си мислех, че евентуално дете би ме вързало с определена жена, с определено място, би накърнило свободата ми и би ме накарало да работя повече и с това би променило напълно разбиранията ми за света. За мен творецът представляваше точно определен човешки тип; имаше определени права и волности, но също така и много задължения пред самия себе си, пред изкуството и съдбата си. И освен това идеята за дете беше обвързана с представата за брак, институция, която почитах дълбоко, но която за мен изключваше творците и мислителите. Отдавна бях решил да се противопоставя яростно на всяко изкушение за усядане в удобството на семейния живот. Понякога, когато се прибирах сам от посещение при някое младо щастливо семейство, завиждах на късмета на обикновените хора, които съдбата не принуждаваше да останат до смъртта си заобиколени от величествена студена самота. Тогава ми харесваше идеята да оприличавам съдбата на твореца с монашеското призвание. Подобно на монаха, който е отдаден на религиозно съзерцание, творецът е орисан да остане сам, без наследници…

Е, естествено, освен тези убеждения, които бяха част от моя вътрешен свят и от съдбата ми, аз страдах и от множество суеверия, свързани с брака. Струваше ми се, че ако живееш заедно с жена, която е станала твоя съпруга, то вече нямаш право да съчиняваш така, както те подтиква чистият творчески акт. Че чрез брака се придобива ново гражданско положение, което обръща из основи интуицията на твореца. И от друга страна, разбирах твореца като човек, който винаги е на разположение, създател на естетически ценности. И толкова. Неговият живот се променя и е добре да се променя от ден за ден. Опитът му, който трябва да бъде огромен, не може да бъде ограничаван, спиран…

Мисля, че Илиана отгатна мислите ми, когато не й отговорих, и добави с помрачен глас:

— Не говоря за нещо друго, разбери ме добре. Но много бих желала да имам син от теб…

Дойде бързо откъм прозореца и се сви до мен. Обхвана лицето ми в ръце и започна да се моли. Никога не я бях виждал толкова променена; сякаш се боеше от нещо невидимо, някакво предопределение, чието крило беше усетила да пърха наоколо. И коя друга жена би имала смелостта да говори за празната си утроба, да ми признае изведнъж онази тайна, глухата и ужасяваща болка, за която бях предполагал, но за която не можех да мисля? Нейният копнеж тогава ми откри една друга Илиана, чиито корени бяха свързани дълбоко със земята. Илиана, изгаряна от желание, което никоя моя милувка не може да утоли. Винаги съм имал топло чувство към майчинството, но тази съдба ми се струваше някак нисша, свързана повече със случайността и физиологията и подхранвана изключително от инстинктите. Не бях и помислял, че подобен копнеж може понякога да изпълни така някоя жена, че да я доведе до пълен крах, че може да проникне във всяка частица на съзнанието й и да го бележи бавно и потайно.

— Ти правиш нещо — прошепна ми Илиана. — Ти създаваш, аз обаче нямам никакъв талант, аз съм най-обикновена жена. И да остана завинаги така, както сега, празна…

Опитах се да я погаля, но и аз бях разтърсен от онази завладяваща, тъмна сила, която я беше понесла и я подтикваше да осъществи предназначението си. Откъде изведнъж беше изникнал този толкова земен зов у моята Илиана, чиято любов идваше от друго измерение и беше твърде съвършена, че да даде плод? Да не би причината да беше в онази късна пролет, която беше избуяла само за няколко нощи и беше преобърнала града, обливайки го със слънце и жизнетворяща сила? Какво беше станало в сърцето на моята любима, каква празнота беше останала недокосната от моята страст и сега го поглъщаше изцяло? И при все това в онова мое голямо вълнение прозираше началото на ревността. Значи Илиана вече не беше щастлива само и единствено с мен. Липсваше й нещо, изпитваше необходимост от пълнота, която, дори и да идваше чрез мен, беше извън мен и ни разделяше. Дотогава бях мислил, че към нашата любов не може да се добави нищо друго. Тя беше идеална, автономна, недопускаща да я засегне никаква друга сила. Че двамата формираме съвършената двойка — създадени един за друг, предопределени да израстваме и да умрем заедно. Нашето сливане почти нямаше земни корени. Аз не можех да забравя екстаза на прегръдките, които изтръгваха и двама ни от същността ни и ни свързваха в един друг свят. Вероятно само веднъж на хиляди години се случваше едно такова съвършено тайнство…

И въпреки това в онзи миг откривах, че Илиана, подхранвана от същите корени на нощта, беше останала свързана с първичния извор…

— Ние не сме двойка, която принадлежи на този свят — опитах се да я утеша, — нашата съдба не се осъществява тук, на земята. Ние се познахме единствено в любовта. Любовта е нашият рай, безплодната любов. Точно като Тристан и Изолда, като Данте и Беатриче — добавих аз усмихнат, за да прогоня натежалата, потискаща атмосфера, която ни заобикаляше.

