Не и беше за пръв път. Обектът на най-първата й любов, един напет латвийски двайсет и три годишен челист, който учеше при Александър, я водеше в апартамента си след ежеседмичните си уроци, за да я освободи от девствеността й. Тя току-що бе навършила петнайсет. Макар и решен да успее, той се бе провалил и след като стана ясно, че е твърде млада и уплашена, я заряза. И не стига, че я нарани и обиди, ами я потупа по главата и я нарече „детко“, когато следващият път дойде на урок. Тя го изчака да влезе в антрето, после се разрида в стаята си и си запуши ушите, за да не го чува как свири, макар че още си спомняше как гласът на Александър крещи: „Иван, тази фраза е вулгарна. Не можеш ли с повече чувство? Звучиш като циганин.“

Александър разпали у нея пламъците на недоверието, които Пилар беше запалила. Изнасяше й лекции за това как мъжете неминуемо изневеряват. Мъжете действат прибързано и плиткоумно. Те искат едно-единствено нещо и след като им го дадеш, си тръгват. И да не им дадеш онова, което очакват, пак ще си тръгнат. Мъжете, казваше и той, не са способни на вярност. Не им е в природата. Тях ги е грижа единствено за хубав секс и успешна кариера. Посланието на Александър трябваше да й подскаже за собственото му поведение. Но това, за което сега знаеше, че е било самоописание, навремето й се струваха мъдри и защитни думи, чиято цел беше да я предупредят. Чак по-късно, когато хората прецениха, че тя е достатъчно голяма, за да чуе слуховете и да хвърлят светлина върху клюките за женкарската същност на баща й, тя осъзна, че самият той е един от тези копелета, за които я предупреждаваше. Познавал е добре типажа.

На следващата сутрин тя вдигна телефона и се обади в „Баум и Фернан“. Когато секретарката я свърза, каза:

– Ханс, Мариана е. Помниш ли предложението, което ми отправи в „Бела Роса“?

– Кое от всичките? Мисля, че направих няколко?

– Предложението ти да ми помогнеш.

– Да.

– Обаждам се да ти кажа, че Сребърния лебед току-що отново стана твой проблем. Искам си го обратно. Той е при теб.

– Не искам Розел да получи Лебеда – заяви.

– Не съм шокиран да чуя това – той си играеше с една писалка върху бюрото.

– Баща ми ме излъга. Беше ми обещал Лебеда.

Баум остана замислен.

– И какво по-точно имаш предвид?

– Искам да продадеш челото. Изнеси го извън страната. Продай го на първия, който ще се съгласи да го крие в продължение на няколко години. Можеш да кажеш, че е бил откраднат.

– Клод Розел наистина притежава инструмента, скъпа моя.

– Притежанието е девет десети от закона, а челото се намира тук, в магазина ти.

Баум я изгледа.

– Много е рисковано. Това, за което ме молиш, си е направо престъпление.

Мариана знаеше, че на него много вероятно му е хрумвала същата идея. Беше обръщала внимание на разговорите в магазина му, когато идваше тук с баща си. Баум не беше изградил нито богатството си, нито репутацията си единствено с помощта на честността си. Беше го чувала да говори за избягване на данъци, за незаконни транзакции и измами при надценяване на стойността – естествено, те винаги се отнасяха до другите търговци, – за фиктивни родословия и неточно идентифицирани инструменти, но никога и буквално за кражба.

– Интересуваш ли се, Ханс?

Той се облегна на стола, като притисна връхчетата на пръстите си едно в друго.

– Както можеш да си представиш, Мариана, много колекционери и челисти – и професионалисти, и аматьори – биха желали да притежават това виолончело. То е рядък шедьовър. Изключително малко инструменти могат да се сравнят с него. Стойността му е дори още по-висока, защото Александър Фелдмън го е притежавал и е свирил на него. Баща ти ми поръча да намеря най-високата цена. Той вярваше, че ще има някоя фондация или частен колекционер в Азия или Казахстан, или пък някое подобно място.

– И ти намери ли?

– Да, открих подобен клиент. Този човек от няколко години възнамерява да купи Лебеда и всичките му копия след смъртта на баща ти, може би само без вилома. Това беше сделка, свършен факт, така мислехме, тъй като Александър ни даде да го разберем така.

– Ханс, взел ли си авансово пари от този човек?

– За жалост, да. Имахме споразумение с твоя баща, още когато за първи път му заех парите, за да купи Лебеда, години преди ти да се родиш. Споразумяхме се аз да получа още пари или от продажбата на челото, или от наследството му, след като умре. За зла беда не сложихме нищо на хартия. Предполагах, че ще уважи нашето споразумение, тъй като аз му дадох възможността да купи виолончелото в момент, когато нямаше никакъв кредит.

– Тъй че той и теб е предал...

Баум не реагира. Тя настоя:

– Ами ако го беше оставил на мен и аз решах да го задържа, да не го продавам?

– Уверяваше ме, че в такъв случай ще бъда обезщетен от наследството му. Но когато ти се отказа от солова кариера през 2002 г., баща ти дойде да ме види. Каза, че е променил завещанието си. Щял да ти остави челото, при условие че аз го продам за теб и гарантирам финансовата ти сигурност. Тъй като ти вече не концертираше, не виждаше нужда да задържиш Лебеда. Той вярваше, че на него трябва да се свири.

– И какви условия ти предложи? – попита тя с нарастващ гняв.

– Трийсет процента.

Беше сигурна, че я лъже.

– Ти видя ли завещанието?

– Не, разбира се, не съм молил за това. Мислех, че имаме джентълменско споразумение. Бяхме стари приятели. Тогава взех големи суми в заем срещу бъдещото обещание, за да разширя магазина и бизнеса си.

– И сега си ядосан?

– Не мога да си изплатя дълга.

Тя скръсти крака. Почуди се за миг дали да не го убеди да се включи в нейната вендета и какво би поискал той в замяна.

– А клиентът ти? Той иска ли все още виолончелото?

– Той знае, че то не е мое и не мога да му го продам, Мариана. И не се интересува от кражби. Твърде късно е, решихме и двамата миналата седмица, когато най-сетне разбрахме, че Лебеда е оставен на Розел.

– Какво ще правиш сега? – попита тя.

– Нямам представа.

– Баща ми не се е проявил като почтен джентълмен, който държи на думата си – рече тя и се надигна да си върви.

Баум отвърна с горчивина в гласа.

– Боя се, че е така.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

Шестнайсет дни по-късно, в Амстердам, Клод приключи последното си концертно изпълнение от турнето. След като веднъж бе започнало, не му беше трудно да изхвърли всичко останало от съзнанието си. Съсредоточи се върху репертоара, който трябваше да свири, самолетите, които трябваше да хваща, диригентите, на които трябваше да угажда, и прането, което трябваше всяка вечер да пере в мивката на хотелската си стая.

Изтегнат върху леглото си в амстердамския „Софител Гранд“, той закусваше и се мъчеше да разбере нещо от рецензиите в холандския сутрешен вестник, донесен му заедно с таблата с храната. Погледна часовника – шест часа. Искаше му се – внезапно и много спешно – да чуе гласа на Мариана. В Ню Йорк беше полунощ или пък един. Никога не смогваше да запомни времевата разлика. Отвори телефона си, намери номера и го набра. След четири позвънявания се включи автоматичният секретар. Тя може би спеше или все още беше на някое следконцертно парти – обезпокоителна мисъл – навън с някой друг.