След минути Пиер Фернан се яви в офиса на Баум.

– Здравей, Мариана – той й изпрати въздушна целувка. – Чух, че си дошла да посвириш на Лебеда. Как го намираш?

– Non-pareil, както винаги.

– Тя се нуждае от фейслифт – смигна й той. – На определена възраст на всички ни е нужно това – Пиер говореше за инструментите като за хора и им придаваше род – Лебеда беше жена. – Аз мислим, че стане много по-красива, като я реставрирам.

– Обсъждаме копията, Пиер. Какво можеш да ни кажеш за тях?

– Копията – те са от друг калибър, естествено, но са достатъчно добри като инструменти, на които да се свири. Мнозина млади челисти ще са щастливи с кое да е от тях – особено като имат родословието, отпечатъка на Фелдмън върху себе си. В крайна сметка те си имат своя стойност – някои повече, други по-малко. Мисля, че най-добър е твоят Вилом, Мариана, както за окото, така и за ухото, макар че, естествено, сега ти говори французин с неговото френско мнение. Защо не ги донесеш тук, да посвирим на тях заедно и да решим какво трябва да се направи? Надали искаш да ги задържиш всичките?

– Аз с удоволствие ще ти помогна – обади се Баум.

– Копията са в къщата на баща ми в Беркшир – отвърна тя.

– А, онуй хубаво място, „На път към Суан“ – усмихна се Фернан. – Какви хубави спомени имам от визитите ми там през годините! Връщала ли си се, откакто той почина?

– Не. Сърцето ми се свива при мисълта да се върна, откакто затворих къщата през януари. Спомените са твърде пресни – тя пое дъх. – И кога Клод Розел ще занесе челото в Швейцария?

– Дал ми е обещание да го остави при мен, докато довърша реставрацията му, както бе пожелал баща ти. Ще отнеме няколко месеца. После той ще се върне за него. Но недей да страниш, скъпа. Преди всичко ти трябва да бъдеш съдник за моята работа. Младият мосю Розел едва ли има база, за да направи сравнение. Винаги си добре дошла да идваш да ме гледаш как работя по него.

– Да, на всички ще ни бъде приятно Лебеда да остане още малко в Америка. Не бързай с него, Пиер – рече Баум и се засмя.

На път за вкъщи тя реши да мине край апартамента, който бе споделяла с Антон по време на шестгодишната им връзка. Спомените от онези години едновременно я успокояваха и й причиняваха болка. Апартаментът се извисяваше над Линкълн Сентър в една блестяща стъклена кула с изглед към река Хъдзън и се намираше на зашеметяващо висок етаж. Имаше огромна холна площ и две малки спални, обърнати на изток към изгряващото слънце. Антон бе покрил стените безразборно с платна на съвременни руски художници и бе оставил останалата част от декора на Мариана. Впоследствие тя разбра, че на него много не му пука за обкръжението, стига да им е удобно и да притежават музикална уредба от най-високо качество. Постоянно слушаше музика, седнал край масата в трапезарията с партитура пред себе си и молив зад ухото.

Двамата с Антон използваха това гнезденце винаги когато се засичаха в Ню Йорк. Когато той пътуваше, тя се чувстваше в безопасност там, като си представяше присъствието му. А когато тя заминаваше на турне, нужно й беше само да извика в паметта си апартамента, за да се почувства у дома.

Малко след като Мариана го срещна за първи път, Пиетовски получи сърдечен удар. Лекарите го накараха да се откаже от тежката храна, тютюна и алкохола. Когато, на двайсет и пет, тя го срещна повторно, той беше слаб и трезвен и нямаше никакъв спомен от първата им среща.

Докато живееха заедно, Мариана го наблюдаваше с тревога.

– Изпи ли си хапчетата за сърце тази сутрин? – попита го веднъж, след като излезе на ослепителната слънчева светлина от приглушения сумрак на спалнята им.

Антон се бе привел над партитурата на менделсоновата симфония, с чаша чай до ръката му. Същата вечер щеше да дирижира. Той вдигна очи и засия насреща й.

– А, най-после, ето я моята красавица, моето изгряващо слънце. Не, не съм си взел още лекарството. По ми е приятно, когато ми го носиш ти и ми го даваш в устата.

– Но тогава какво правиш, когато ме няма наоколо? – попита го тя и се засмя.

– Предпочитам да получа сърдечен удар и да умра!

