– Мариана – каза той на машината, – Клод е. Току-що свърших турнето си. Обаждам се от Амстердам. Къде си и как мога да се свържа с теб?

След малко я чу да вдига телефона.

– Ужасно ми липсваше – продължи въпреки мълчанието отсреща, – съжалявам, че не се обадих досега.

– Клод, о, Клод, най-сетне – прошепна тя. – Бях изпаднала в потрес. Защо не ми се обаждаше?

– Съжалявам. Надявах се, че не се безпокоиш. Знаеш как е на турне, как губиш представа за дните, седмиците. Как не можеш да мислиш за друго, освен за следващия полет, за следващия концерт – той млъкна, осъзнавайки, че ще трябва да даде някаква по-сериозна причина за невниманието си. – Толкова често си мислех за теб, скъпа, което, за жалост, оказваше неблагоприятно влияние върху изпълнението ми.

– Получи ли съобщенията ми?

– Чак днес – излъга той, – когато проверих мобилния си телефон.

Тя направи дълга пауза.

– Безпокоях се, разбира се, че се безпокоях. Тъжно ми беше, че не чувам гласа ти – и пак замлъкна. – А също трябваше да разговарям с теб за датата в Тангълуд. И като не ми вдигаше телефона, помислих си, че сигурно мога да вляза във връзка с теб чрез майка ти. Обадих се на нея.

Клод замръзна.

– А, успя ли да я откриеш?

– Да. Чудесно си побъбрихме, много приятелски. Но реших да не ти оставям съобщение. Взех сама решенията относно Тангълуд.

Загледан през прозореца в каналите на града, той усети безпокойство.

– И какви бяха тези решения?

Тя игнорира въпроса му.

– Кажи ми кога ще се видим, Клод.

Опита се да мисли ясно и бързо, усещайки недоверчивост в гласа й.

– Идва ми на ум: ако „Баум и Фернан“ ми позволят, ще дойда да взема челото. Реших, че предпочитам да свиря на Лебеда така, както е, в продължение на година и после да го донеса за реставрация. Наистина искам да опозная инструмента, както Александър го е познавал, да свиря на неговото виолончело, преди Фернан да го разфасова. И ако той се съгласи, с теб ще се видим много скоро. Не съм сигурен колко още ще издържа, преди пак да те взема в обятията си.

– Аз се чух с Баум вчера. Пиер не се чувства добре. Не мисля, че е започнал работа по челото.

– Съжалявам да чуя това за Пиер. Надявам се, че няма да ми откаже.

– Как би могъл, Клод? Нали ти си собственикът.

– Ще им се обадя още сега.

Навън мъглата се вдигаше. Днес той имаше ранен полет от Схипхол. Дано, докато стигне до летището, самолетите вече да излитат.

– Скъпи – продума тя в тишината, – имам прекрасна идея. Толкова отдавна имам желание да се върна в Пиринеите, в Прадес. Александър имаше такива мили спомени от годините, прекарани там с Казалс, а аз не съм ходила там от детството си. Няма ли да е прекрасно да направим двамата едно поклонническо пътуване дотам?

Мислейки за Софи и обещанието си да се върне у дома, той отговори колебливо:

– Мисля, че бих могъл да го уредя, поне за няколко дни. Но първо трябва да се върна в Лугано, за да свърша една работа – той замълча. – Ако се срещнем в Европа, как ще си взема Лебеда, при положение че Пиер се съгласи да ми го даде?

Мариана се засмя.

– Всичко съм обмислила. Бих могла да ти го донеса. Ще летя до Барселона с челото. Ако ме посрещнеш на летището там, можем да вземем кола под наем и заедно да отидем в Прадес. Ще бъде райска седмица.

– Няма да имам цяла седмица, Мариана, но дори и няколко дни биха били специални – той се облегна върху възглавниците. – Господи, как съм се затъжил за теб.

Тя прошепна:

– Разкажи ми как. Кажи ми, че ме искаш. Разкажи ми какво ще направиш с мен в първата ни нощ заедно... и какво искаш аз да ти направя.

– Телефонен секс ли е това сега? – попита той.

– Хайде, Клод, не бъди такъв благоприличен швейцарец – заповяда му Мариана. – Кажи ми го!

– Няма проблем – заяви той. – Още повече че самият Фернан не е достатъчно добре, за да започне работа. Проектите му се забавят. Ще ви приготвим Лебеда в нова кутия за пътуването. Разбира се, щом той напусне нашия магазин, вие трябва да си покриете застраховката. Свирете на него, но после, когато Фернан е готов, трябва да го върнете за реставрация – такова беше желанието на маестро Фелдмън. Кога ще дойдете да го вземете?

– Мисля, че Мариана Фелдмън планира да пътува до Европа – отговори Клод. – Смятах тя да ми го донесе. Двамата с нея сме обсъдили този вариант.

Баум се замисли и забави отговора си.

– Убеден ли сте, че не бихте предпочели да дойдете лично?

– Не виждам защо, след като тя предложи да се срещнем и да ми го донесе.

– Много добре, щом сте сигурен. Но ще трябва да подпишете документи, г-н Розел, които ни освобождават от отговорност до момента, в който ни го върнете обратно, а ще има и допълнителни застрахователни разходи.

– Разбира се – отвърна Клод, – просто ми ги пратете по факса.

Даде му адреса си, номера на телефона и факса си и най-сетне, името на банката си – Union des Banques Suisses.

– Къде ще се срещнете с г-ца Фелдмън?

– В Барселона, след десет дни.

– Наслаждавайте се на виолончелото – рече Баум, – а и на посещението си на града с дъщерята на маестрото.

Обади се в офиса й.

– О, г-н Розел – отговори секретарката. – Г-ца Фон Ауер още не се е върнала. Забавиха я на конференцията в Берлин. Няма да се върне още една седмица. Каза да ви предам как да се свържете с нея.

Клод отвърна, че не е необходимо. Щял да разговаря с нея лично, когато се прибере. После се обади на Мариана и й каза:

– Ела веднага, Мариана. Отвори ми се неочаквана дупка. Да се срещнем в Барселона веднага щом успееш да си вземеш билет. Донеси и Лебеда. Уредил съм всичко с Баум. Имам пет дни.

– Ще използвам Експидия или някой от другите сайтове, но Клод, билетите ще бъдат абсурдно скъпи, ако изобщо мога да намеря такива. Първа класа в последната минута.

– Няма значение. Ще платя колкото поискат.

Мариана бе току-що нагласена и сияеше. Прегърнаха се и той усети познатия люляков мирис. Хората минаваха край тях, влачеха куфари, бутаха детски колички, разделяха се около тях и ги заобикаляха.