Върнаха се по същия лъкатушещ път надолу към Прадес и пристигнаха в селото тъкмо когато църковните камбани започнаха своята жаловита вечерна песен.

Отбиха се от магистралата, за да пият кафе в едно крайпътно кафене. Когато се опита да я целуне, тя извърна лицето си. Вместо това той я погали по косата.

– Какъв беше проблемът с Тангълуд, за който ме търсеше?

– Нищо, освен претекст. Исках да те открия, а ти не ми вдигаше, когато звънях.

– Не вдигах на никое от повикванията.

– Мисля, че има нещо, за което не си ми казал – тя сложи длан върху ръката му.

Той пак изпита объркване.

– Колко ще ми липсваш ли?

Тя се взря в лицето му изпитателно.

– Обичам те, Клод.

Може би това я тормозеше. Той не й беше казвал, че я обича. Изведнъж му се прииска да го стори, да й признае, че и на него му е мъчно, че се разделят. Но дали ще чувства същото и през следващата седмица, месец или година? Вместо това отвърна:

– Знам, знам, че е така, мила.

Моментът отмина. Тя бръкна в зелената чанта в краката си.

– Документите за колата под наем са в жабката. Ето ти ключа от новата кутия на челото. Ще ти дотрябва.

Той го взе и го пъхна в джоба на ризата си. Продължиха пътя си в тишина.

Банковият управител се върна и го придружи до малка стаичка с маса и два стола; там му донесоха кутията с инструмента. Нетърпението го правеше нескопосан, докато се бореше с ключалките. Запипка се с разните закопчалки. Яркосинята кутия от фибростъкло беше твърде фрапантна за неговия вкус. Щеше да я смени с нещо много по-достолепно, което да отива на Лебеда. Кутията проскърца, когато я разтвори. Нежно отмахна меката защитна тъкан около инструмента, сякаш повдигаше булото на невеста. После, стаил дъх, развърза връзките, които го обвързваха, и повдигна инструмента срещу светлината.

Нещо не беше наред. Той се вгледа. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че не държи в ръка ценния Лебед. Едва можеше да диша. Постави челото върху махагоновия плот на масата и се втренчи в етикета през ефа. За негова изненада и ужас Мариана му беше донесла своето виолончело – Ж. Б. Вилом.

Надявайки се да успее да я хване преди излитането, той излезе в коридора и се опита да се свърже, но телефонът й беше изключен. На вратата се почука. Вицепрезидентът на клона на USB, възрастен каталунец в черен костюм и с черна напомадена коса, му се представи и попита дали всичко е задоволително. Клод, посивял от ужас, с мъка произнесе:

– Не.

– Не ли?

– Това не е инструментът, който очаквах да получа.

Банковият служител видимо се стегна. Потри една в друга ръцете си и каза:

– Уверявам ви, сър, тази кутия не е бил докосвана, откакто сеньората ни я донесе. Ние веднага я заключихме в сейфа. Това, което намирате вътре, е онова, което тя е оставила за вас.

– Може би е така, но не разбирам какво се е случило. Не ви обвинявам в нищо...

– Длъжен съм да повторя. Каквото и да се е случило, сеньор Розел, то не е станало в нашата банка. Можем ли с нещо друго да ви помогнем? Бихте ли желали да се обадите по телефона, или може би в полицията?

– Не, не – рече Клод. – Това не е работа за guardia civil. Ще се върна в Швейцария и ще реша проблема там – той постави обратно челото в кутията и заключи закопчалките. – Убеден съм, че има основателна причина и г-ца Фелдмън ще ми я обясни, когато се върна в Лугано.

– Трябва да подпишете тези документи – каза мъжът, – за да го отнесете.

Клод погледна хартиите, където просто пишеше „виолончело“. Зашеметен, той се подписа и напусна банката с яркосинята кутия в ръка.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

След като Клод я остави на аерогарата в Барселона, Мариана отиде директно в първия магазин, който продаваше цигари. Купи пакет „Дънхил“, изхлузи целофанената обвивка и излезе навън, за да запали. Спряла бе цигарите преди повече от десет години и бе накарала й Александър да престане. Но сега й се припуши неистово и реши, че го заслужава. Първите вдишвания й завъртяха главата и трябваше да намери пейка, за да седне. Изпуши две цигари. Трафикът беше шумен и постоянен, изпаренията – гъсти. Хора минаваха забързано край нея.

Клод се прояви като достоен за презрение страхливец. Не беше продумал и дума. Тя го чака три дни и половина – осемдесет и четири часа, – за да събере кураж и да й признае, че смята да се жени. Дори го бе попитала, директно, дали няма нещо да й казва. И той не й каза нищо. Разбира се, че щеше да я нарани; имало беше причини да се колебае. Но и го дължеше. Мълчанието му бе непочтено, омерзително, каза си тя. Какво възнамеряваше да направи? Направо да й прати сватбена покана ли? Знаеше, че не би могла да го пита направо, без да загуби присъствие на духа, достойнството си, почтеността си. И какво ако я беше излъгал?

Когато наближи охраната, телефонът й иззвъня. Без съмнение трябваше да е Клод, обажда се на път за банката. Изключи телефона си. Нека да забележи сега нейното мълчание, така както тя бе принудена да изтърпи неговото по време на седмиците от дългото му турне.

В самолета Мариана потъна в седалката и се извърна с лице към прозореца, обръщайки гръб на мъжа до нея, сякаш той й бе дал повод да се обиди. След като се възстанови от връзката си с Клод, след като си отмъсти, завинаги ще спре да излиза с мъже. Може би имаше и друг тип, но онези, които тя познаваше, заслужаваха презрението й – тяхната амбиция, егоизмът им, тяхната самовлюбеност и преди всичко способността им да живеят в лъжа. Само Антон беше честен и директен с нея, но и той бе лъгал жена си.

Мариана си мислеше със съжаление за нещастния живот на майка си. Накрая монотонното бръмчене на самолета, който вече бе излетял, я приспа.

Една вечер двамата с баща й се върнаха от представление в „Озауа Хол“ и следконцертно парти в имението на Кушевицки. Беше доста след полунощ. Влязоха през вратата, хванати за ръце, замаяни от алкохола, разкикотени като деца и съзряха майка й, застанала на горната стълбищна площадка, бясна и с лице потъмняло и изкривено от ярост. Когато погледнаха нагоре, тя се извърна, оттегли се по коридора и затръшна вратата на спалнята си.