– О, за бога – рече тя и тръгна към него. Отпусна се в прегръдките му. С огромна нежност той я целуна и я заведе на дивана.

– Хайде сега, седни тук. Аз ще донеса кафето. Когато спиш толкова дълго, липсваш ми да си говорим.

– Ти ми говориш така или иначе, говориш насън. Цяла нощ.

– И какво казвам?

– Lento, allegro, con anima, andante – не знам. – Мариана му се усмихна и го потупа по ръката. – Все дирижираш.

– Трябва да казвам Appassionato – пошегува се той, – когато лежа до теб. Сега сядай, аз направя кафе.

Сам той предпочиташе чай, затова никога не се научи наистина да прави кафе – по пода на кухнята разпиляна смес, в чашата й също. Запарката му беше или брутално силна, или водниста, но тя я пиеше с благодарност и в двата случая. Когато пътуваше и живееше в хотели, Антон звънеше на рум сървис сутрин и щом сервитьорът се появеше със закуската на масичката с колелца, той се забавляваше да пита Мариана, с много официален тон, как си пие кафето, сякаш това беше първата им нощ заедно и едва я познаваше. Тя му отговаряше:

– О, маестро Пиетовски, моля ви, със захар и мляко – и двамата се кикотеха, след като сервитьорът си тръгнеше.

Мариана се просна на дивана и зачака кафето си. Антон се върна с гадната сутрешна запарка и се настани в краката й. Вдигна ги в скута си и започна да масажира стъпалата.

– Така, съкровище мое, мое яйце на Фаберже, ще дойдеш ли на концерта ми довечера?

– Разбира се – отвърна тя. – Обичам теб и обичам Менделсон. Не би могло да е по-добре.

– По-добре би било никога да не напускаме тази апартамент, просто да седим тук, да правим любов и музика.

– Какъв романтик си – усмихна му се тя в отговор, – но напълно съм съгласна. Това би било божествен живот.

– О, но, Мариана, светът ще бъде лишен от твоя талант. Без повече концерти. Това няма да е толкова добро. Всички ще ми се сърдят. Ще казват: „Този старец, той ни открадна светлината. Открадна скъпоценното, красотата от нашия живот“.

Тя постави чашата си върху ниската масичка и като свали със замах крака от скута му, го прегърна с две ръце през врата. Вгледа се в очите му и каза тържествено:

– Антон, ти си скъпоценното тук. Ти ме накара да разбера какво значи да се чувстваш обичана и ценена, да бъдеш уважавана за таланта си... ти си моят гений и аз съм щастливката... каквото и да стане нататък.

– Но какво ще стане, скъпа? Какво би могло изобщо да стане?

Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му, но не отговори. На двайсет и седем почти не й бяха останали илюзии. Не се беше отказала от собствения си апартамент с нормиран наем; в крайна сметка той си имаше съпруга.

– Прочетох отлична рецензия за концерта ти в „Таймс“ днес следобед – поздравления. Сигурно си развълнуван и удовлетворен.

– Да, толкова по-хубаво е от това да си унизен. Особено когато искаш да впечатлиш една красива и опитна жена – той се усмихна и на дясната му буза се появи трапчинка. – Ако рецензията беше лоша, тогава щях да седя тук и да се чудя дали изобщо ще дойдеш тази вечер.

– Прости ми. Нямаше таксита.

Сервитьорът донесе питието й. Клод вдигна тост в нейна чест.

– Много съм щастлив, че дойде да ме чуеш как свиря, при това с толкова кратко предупреждение. Как бих искал да мога да ти върна този жест. Чувал съм, че ти си най-изявеният талант на своето поколение.

За миг тя се раздразни. Нима той намекваше, че нищожната разлика от три години помежду им ги пращаше в различни поколения? Остави го без забележка.

– И като си се отказала да свириш – побърза да добави той, – си проправила пътя за нас, по-нищожните смъртни, да се бием за твоята титла.

А, рече си тя, забелязва нещата.

– Да, интересно е да гледаш как се оформят легендите, независимо от липсата на доказателства. Репутацията ми се повиши чак след като се отказах. Забавно е, но не е нещо, което приемам сериозно.

Клод хвана ръката й.

– Няма да те питам защо си спряла изявите си, тъй като още не те познавам достатъчно добре, но се надявам да те опозная повече съвсем скоро и тогава ще те помоля да ми разкажеш. Баща ти сигурно е бил отчаян. Той толкова се гордееше с теб.