Илиана ме стискаше в прегръдката си, плачеше. Усещах цялото й тяло да трепери като в спазъм.

— Ти може би се боиш от друго — повтори тя, без да ме погледне. — Боиш се, че това би могло окончателно да те свърже с мен…

Опитах се да се засмея. Тя се страхуваше именно от нещото, което въобще не ми минаваше през ума.

— Напротив — отвърнах. — Боя се, че нашата любов би могла да се промени, ако даде плод тук, на земята — наблегнах на последните думи. — Тогава тя ще се превърне в нещо друго; вероятно все така скъпоценно, но не и така чисто и съвършено.

— А аз какво да правя със себе си? — вдигна очи тя и ме попита объркано.

Замислих се за миг, а после попитах сериозно:

— Случило ли се е нещо?

— Не, не става дума за това — спря ме тя раздразнено. — Ти пишеш, ти си творец, а аз в края на краищата ще остана напълно сама, безплодна…

Помислих, че говори за старините си, и отново се засмях.

— Толкова ли си сигурна, че ще ме надживееш?

— Искаш да ме изтормозиш ли? — прошепна тя с усмивка. — Аз ще умра преди теб. Но не за това бяха мислите ми…

— Днес си изпълнена с мистерии — казах аз, за да сложа край на разговора. — А я виж какво слънце е навън…

И обърнах главата й към прозореца, без да си давам сметка, че именно онова новопробудило се слънце я разтърсваше толкова дълбоко.

— Ти не искаш да разбереш — отвърна ми тя. — И въпреки всичко, измежду всички, ти беше единственият…

Да, бях започнал закачливо да я тормозя, признавам си, и то по доста глупав начин: значи така, преди да се влюби в мен, ме беше сравнявала с други, беше ме избрала поради някои мои евентуални добродетели и тъй нататък. Но Илиана нямаше никакво настроение за шеги онази сутрин. Измъчено поклащаше глава. Плачът я беше разхубавил; сега беше по-бледа, уплашена, очите й бяха по-будни, а устата й пресъхнала. Тогава исках да я успокоя на всяка цена. Исках да й дам поне мъничка надежда.

— Още сме в началото на живота си, Илиана — започнах. — Очакват ни толкова много неща занапред. Или пък се боиш, че няма да мога да те обичам винаги, както сега?

Не ми отговори, само ме милваше по бузите усмихната. Повторих въпроса си огорчен.

— Не зная, обич моя — отговори тогава. — Това е нещо, което и ти не знаеш…

Усещах как и двамата затъваме в някаква неясна, мрачна и опасна зона и затова прекъснах разговора с обещание, но продължих да се усмихвам:

— По-късно, когато видим, че не можем да останем твърде дълго на небето, тогава…

Не ме остави да довърша. Целуна ме и пое дъха ми, потапяйки ме в безначалното си тяло…



Спря да разказва, уморен. Хаснаш продължи да стои така, обхванал главата си с длани, без да помръдне.

— Струва ми се, че не се чувстваш добре — попита Мавродин и направи опит да се изправи. — Ще ти го разкажа тогава някой друг път.

Хаснаш се противопостави, като нервно разтърси глава:

— Моля те, продължавай — отвърна той светкавично. — Нищо ми няма. Просто се бях замислил. И аз бях потънал в спомени… Това е всичко. Моля те, повярвай ми…

Лицето му се беше изострило, погледът му беше помътнял и развълнуван. Потърси табакерата си и запали цигара. Пръстите му потрепериха за миг, докато приближаваше клечката кибрит до цигарата. На тази краткотрайна светлина Мавродин зърна набразденото му чело. Хаснаш беше загубил трезвото си присъствие, което го беше впечатлило толкова силно. Устните му сякаш се бяха изкривили и изсъхнали.