– Извинявай, кой?

– Мариана. Мариана Фелдмън.

– Много е очарователна. Чудесно си прекарахме.

– О?

Клод заговори предпазливо:

– Тя е дъщерята на великия ми учител и твой обичан приятел. Бедната Мариана загуби майка си, баща си, а сега и Лебеда. Смятам, че й дължим малко загриженост. Тя беше разстроена, виждаше се, от решението на баща й да остави виолончелото на мен.

– И още едно нещо, маман. Обещах на Мариана, че нито ти, нито аз ще споменем някъде, че това решение е било изненада за нея. Вместо това ще представим нещата все едно тя е участвала в това решение и го е одобрила. Това означава много за нея – Клод се втренчи в лицето на майка си. – Така хората няма да й задават неприятни въпроси. Надявам се, че разбираш.

– Наистина не виждам къде е разликата. Нима иска да насади мнението, че е твоят щедър благодетел? Челото е подарък от Александър, не от нея...

Клод я прекъсна с твърд глас.

– Обещах й го. И ти, и аз трябва да го спазим. Няма какво да обсъждаме тук – двамата извървяха пътя до хотела безмълвно и на раздяла Клод се наведе да я целуне. – Лек път и поздрави на татко. Ще си бъда вкъщи след няколко седмици.

– Да прекарам седмицата с теб в леглото – отвърна той.

На сутринта Мариана взе бърз душ и си направи чаша кафе от хотелската кана с две чашки, после се облече отново в официалните си дрехи от предната вечер. Когато учеше в колежа, разказа тя на Клод, това го наричали „срамното завръщане“.

– Не разбирам.

– Знаеш как е. Когато от дрехите ти става ясно, че си преспал в нечие чуждо легло.

Той се изсмя.

– Искаш да кажеш, че златни сандали и мънистена чанта не са обичайното сутрешно облекло в Манхатън ли?

– Тук – може би. Но аз учех в Индиана.

– Майка ми си тръгва днес следобед – рече Клод. – Полетът й е в три, мисля. Ще прекарам сутринта с нея и щом тръгне за аерогарата, ще ти се обадя, ако това е окей за теб.

Той се надяваше, че двете с Франсин няма да се засекат във фоайето на хотела. Маман щеше да го укорява и да е стресирана. Толкова досадно би било да трябва да я успокоява и уверява точно преди да замине.

Тя го погали по гърдите, после ръката й се плъзна към бедрото му.

– Ще се видим довечера тогава?

– Със сигурност.

– Да опитаме ли друг ресторант – попита го тя, – или искаш още от същото.

– Много повече от същото.

– Много ли обичаше баща ми? – попита го тя една сутрин.

– Той винаги е бил специален за мен. Честно да ти кажа, докато не пораснах достатъчно, за да мога да осъзная какъв велик музикант и учител е той, какъв късмет имам да уча при него, чаках с нетърпение посещенията предимно заради това, че винаги пристигаше с кутия шоколадови еклери. Малки, от пекарната в Монтаньола – в бяла кутия с връв, която ми позволяваше да развържа.

– Колко мило! – саркастично го сряза тя. Той сякаш не забеляза.

– И го харесвах, защото правеше майка ми щастлива. Странно, че едно дете може да установи това, но наистина ми се струваше толкова по-различна, когато той ни гостуваше – по-весела, по-лека, по-отпусната с мен. Двамата много се смееха – продължи Клод, – много повече, отколкото тя се смееше с баща ми. Майка ми обичаше да се забавлява, да излиза. Често съм си представял, когато тя и баща ти излизаха вечер, че отиват да танцуват в някое кабаре. Баща ти се обличаше толкова стилно. Притежаваше такава светска елегантност – за мен той приличаше на кинозвезда. И ти ли се чувстваше по този начин?

– О, да. Изглежда, е имал такъв ефект върху всички. Целият беше изтъкан от чар – красив, бохем. Въпреки това си беше едно момче от Олбъни.

– Какво е Олбъни? Не знам. Какво означава да си от Олбъни?

Тя прокара пръсти през къдриците му.

– Само, че не е бил изложен на нещо много повече от музика като дете. Родителите му били собственици на магазин, емигранти, евреи от Виена. Обожавали музиката и осигурили на децата си уроци, но не са си представяли за сина си живот, обвързан с нея. Собственият му баща ненавиждал тази идея. Искал децата му да имат сигурните професии на средната класа. Та се наложило Александър да се освободи от този живот. Отишъл сам в Ню Йорк. Останалото знаеш...

– Да – отвърна той, като притисна ръката й между дланите си. – Разбира се, като малко момче чувах толкова много за теб от баща ти. Например знаех, че това мистериозно момиче на име Мариана свири добре на виолончело, изключително добре, по-добре от това, на което аз можех да се надявам.

Тя се изправи на лакът.

– А твоят баща?

– Какво за баща ми?

– Той харесваше ли Александър? Бяха ли приятели?

– Отношенията им бяха много сърдечни. Не си спомням да е бил често наоколо, когато идваше баща ти. Но не мисля, че са били студени един към друг. Баща ми беше твърде зает, дирижираше из цяла Европа и обикновено пътуваше, когато твоят баща идваше. Майка ми в тези случаи си оставаше у дома, за да мога да си вземам уроците. Мисля, че мосю Фелдмън винаги е бил повече приятел на майка ми.

– Смятам, че си прав.

– Не припирай през този пасаж: трябва да променяш темпото, да правиш всяко връщане към рефрена малко по-различно. Не бива да мързелуваш, нито за секунда.