Следобед се върнаха в лагера с празни ръце. Единственият им улов бяха китка лютиче и дърва за огъня. Влачеха клоните по земята и оставяха неравни следи по снега. Дебели кестенови клони и тънки кедрови вършини. Руби бдеше над Стоброд. Той беше в съзнание, дори като че ли разпознаваше Руби и Ейда, но появата на Инман го изплаши.

— Кой е този?

Инман се приближи, надвеси се над него внимателно и каза:

— Не се страхувай. Аз бях този, който ти даде вода. Не съм ти враг.

— Аха — прошепна Стоброд.

Руби навлажни парче плат и внимателно избърса лицето му. Стоброд бърчеше недоволно чело като дете. Руби накълца стиска от лютичето и наложи раните, друга част запари с гореща вода и му даде да я изпие. Той мигом заспа.

Инман изглеждаше изтощен.

— Няма да е зле и ти да си починеш малко — обади се Ейда.

— Събуди ме, като се свечери — отвърна той. Излезе навън, през открехнатата врата и видя, че снегът навън продължава да вали. Чу се кършене на клони, вратата се отвори, Инман остави наръч дърва до вратата и отново излезе. Ейда и Руби стъкнаха огъня и седнаха край него, наметнати с одеяло.

— Какво ще правим, като се затопли? Отсега трябва да помислим как да подредим нещата — обади се Ейда.

Руби измъкна едно клонче от наръча до огъня и нарисува карта в праха: Блек Коув. Очерта пътя, маркира къщата и хамбара, полята, овощните градини, ручеите. След това обрисува богатите времена, които ги очакваха. Щяха да си купят две мулета. Да почистят старите поля от плевелите и храстите. Да направят нова зеленчукова градина. Да разширят пасищата към гората. Да отглеждат достатъчно царевица и пшеница, за да задоволяват сами нуждите си от храна. Да разширят овощната градина. Да построят нов зимник. Дълги години работа. Но един ден щяха да се радват на натежали класове по полята, кокошки на двора, крави в пасището, прасета в кочините. Дори щяха да отглеждат две породи — за месо, с издължени крака и тела и от по-дебелите, с широки зурли, които са за сланина. В сушилнята щяха да висят опушени бутове, в котлето над огнището винаги щеше да плува по някоя мръвка. В зимника щеше да е пълно с ябълки и зеленчуци.

— Каква гледка само… — въздъхна Ейда.

Руби изтри картата с ръка. Седяха мълчаливо, след малко Руби склони глава и задряма, рисуването на бъдещето я бе изтощило. Ейда се взираше в огъня, слушаше пукането на дървата, слягането на жаравата. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на пушека, умението да разпознава различните дървета само по пушека бе истинското доказателство за способността на човека да вникне в същността на природата. Ейда с удоволствие би се отдала на усъвършенстването на това умение. Би предпочела да забрави толкова неща, които вече знаеше — неща, които вредяха на другите и в крайна сметка на нея самата.

Руби се събуди късно следобед, навън вече се бе смрачило. Изправи се, прозя се, потърка очи. Отиде да погледне Стоброд. Докосна челото му, зави го хубаво, постави нови превръзки върху раните.

— Пак е трескав. Тази нощ ще стане ясно дали ще оживее. Най-добре ще е да остана при него.

Ейда се приближи и постави длан на челото му. Не долавяше никаква разлика в състоянието му. Погледна въпросително Руби, но тя извърна глава и прошепна:

— Не мисля, че е редно да го оставям сам тази нощ.

Вече бе тъмно, Ейда отиде до другата хижа. Продължаваше да вали. Снегът бе натрупал толкова, че тя едва вървеше, олюляваше се, макар да се опитваше да стъпва в пъртината. Снегът отразяваше бледата светлина на звездите, а земята бе сякаш озарена от вътрешно сияние. Отвори тихо вратата и влезе. Инман спеше, не я усети. Огънят бе почти изгаснал. Инман бе подредил вещите си да съхнат, приличаха на експонати в музей, разположени на известно разстояние, сякаш всеки предмет се нуждае от свободно пространство, за да изпъкне сред останалите: дрехи, ботуши, шапка, раница, нож, канче, големия грозен пистолет с всичките приспособления за почистване и пълнене. Единственото, което липсваше на колекцията бе Бартрам и надписа: траперска екипировка.

Ейда свали палтото си, хвърли съчки в огъня и раздуха въглените. Приближи се до Инман, коленичи. Той лежеше с лице към стената върху наръч елови клони, от които се разнасяше остра миризма. Погали го по челото, отметна назад косата, прокара пръсти по очите, скулите, носа, устните, брадичката. Отметна одеялото, той бе свалил ризата си, докосна белега от раната на врата му. Притисна се към широките му рамене.

Той бавно се разбуди. Размърда се, извърна се към нея, дори като че ли разбра намеренията й, но клепачите му натежаха и отново заспа.

Светът бе толкова самотно място и за Ейда единственото спасение бе да легне до Инман, да притисне тяло до неговото. Толкова й се искаше да го направи. Но изведнъж като внезапен буреносен полъх я завладя паника. Прогони я решително и започна да разкопчава дългата редица копчетата на панталоните си.

