„Кажи го три пъти, и ще цитираш „Крал Лир“.“ Но Александър не регистрира препратката и не се засмя.

Дай му половин чаша мартини, помисли си тя, и веднага става сантиментален. Но бедняците не могат да избират. Точно както и майка й, щеше да вземе колкото любов й предлагаха и да се помъчи да повярва. Вдигна чаша към него. Това беше последната им вечеря в ресторанта.

– Радвам се, че те виждам. Изглеждаш добре. Какво ще пиеш?

Тя си поръча коктейл „Сайдкар“. След тишината на Стокбридж отекващата шумотевица на тълпата край бара я блъсна неприятно.

– Съжалявам за Лебеда, Мариана. Току-що идвам от търг, където една цигулка „Амати“ получи рекордна цена. Тези страхотни инструменти непрекъснато си качват стойността.

– Ами, нека се надяваме, че същото ще се случи и с по-новите – тя му подаде папката с документи, описващи всички копия на Лебеда, и двамата обсъдиха стойността и качествата на всяко от тях. След второто питие Баум я прегърна и я попита – нали в крайна сметка бяха стари и близки приятели – дали иска да си легне с него. Не беше първият път, в който я питаше.

– О, за бога, Ханс, та ти се възползваш от едно сираче – тя го отблъсна, разсмяна. – Все едно да спя с чичо си! Интересно, но непрепоръчително.

– Какви скрупули, Мариана – отвърна той раздразнено. – Ти сякаш винаги си харесвала по-стари мъже.

– Върви по дяволите, Ханс – скастри го тя. Управителят ги покани на масата им. Мариана, с широки крачки, като щъркел, тръгна пред търговеца на инструменти. Въведоха ги в полукръгло сепаре, където двамата се отпуснаха върху меки червени кожени възглавници. Сервитьорът ги попита дали искат по още едно; тя отказа. Ханс имаше нещо на ум, виждаше се, затова искаше главата и да е бистра.

– Само вода, моля.

Баум си възвърна достойнството и поръча бутилка „Пулини-Монтраше“. Накрая, след като дълго изучава менюто, рече:

– Знаеш, че имаше разни клюки за баща ти...

– Да?

– За любовните му афери. Не може да не си ги чувала, докато растеше. Той много привличаше жените, беше изключително харизматичен. Беше известен Дон Жуан. Хората все го коментираха, но никой не знаеше каква точно е истината.

– Да, любопитно е, нали ? – тя извърна поглед. – Другите сякаш винаги се интересуват от любовния живот на хората на изкуството, на звездите. Не знам защо го намират за толкова вълнуващо. Ако баща ми беше имал всички връзки, които му приписваха, нямаше изобщо да има време да свири на виолончело. Всичко това бяха неоснователни слухове, които нараняваха майка ми.

– Аз се притеснявах единствено за теб. Ти загуби нещо, което трябваше да бъде твое, Мариана. Как ще осигуриш бъдещето си?

– Имам банковите му сметки, всички притежания и имотите му в Беркшир. Не ме е оставил да бедствам. Ще бъда наред. Ще се върна към преподаването – тя докосна ръката му. – Ханс, това всъщност не е твоя работа. Твоята задача е да продадеш копията.

– Добре. Но моля, кажи, когато решиш да стане моя работа. Ще чакам – Баум направи знак на сервитьора. – Би ли желала да си поръчаш, скъпа?

– Миличка – заяви, като я потупа по ръката, – през целия си живот съм искал само едно нещо за теб.

Мариана стаи дъх. Какво е искал? Дали е успяла, или се е провалила да удовлетвори неговото желание?

– Исках, преди да умра – довърши той, – да ме видиш почетен по начина, по който тази вечер ме почетоха, за да знаеш колко високо съм бил ценен.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Клод

Построена от стомана и стъкло, сградата, в която бе апартаментът на Клод, се извисяваше над каменните постройки на стария Лугано. Клод поздрави портиера, влизайки във фоайето. Взе асансьора до дванайсетия етаж, извади ключа си от кутията на виолончелото и отключи вратата, като остави чантата и шлифера си в антрето. Подпря челото на пианото „Стейнуей“ – върху него бяха натрупани купчини партитури и една кристална чаша, на чието дъно имаше утайка от пресъхнало червено вино – и се почувства доволен, че си е у дома. Беше отсъствал повече от месец.

Стаята грееше на утринното слънце, големият прозорец не беше засенчен. Два стола, заедно с пултовете, стояха край пианото и това му припомни, че в деня, в който тръгна за Бостън, беше свирил трио за пиано. Колко неща се бяха променили оттогава!

Полетът му мина без премеждия и той спа през повечето време, но се чувстваше изтощен. Както беше обещала, Франсин му бе поръчала кола от летище „Малпенса“. Искаше да почине и да си вземе душ, преди да отиде да обядва с родителите си в Монтаньола. Толкова много хора – Мариана, Софи, майка му, баща му, импресариото му, приятелите, концертната му публика – се домогваха до вниманието му. Натоварваха го техните очаквания. Мечтаеше да остане сам.

Пийна малко дегазирана минерална вода от отворената бутилка в хладилника. На мраморния плот до мивката намери бележка от Джина, икономката му, написана на италиански с детски почерк: „Господине, вдигах телефона, докато бях тук, щото той звъни толкова много. Мислех, че сте вие, дето ми се обаждате, но беше госпожица Софи. Баща ви също звъни да каже, че не може да ви види за обяд утре, като пристигнете. Трябва да му се обадите в студиото. Добре дошли у дома“.