– Нима току-що слизаш от самолета? – попита той. – Имаш вид все едно си прекарала сутринта на спа процедури.

Тя му се усмихна.

– Толкова съм доволна, че забеляза усилията ми. Пристигнах снощи и успях да си почина. Отседнах в „Риц“.

Безпокойството му се увеличи. Да не би да е оставила челото в хотелската си стая?

– О, определено изглеждаш неустоимо.

Пак се целунаха.

– Не се и предполага да ми устояваш.

Той дръпна кожената чанта на колелца зад себе си и я поведе към изхода.

– Предполагам, че си оставила Лебеда в хотела. Да спра ли такси?

– Няма нужда, взех кола под наем – сладко малко автомобилче – и то е оставено на паркинга.

Сега тя го поведе за ръка и двамата тръгнаха под топлото августовско слънце.

– Как, за бога, ще успеем да вместим Лебеда и всичките си чанти в тази малка кола?

– Няма да е нужно, Клод. Челото е заключено в сейф в клона на твоята банка в града. Така предложи Баум – ще отсядаме в не особено безопасни хотели и какъв е смисълът да го влачим навсякъде със себе си? Освен това, ако имам само няколко дни с теб, не искам конкуренция от някакво си чело. Искам цялото ти внимание – докрай, до последната ласка. Ще свириш на Лебеда, докато си жив – за момента си изцяло мой.

Мъчейки се да прикрие разочарованието си, той стисна ръката й и попита:

– И си абсолютно сигурна, че е в безопасност?

– Естествено – отвърна тя с леко повишен тон. – Но не се колебай да провериш в банката, щом си толкова притеснен. Можеш да им звъниш, за да проверяваш любимия си Лебед, на всеки кръгъл час, ако искаш – тя му подаде визитка от барселонския клон на банката му с името на вицепрезидента и телефонен номер отгоре. – Давай!

– Не е нужно – опита се да звучи игриво той. – Ти си достатъчно любим лебед за мен. Дай да побързаме. Имам нужда да ти попригладя перата. В „Риц“ ли отиваме?

– Не, изнесох се оттам.

Влязоха в гаража и се изкачиха по някакви мръсни стълби. Тя го заведе при колата, черен фиат 500С, съвсем нисък. Над тях бучаха самолети. Вече не можеха да се чуват, затова спряха да разговарят. Той сложи чантата си при нейната в багажника и се настани на шофьорското място. Тя го погледна тъй изкусително, че му се прищя наистина да отиваха обратно към хотел „Риц“, а не да тръгваха на път към Прадес. На магистралата я попита:

– Трудно ли беше да носиш Лебеда със себе си?

Не успя да се въздържи да не се върне на темата.

– Изобщо не. Забравяш, че съм свикнала да нося чело със себе си. Всъщност беше ме страх дори една нощ да го държа в апартамента си. От време на време в нашата сграда се случват кражби. Затова взех такси и минах през „Баум и Фернан“ на път за аерогарата и Ханс донесе страдивариуса долу, до таксито. Направил му е чудесна нова кутия със сериозна закопчалка. Ключът е у мен. Ще ти го дам след първата ни нощ заедно – ако не ме разочароваш.

Вендрел, селце с варосани къщи и магазинчета с кепенци, на около един час път на юг от Барселона покрай морето, им се видя прашно в лятната жега, дори маслиновите дръвчета изглеждаха посърнали. По тесните улички се движеха жени, облечени в черно, и носеха кошници. Музиката, която чуваха, идваше от високоговорители. Пабло Казалс, великият ментор на Фелдмън, беше се родил тук, но имаше малко неща в негова памет. Четири километра по-нататък обаче, в селцето Сан Салвадор, посетиха Музея на Казалс.

Тук поспряха за по-дълго. Имаше салон с бюста на челиста, чело, поставено на самоделен на вид подиум, и редици от яркочервени столове. В една от стаите излагаха каменна смъртна маска на Бетовен, лист с няколко такта от Брамс, поставени в рамка, и кичур от косата на Менделсон. Марина беше словоохотлива. Изглеждаше му нервна и някак странно изолирана, не срещаше погледа му. Обядваха и се отправиха на север през планините в посока Прадес.