Осъзна, че това не е дреха, която можеш да свалиш елегантно. Изхлузи безшумно единия си крак, но когато пренесе тежестта върху него, загуби равновесие и се наложи да подскочи два пъти, за да не падне. Погледна Инман, очите му бяха отворени и я следяха. Почувства се глупаво, искаше й се да бе на тъмно, а не осветена от жълтите пламъци на димящите кедрови цепеници. Ако беше с рокля, да я остави да се свлече плавно по тялото си. Да прекрачи събраните в краката си вълни. Вместо това стоеше с омотаните около единия й крак панталони на Монро.

— Обърни се — помоли.

— За нищо на света — отвърна Инман.

Тя се отдръпна припряно. Съблече се, притисна дрехите пред гърдите си и се извърна към него.

Инман се изправи с одеяло около кръста. До този момент беше лежал като мъртъв и ето че сега пред него стоеше животът — трябваше само да се пресегне и да го сграбчи. Наведе се към нея, издърпа дрехите от ръцете й и я притисна към себе си. Сложи длани върху стегнатите й бедра, после нагоре към хълбоците, опря ръце на ханша и погали вдлъбнатинката в основата на гърба й. После пръстите му продължиха нагоре и докоснаха една по една издатинките на гръбнака й. Помилва ръцете, след това плъзна длани надолу по извивките на тялото й, докато отново стигна до ханша. Опря чело върху корема й. Целуна я и усети аромата на кедров дим. Привлече я към себе си и я прегърна силно и продължително. Тя сложи ръка на врата му и го притисна още по-силно, после обви млечнобелите си ръце около него сякаш завинаги.

Скрита в планината и затрупана от снега, топлата, суха малка колиба бе истинско убежище, макар и да не бе предложила безопасен пристан на предишните си обитатели. Войниците ги бяха открили, колибата бе станала символ на пътя към изгнаничеството, на загубата и смъртта. Но поне за малко онази нощ тя бе място, където нямаше ни помен от болка и страдание.

По-късно Ейда и Инман лежаха притиснали тела върху импровизираното легло от клони. Вътре беше почти тъмно, кедровите цепеници димяха в огнището, а горещата смола миришеше, сякаш някой бе минал да окади с тамян. Огънят пукаше. Навън снегът свистеше и въздишаше. Унесоха се — както влюбените често правят в мигове, когато светлото бъдеще се простира пред тях ясно и безбрежно — да говорят за миналото, сякаш трябва всеки да е наясно с живота на другия досега, преди да продължат напред заедно.

Говориха почти цяла нощ, все едно заповед ги задължаваше да разкажат детството и младостта си до последната подробност. В разказа на Ейда дори непоносимата прашна жега на Чарлстън придобиваше измеренията на драма. Когато Инман стигна до военните години, разказът му се ограничи до всеизвестните подробности от вестниците — имената на генералите, придвижването на войските, провала и успеха на различните стратегии, честите случаи, в които успехът на една от страните се дължи на чист късмет. Искаше Ейда да знае, че колкото и да говори за войната, никога не ще може да се приближи до истината за нея. Не повече от това да се опитва да опише живота на една мечка по следите й из гората. Отпечатъкът от лапа при някой кошер или мазното петно с жълти семена от диви плодове биха могли само да загатнат за две събития от дълбоката тъмна мистерия на самата мечка. И дори да изброи всяка подробност чак до самия генерал Лий, никой не може да опише точно повече от едната лапа на тази мечка — извитите нокти, закръглените длани, твърдата лъскава четина отгоре. Инман смяташе, че той дори самият познава единствено мимолетния й дъх. Никой не може да знае всичко, както никой не познава изцяло живота на нито едно животно, защото всяко обитава свой собствен свят, към който ние не принадлежим.

За себе си можеше да разкаже само кратки истории, като например онзи път в зимния лагер през шейсет и втора, когато глиненият комин на колибата се запали, горящият дървен покрив се срути върху него и другарите му и всички изтичаха навън по долни гащи, кашляха и се смееха, гледаха как догаря, замеряха се със снежни топки, а когато огънят взе да загасва, хвърляха дъски от оградата, за да се топлят през нощта.

Ейда го попита дали някога е виждал прочутите велики воини: смятания за полубожествен генерал Лий, мрачния Джаксън38, наперения Стюарт, монолитния Лонгстрийт. Или по-малките величия: трагичния Пелъм39, жалкия Пикет40.

Инман беше виждал всички, с изключение на Пелъм, но обяви, че няма какво да каже за тях — нито за живите, нито за умрелите. Нито пък искаше да се спира на водачите на федералните, макар че някои бе виждал от разстояние, а останалите познаваше от действията им. Искаше живот, който няма нищо общо с онази сбирщина нещастници, които непрестанно се хвърлят в атака едни срещу други. Не искаше да говори повече и за собствените си дела, защото му се щеше един ден, когато не умират толкова хора, да отговаря според друг закон.