– Антон, Зина Падрова дойде да ми каже, че скоро ще доведеш жена си в Америка. Вярно ли е?

Той я погледна тъжно и сведе олисяващата си глава. Разтрепера се, а когато пак вдигна очи, изглеждаше страшно разстроен.

– Да, ангелче мое, моя Маруша, така е. Тя не биваше да ти казва. Смятах аз да ти го кажа в Италия.

Мариана му повярва.

– Олга искаше дойде отдавна. Кариера и не я държи вече в Москва. И макар децата и внуците да остават там, тя е готова да бъде с мен и да пътува, за да ги посещава. Знаеш, аз остарявам, а тя не толкова по-млада от мен. Време е да се погрижим един за друг. А ти, ти си толкова млада. Не е редно да се грижиш за още един старец.

– Тя много ли ти е ядосана заради мен?

– Ще ми прости, ако приключим, ако наистина скъсаме. Женени сме от много години, повече от четирийсет. Мисля, тя знае колко те обичам. Избра да остане в Москва, когато аз дойдох в Америка. Ще го преживее.

– А аз? – тя започна да плаче, чакайки отговор. Той бавно закима с глава утвърдително. – Да, ангелчето ми, ще се оправиш. Имаш всичко – красота и талант, и страст. Ти си специална жена, Маруша; ще бъдеш обичана. Много обичана.

– Антон, ти си ми дал толкова кураж, вяра в себе си. Как ще я имам без теб?

– Ще я откриеш и тя ще стане твоя собствена – успокои я той. И винаги ще ме имаш в сърцето си и аз теб в моето.

Тя притисна ръката му до сърцето си. Изведнъж той се развесели:

– И само помисли колко щастлив от това ще бъде баща ти.

Двамата седяха така безмълвно, докато се качиха на самолета за Милано.

– Простиха ли ти, че си отменила концерта?

– О, да. Беше преди толкова много години. И след време одумването и спекулациите затихнаха и хората сякаш забравиха, че някога са ме канили да свиря. Спряха да питат дали някога пак ще свиря пред публика.

Минаха по главната улица на Стокбридж и на две мили западно от града свиха наляво към „На път към Суан“. На фона на удължените следобедни сенки светлината се процеждаше през дърветата, а дърветата, които се раззеленяваха няколко седмици по-късно от тези в Сентръл Парк, бяха окичени с бледозелена дантела. Влязоха в дългата незастлана входна алея и подкараха по стръмнината.

Къщата бе разположена, с четирите си тухлени комина, изпружени нагоре като ръце, на едно високо сечище над обширни хълмисти ливади. Дългата пътека от гаража до къщата бе оградена с каменни стени и достолепни кленове. Шарена светлина проблясваше по плочите на покрива.

– Заповядай в двореца на Фелдмън – рече тя, въвеждайки Клод през вратата, – където се прави божествената музика.

Разведе го из стаите. Той искаше да разгледа всичко – всеки стол, всяко легло, всеки рафт за книги, но тя го успокои, че ще има достатъчно време за това. Клод взе една нейна снимка като дете; на нея изглеждаше тъй крехка. После се вгледа в снимката на Пилар и подсвирна.

– Каква красавица!

– Да, красива беше. Едно време.

– Прекарваше ли си страхотно с баща ти, когато беше малка? Когато идваше в Лугано, той винаги беше толкова забавен. Обичаше да ме разсмива. Но само когато не работехме.

Мариана се замисли, преди да отговори.

– Когато бях дете, полудявах от радост, като си дойдеше у дома. Животът ставаше къде по-интересен. Понякога, в събота или през училищните ваканции, се обличах официално и той ме водеше със себе си по лютиерските магазини, на репетициите на разни оркестри или пък на обяд в скъпи ресторанти, или дори при шивача, който му шиеше дрехите. За мен беше истински красавец и всички, които срещнехме, изглеждаха доволни, че го виждат. Чувствах се толкова важна край него.

– Мога да си представя – рече Клод.

– Но той не си идваше често вкъщи, а дори когато беше, нямаше много време за мен.