Казалс бе живял в отшелничество тук, след като избягал от Франко. Уличните табели бяха на каталунски, освен на испански и френски. Хотелът им беше малък и разположен на централния площад, наричаше се „Алхими“. Тясната главна улица

– Авеню Шарл дьо Гол – със сигурност не бе носила това име по времето, когато Казалс и Фелдмън са вървели по нея, както сега той вървеше с Мариана. В покрайнините на селото стигнаха до дома на виртуоза, вила „Колет“. Входът, за тяхно разочарование, беше заключен. Надникнаха през портала и после тръгнаха обратно към хотела.

Заразпитваха старците в бара, където спряха да пийнат. Всички те твърдяха, че си спомнят Казалс, че лично са го познавали. Някои твърдяха, че и Фелдмън си спомнят. Разказаха на Мариана за баща й, Алехандро, който се упражнявал до късно през нощта и безпокоял останалите гости. Собственикът на бара заяви, че самият той е на седемдесет и осем години и е син на предишния собственик. Припомни истории за споровете на баща си с учениците на Казалс, някои от които, като Александър, живеели точно над този бар и свирели силно и до много късно.

– Алехандро – намигна той към Мариана, – беше „на ти“ с мадамите.

– Нещо не е наред. Не изглеждаш щастлива.

– Имаш ли нещо да ми казваш? – попита тя и го погледна с въпросителен поглед.

– Да, моя сладка, имам. Много съм щастлив да съм тук с теб. Радвам се, че предложи това пътуване.

– Дори без Лебеда? Без начин да се упражняваш?

Усети, че тя го дразни.

– Дори без него – излъга я. – С теб искам да бъда.

– И с никой друг?

Какъв странен въпрос, помисли той, и си доля кафе.

На третия и последен ден в Прадес изкачиха един виещ се нагоре в планината път към връх Канигу. Къщите се смениха с маслиновите горички на община Кодале, а после с каменни укрепителни стени, докато най-сетне в далечината видяха кулата на древния манастир „Сен Мишел де Кукса“. Безмълвен, с изключение на вятъра и крясъците на птиците, и някъде в далечината звъна от чановете на овцете, манастирът изведнъж запълни хоризонта, когато приближиха. Дори в августовската жега сградите запазваха хладното си спокойствие. Светецът, който почитал Кукса, като спял навън върху плоската камениста земя, беше изобразен върху скалата. Параклисът, построен през девети век и повторно издигнат векове по-късно, след като бил сринат със земята от войници антиклерикали, бил място, където Казалс свирел често – бенедиктинска обител, която Клод приемаше за свещена, мислейки за учителя си и за учителя на своя учител.

Мариана му припомни, че тя всъщност бе срещала Казалс лично преди много години на фестивала „Марлборо“ във Върмонт, когато беше малко дете. Разказа му за почитанието на баща й към стария майстор, чиято ръка той бе целувал многократно. Това не беше черта, която до този момент бе забелязвала у него, а и никога повече не я видя да се проявява. Този легендарен творец беше част от семейната им история. Тя бе израснала в изискания кръг на баща си, бе се срещала с великите творци на епохата. Клод й завиждаше. И макар че сега щяха да го наричат „музикалния наследник“ на Александър, Мариана беше истинската наследница. Той получи своята порция – Лебеда – само защото тя бе позволила това.

Съзнанието му блуждаеше, докато тя говореше. Разказа му как част от манастира била закупена от американския милионер Джон Д. Рокфелер и отнесена в Америка с кораби. Там той я построил пак и я превърнал в музей, наречен „Клойстърс“, в северната част на Манхатън.

– Можеш ли да си представиш? – попита го тя. – Да пренесеш всички тия камъни през океана?

– Водили ли са те там родителите ти?

– В „Клойстърс“ ли? Никога. Отидох сама. Александър мразеше музеите; караха го да се чувства глупав, дори го отегчаваха. Той си нямаше представа от изкуство или литература. Единствено за музика го беше грижа. Всичко друго беше без значение. Мисля, че през всичките години, в които пътуваше из Европа, за да свири, нито веднъж не е стъпил в музей – тя прозвуча рязко, пренебрежително.

Клод се разходи около манастира сам, докато Мариана седеше на една пейка в старинната църква. Той се върна и я завари разплакана. Трогна се, смятайки, че плаче в памет на баща си, който толкова често бе свирил на това място. Обгърна с ръка талията й.

– Хайде да се връщаме в хотела. Не ни остава много време.

Мариана се облегна върху него. Отново го попита:

– Имаш ли нещо да ми казваш?

– Да – повтори той. – Незабравими ще останат дните, които сега прекарахме заедно.