Той въздъхна раздразнен. Франсин ще бъде сама вкъщи. Довлачи куфара си в спалнята и изсипа съдържанието му на пода. Леглото беше безупречно оправено, завивката – гладка като стъкло. Полегна.

Колкото и да се стараеше да поддържа интерес към живота на околните, Клод често ги забравяше, когато те не присъстваха. Осъзнаваше, че това е недостатък, но трудно можеше да го поправи. Когато беше сам, в главата му присъстваше само музиката, техниката на виолончелото и изискванията на най-належащите пътувания и изпълнения. С челото той живееше най-пълноценния си живот. Може би защото беше единствено дете и родителите му не бяха млади, то беше най-близкият му приятел. Беше започнал отрано и толкова бързо потъна в изучаването на музиката, та знаеше, че сигурно е изпуснал някои други страни от младостта си. Каквито и да са причините, поради които един млад човек избира музиката и тя става доживотната му страст, докато други искат да се освободят от нея, призванието на Клод беше ясно още от петгодишна възраст. През всичките години от детството си, когато наградите му бяха лични – безбожни часове на упражнения сам в стаята, – той никога не бе пожелал да е на друго място, никога не погледна часовника, освен за да се увери, че е оставил достатъчно време за домашните си и скучните задължения за училището.

Това бяха ценните за него часове и усилията му се възнаграждаваха с всяко следващо усъвършенстване в свиренето. Другите момчета вкарваха голове, сервираха асове, спускаха се със ски по Алпите или се изявяваха в училище. Клод живееше за челото, за уроците, за шанса да свири камерна музика в консерваторията и да седи на първия пулт в оркестъра. Той пътуваше из Лугано с инструмента през рамо, чуваше в главата си музика, упражняваше фрази върху крака си, докато седеше в автобуса или ферибота, във влака или трамвая. Тъй като беше красив и с открит характер, никога не му липсваха приятели, макар да имаше малко време за тях, освен ако и те не бяха музиканти. Заедно бъбреха глупости, слушаха плочи, анализираха представления и обсъждаха техники по начина, по който другите момчета говореха за футболни мачове.

След като започна да свири на сцена, наградите му станаха по-осезаеми: вниманието и аплодисментите, парите и вълнението от пътуванията, началото на кариера и способността му да вълнува хората с изпълнението си. Но интересът му към хората стигаше дотук.

Защо почувства облекчение, когато се сбогува с Мариана? Реши, че не е, защото искаше да я напусне, а защото беше готов да се върне на работа. Не беше свикнал с интимности. С всяка изминала година програмата му ставаше все по-пълна. И с разрастване на кариерата му се увеличаваха и очакванията му от себе си, и увереността, че в живота му няма място за партньор. От самото начало беше заявил това на Софи. Тя може би не му бе повярвала и го чакаше търпеливо да промени мнението си. Никога не беше го упрекнала, но той започна да се притеснява, че може да я нарани. Перспективата за сълзи, укори, обяснения беше доста досадна. При следващото им виждане ще трябва да си поговорят за това. С Мариана щеше да е много внимателен. Каквато и да беше силата на настоящите му чувства, той предполагаше, че до голяма степен те са свързани със секса.

Телефонът му звънна. Провери кой е, беше баща му. Трябваше да вдигне. Облегна се на възглавницата и отговори.

– Татко?

– Клод. Добре дошъл.

– Прекрасно е, че пак съм вкъщи. Ти кога се върна в Лугано?

– Вчера. Винаги е приятно да се върнеш тук.

– Получих съобщението ти за обяда и съжалявам, че не можеш да дойдеш.

– Да, чаках го с нетърпение – рече Бернар, – но в Консерваторията има едно събрание, което се боя, че не бива да изпусна. Може би утре вечеря? Каква е твоята програма?

– Изненадах се, че си тук. Маман ми каза, че си бил зает във Виена.

– Дойдох си в Лугано, за да отпразнуваме заедно Сребърния лебед. Не е ли невероятно?

Клод се протегна.

– Абсолютно! Едва мога да мисля за нещо друго.

– Трябва да призная, че новината ме свари напълно неподготвен – продължи Бернар. – Майка ти често е споменавала, че Александър може един ден да ти даде челото – тя не изглежда изненадана като мен. При всички случаи новината е прекрасна, струваше си да пътувам, за да я отпразнуваме.

– Благодаря. Направо беше върхът да свиря на Лебеда на дебютния си концерт в Ню Йорк.

– Чух за големия ти успех там. Майка ти ми изпрати отзивите.

– Да, турнето мина добре, макар че съм много уморен. Да вечеряме заедно довечера, татко?

– Утре ще стане, така са ми казали. Маман ме предупреди, че тази вечер си със Софи.

Клод се обърка. Не си беше правил среща със Софи. Дори не беше възнамерявал още да й се обажда.

– Добре, до утре.

– Майка ти има грижа за всичко.

– Да, винаги е така – рече Клод. Чувстваше се раздразнен. Бернар затвори.

Клод взе душ и се обръсна. Отново се облече – най-сетне с дрехи от гардероба си, а не от куфара – и взе асансьора за подземния гараж. В затъмненото пространство сребристото му „Порше тарга“ го очакваше. Той запали с тихо прищракване, отвори люка отгоре и даде на скорост. Гаражната врата зад него се затвори и той примижа, моментно заслепен от обедното слънце. Сложи си слънчевите очила, форсира двигателя и забуча по стръмните склонове на Монтаньола.

– Сигурно си уморен, шери.

– Да, няма да стоя дълго днес. Имам нужда да спя.

Тя го дръпна в къщата.

– Наистина, Клод, много ти е претоварена програмата. Трябва да освободиш време за почивка.

Въздържа се да й припомни, че тя беше тази, която уговори днешната среща и му попречи да си легне директно в леглото. На кръглата маса в дневната беше наредила кана с кафе с две порцеланови чаши и най-различни сладкиши: pain au chocolat, кроасани със сладко, резени сирена.

– Тъй като си бил цяла нощ във въздуха – рече Франсин, – реших, че сигурно би предпочел закуска вместо обяд.

– Чудесно – той се усмихна. – Мечтаех си за хубаво кафе.

Изведнъж той се трогна от вниманието на майка си и се отпусна с благодарност в мекия стол край прозореца. Тя знаеше как обича кафето си – колко захар и колко кафе – и шоколадовите кифлички бяха топли.

Докато се хранеха, тя го разпитваше за американското му турне, за това какво мисли за концертите, за градовете, които бе посетил, хората, които бе срещал. Гордостта й от постиженията му беше толкова очевидна, че той почувства срам, че й е раздразнен, въпреки това предпочиташе тя да си има по-богат собствен живот. Щеше му се кариерата й да бе във възход, както неговата и на баща му. Разговаряха за Сребърния лебед, за благодарността им към Фелдмън, за това след колко време ще започне реставрацията му и кога той ще се върне в Ню Йорк, за да донесе инструмента вкъщи.