Когато слънцето слезе зад планините на запад, Мариана заведе Клод в студиото на баща си и извади копията на Сребърния лебед от сейфа, който Александър беше инсталирал. Заради застрахователните изисквания, а и за да защити инструментите от пожар, наводнение или кражба, той бе построил вътрешна стоманена камера в стаята. Тя свали две маслени платна и избута панела на фалшивата стена зад тях. Тежката врата отзад имаше ключалка с комбинация – кодът беше датата на дебютния му рецитал – и тя я отвори. Вътре в климатизирания сейф на кадифени ремъци висяха деветте копия на известния страдивариус. Оригиналът, разбира се, беше в Ню Йорк при „Баум и Фернан“, но тези мълчаливи негови версии, строени в редица като войници, които сякаш чакаха някой да им заповяда „свободно“, бяха все още нейни.

Клод седеше в хола. Едно по едно тя сваляше челата и му ги носеше, като пресичаше многократно пространството помежду им. Нареди копията, както и собствения си Вилом, в кръг – с охлюви, подпрени в дивани и столове, и с щокове, насочени навътре. Настройваше ги едно по едно, а Клод я наблюдаваше. Щеше да го помоли да й посвири на всяко едно от тях.

Оглеждайки окръжността от докосващи се игли, тя изведнъж си спомни една вечеря в Стокбридж, на която бяха поканени двамата с баща й. Разказа на Клод историята.

– След един концерт в Тангълуд заедно отидохме до тази огромна къща на Главната улица, където живееше семейство Търнбул, домакините ни. Те са от много стар род от Ню Ингланд – абсолютно самодоволни. Домакинът носеше кадифен смокинг и изящни копринени мокасини, на които Александър много се възхити. Г-жа Търнбул сервира печено агне и суфле от сладки картофи, а за десерт – нещо, което носеше името „Джинджър Фул“. С гордост ни обясни, че било сладкиш от ранните години на Америка, който семейството й приготвял в продължение на стотици години.

Не мога точно да си спомня защо, но Ричардсън Търнбул започна да говори за семейния парцел в близкото гробище на Стокбридж. Търнбуловци, заяви той с достойнство, били погребани в широка окръжност, като пръстите на краката им били обърнати навътре, нещо като щоковете на челата сега. По този начин, обясни той, в деня на Страшния съд, когато се изправят, те щели да се погледнат в очите, всички Търнбуловци – кръг само за онези, които са достатъчно заслужили да се гледат във вечността и да споделят един произход. Разправяше, че все още имало място за него и жена му, макар че децата им трябвало да започнат нова окръжност. За жалост, двамата с баща ми се смяхме до сълзи, приемайки, че той се шегува. Страшно се смутихме, като разбрахме, че е сериозен.

– Колко оригинално – успя единствено да вметне той.

– Вие, американците ... – рече Клод и се усмихна. Стана от дивана. – Толкова много я величаете тази ваша съвсем кратка история. – Той посочи с ръка към челата и добави: – Това ще остане за утре.

Хвана Мариана за ръката и я поведе обратно по стълбите към стаята, където му бе казала да си остави куфара и виолончелото. Без да чака повече, я вкара в леглото.

ОСМА ГЛАВА

Клод

Онова, което Мариана чувстваше като липса, за Клод бе приятно присъствие. Докато тя го развеждаше из къщата, сякаш можеше да чуе гласа на учителя си. В голямата спалня на закачалката още висяха чифт тиранти. Клод с любов приглади завивката на леглото, като че ли старецът всеки момент можеше да се върне за следобедната си дрямка. На масата в трапезарията почти бе готов да повярва, че маестрото току-що е станал от нея, след като е хапнал от същото задушено и е пил от виното, което двамата с Мариана сега споделяха. Миризмата в антрето, усещането, което оставяха килимът и дъсченият под, текстурата на гипсокартона и пердетата, бяха неща, доскоро принадлежали на Фелдмън, които той сега също притежаваше.

Телефонът звънеше доста рядко и никой не се отбиваше, нито ги посещаваше. Никой не знаеше, че са там. Мариана приготвяше вкусни малки пиршества за двама. Пиеха вино от избата на Александър. За обяд хапваха остатъците, поднесени върху одеяло за пикник в градината, вън до стария празен басейн. Когато времето позволяваше, дремваха заедно на топлото майско слънце.

Клод, който толкова скоро трябваше да си тръгне, я искаше цялата. Искаше я във всяка стая, във всеки ъгъл на къщата. Искаше през тази седмица да погълне всичко, което можеше, от Мариана и от баща й, да сподели, да стане част от легендата на това място и собственика му. Докато той се упражняваше, по негово настояване тя седеше с него и подлагаше на критика свиренето му. Искаше и последната капка, и най-малката частичка от прозрението на своя учител, пренасочено към него чрез собствената му дъщеря.