Клод щеше да занесе Лебеда в Швейцария, след като Фернан приключеше с реставрирането му. Беше и казал това. Зачуди се колко ли дълго ще отнеме да свърши тази работа. Възможно ли е никога повече да не успее да свири на него? Това не биваше да се случва. Обладана от копнеж, тя вдигна телефона и звънна в „Баум и Фернан“, за да си направи уговорка.

Същия следобед Мариана взе метрото до Петдесет и седма улица и тръгна пеша на изток към магазина на търговеца. Влезе в магазина и веднага усети опияняващата му миризма. Като дете често посещаваше тези помещения. И сега, за миг, усети колко силно й липсва баща й – да го държи за ръката, да стои близо до него и да слуша странния акцент, злободневния брътвеж за стари и нови търговци в Европа и Америка, за цената на инструментите по аукционите, за стойността на определени цигулки, виоли, виолончела; за това кой е реставрирал или „опраскал“ нечий инструмент и в коя работилница. Имаше смях и клюки, мнения за пукнатини в тялото и пренагласяне на звука, за качеството на поправките. И Мариана, слушайки, се беше обучила.

Младата секретарка, която си слагаше червило, вдигна очи и потвърди, че я очакват, че може директно да влезе в личния кабинет на Баум. Той я поздрави. Облечен бе безупречно в тъмносин блейзър.

Гледаше я настойчиво с очевидно съчувствие. Но тя реши да не говори повече. Той отиде в задната част на работилницата и скоро дойде с инструмента в ръка.

– Ела – каза й, – запазил съм ти една празна стая.

И тя го последва по притъмнелите коридори.

Когато прие поканата, Александър й обясни:

– Знаеш ли, Мариана, публичността тук само ще увеличи стойността на Лебеда. Да се свири на нея в галерия „Мартенс“, когато всички дарители гледат, качва нивото с още една степен в очите на колекционерите. Макар че самият аз не се вълнувам от рекламата, трябва да сторя това заради теб. Ако някога решеш да се разделиш с него, ще получиш още по-висока цена. Трябва да осигуря бъдещето ти.

– Не прави това заради мен, татко – въздъхна Мариана, – вече си сторил предостатъчно.

Александър не долови ирония в отговора й.

– Ти, естествено, също ще дойдеш там. Настоявам.

В онази ясна зимна вечер кураторът на колекцията Андрю Макинтош произнесе уводните думи към събитието, а Александър седеше с наведена глава и Мариана, до него, с разперен сребърен тоалет. Той стана и започна да говори.

– И сега, най-сетне, ето го магическия Лебед – каза той, отстрани кадифената драперия от инструмента и го понесе напред. – Все още е мистерия за нас – която може би никога няма да разбулим – защо точно тази форма и точно тази дебелина на дървото е била изчислена, за да произведе такава акустична звучност. Никой от експертите не е успял задоволително да го обясни и никой не е направил нещо по-добро. Нека ви изсвиря няколко ноти.

Той се обърна към Мариана й и каза:

– Ела, скъпа, ела седни до мен. Да дадем на слушателите си тази вечер възможността да сравнят сами. Ще им изсвирим първата част от Сюитата на Бах в ре минор, както съм я учил при Казалс.

Той затвори очи и изчака да млъкнат. Когато вдигна лъка, и тя вдигна своя и заедно засвириха, с идеален унисон в тона, в апликатурата и движението на ръката. Когато стигнаха до финалната нота, Александър отпусна лъка си край тялото и наведе брадичка до гърдите си. Мариана, с блеснали по бузите сълзи, се пресегна и хвана ръката му. Вдигна я и целуна пръстите му, докато публиката ставаше на крака.

Той я покани да седне.

– Кафе?

– Не, благодаря.

После, сякаш подхващайки отново разговора, който бе наченал във фоайето на „Тъли Хол“, Баум се приведе над бюрото си и каза:

– Какво разочарование и за двама ни, че баща ти остави челото на този човек, Розел. Не това си представяхме, нали?

Мариана поклати глава.

– Александър винаги ми е казвал, че ще остави Лебеда на теб – продължи той. – И когато ти спря да свириш, той съвсем конкретно ме помоли да ти помогна и да посреднича за печеливша продажба. Той ми се доверяваше и искаше сам да се занимая с тази транзакция. Аз, разбира се, вече се бях захванал със задачата да намеря купувач. Всъщност – тук Баум се наведе още и сниши глас – споделям доверително, че действително направих контакт с един джентълмен от чужбина, който се интересуваше от цялата колекция – Лебеда и всичките му копия, – нищо по-малко. И сега този подарък за Розел идва като истинска изненада. Клиентът ми ще бъде разочарован, макар още да не съм му казал, че сделката се проваля. Ти също сигурно си доста нещастна.

Нещо в държанието му я караше да не му вярва.

– Баща ми предварително разговаря с мен по този повод – излъга тя. – Нямам какво друго да кажа. Разбрах неговото желание да сложи инструмента в ръцете на един добър изпълнител.

– И – продължи Баум – когато той ми върна парите, които му дадох назаем, за покупката на Лебеда, аз му предложих да ги задържи и по някакъв начин да споделим собствеността. Тогава той настоя, че не може да го стори, защото Лебеда ще бъде твой един ден, Мариана, и ще ти даде финансова сигурност. Каза, че не може да направи компромис с това.

Мариана сведе поглед и не пророни дума.

– Наградата за моята щедрост, твърдеше баща ти, щяла да дойде след неговата смърт, когато стана твой посредник при продажбата на виолончелото.

– Той ти плати всичко, което ти дължеше, нали – отвърна тя рязко. – И по онова време нямаше представа, че повече няма да свиря. Аз разбирам неговия избор.

– Добре тогава, и двамата сте направили правилния избор – кисело отговори Баум. Беше раздразнен и тя виждаше, че не й вярва. – С Розел сте сполучили обаче. Видя ли рецензиите в „Таймс“ за снощния концерт?

Той й подаде страницата за изкуство и Мариана прочете една, трябва да се признае, великолепна рецензия. Тя наблягаше доста върху музикалното наследство от баща й и възхваляваше Розел за емоционалната му интерпретация на Брамс: „едновременно безупречна и страстна, екзалтирана и сдържана“. Наричаха го основен – „предполагаемо основният“ – европейски талант на този инструмент. „И за да компенсира музикалният свят загубата на Александър Фелдмън, имаме късмет, че Клод Розел се е загърнал в мантията на своя ментор на концертния подиум.“ Двамата Розел ще има какво да празнуват, помисли си тя с подновена неприязън.

– Хубава рецензия. Всичко, за което човек може да си мечтае – рече Мариана. – И аз се наслаждавах на изпълнението. Той е изключителен челист в традицията на Фелдмън. – Тя му върна вестника и стана да си върви. – Ще се върна скоро, Ханс. Все още има да се взимат решения относно копията.

Наясно беше, че не му предлага нищо. Копията почти нямаха значение без големия Лебед.

– Остани още малко да ми опресниш паметта. Дай да видим – има девет копия тук, в моя списък. Чакай да викна и Пиер при нас. Той знае много повече за копията от мен, след като е работил по тях и ги е настройвал толкова много пъти. Сега ще му позвъня.