Каръл беше прехвърлила петдесетте – стегната и делова. Протегна ръка. Клод притегли Мариана до себе си и каза:

– Ще ни доставите удоволствие. – Каръл се обърна и попита: – Да поканим ли и майка ви с нас? Тя винаги се е наслаждавала на картините.

– Не е необходимо – отвърна Клод. – Разбирам, че няколко пъти е била тук с Александър Фелдмън. Нека сме само тримата.

Той стисна ръката на Мариана по-силно и когато се обърна към нея, улови някаква тъга дълбоко в тъмните й очи.

– Той беше от Мейн; имаха къща на Соъмс Скуеър. Аз лично едва го познавах – когато дойдох да работя тук, той вече умираше, – но винаги е казвал, че Хоумър му говори.

Мариана мълчеше, обвила ръце около кръста си. Клод я гледаше втренчено, като се преструваше, че разглежда изкуството по стените, а всъщност изучаваше профила й и силно изрязаното виолетово деколте. Тя омекна малко.

Имаше също портрети на предците на семейство Либи –облечени в бели ризи с рюшчета и черни палта. Имаше една танцьорка на Дега, един decoupage на Матис. Каръл влизаше в изтощителни подробности за това кой кога какво е купувал – откъде и от кой търговец.

Появи се прислужник, който се поклони леко и обяви:

– Дами и господа, вечерята е сервирана.

В трапезарията декоративен полилей в злато и стъкло блестеше над масата и между картините с цветя на Реноар и Фантен Латур висяха старинни златни скоби за свещи. Масата бе сервирана с луксозни ленени комплекти, сребърен сервиз, който сякаш бе изработен за гиганти, кристални винени чаши и изискан порцелан, чиито флорални мотиви отразяваха тематиката на маслените платна наоколо. Щом влязоха в трапезарията, Каръл се оттегли, преди да са имали дори възможност да й благодарят.

Двамата Розел заеха места от двете страни на г-жа Либи, вече настанена начело на масата, миниатюрна в троноподобния си стол. На лицето й бе застинала усмивка, а около него се виеше огромен ореол от неподвижна руса коса. Клод с неудоволствие установи, че Мариана е настанена в другия край на масата; по-нататъшен разговор беше невъзможен. Поне можеше да я гледа, може би да улавя погледа й от време на време. Зачуди се дали и тя би искала да е настанена до него. Г-жа Либи се приведе и потърси вниманието му. Оттатък, отдясно на Френсин, седеше известната руска челистка Зина Падрова, вече над осемдесетгодишна. Отдавна оттеглила се от сцената, тя се радваше на голямо уважение като учител. Той веднага я позна. Беше видял как прегръща Мариана, преди да седнат за вечеря. Фелдмън му беше разказвал безумни истории за Падрова. Беше буйна, шумна и пълна с първична, непотушима жизнена сила, на която Фелдмън се възхищаваше. Виждаше се, че сигурно е била изключително привлекателна. Вече бе подхванала някакъв виц – „...и аз му казах: никога вече!“. Всички около нея избухнаха в смях.

Г-жа Либи помоли за тишина и благодари на гостите, че са дошли, после предложи тост an die music и за „нашите почетни гости“.

Щом свърши, Клод стана и благодари на домакинята за приема и вечерята, която предстоеше. Той вдигна чаша към нея, после се обърна към Мариана и я повдигна още малко, срещайки погледа й.

Вечерята започна. Прислугата, понесла сребърни подноси, бързо влизаше и излизаше със saumon en galee, агнешки бут, пюре от орехи и табла с блестящи препечени зеленчуци. Тези сложни ястия в поканата бяха описани като проста, следконцертна вечеря. Но пък, спомни си Клод развеселен, г-жа Либи бе нарекла и апартамента си „високо гнезденце“. Очевидно имаше проблем с чувството за пропорция. Това можеше да се дължи, помисли си той, или на възрастта, или на богатството.

Сега г-жа Либи втренчи очи в Клод и не ги отместваше. Майка му изобщо не му помогна. Тя беше потънала в разговор със Зина Падрова за Александър. Щеше му се да може да чуе какво си говорят, толкова напрегнато се водеше той. От време на време Клод хвърляше поглед към другия край на масата, докато учтиво отговаряше на въпросите на г-жа Либи: да, все още живее в Лугано, да, възхищава се от вила Сербелони в Беладжио и разбира се, от вила „Д’Есте“. В един момент забеляза, че очите на майка му са плувнали в сълзи и мадам Падрова й предлага салфетка. Не можеше да си представи какво са си говорили. Майка му рядко плачеше в негово присъствие, но след смъртта на Фелдмън често бършеше сълзи от бузите си.

– Трудно е – казваше му – да загубиш такъв стар приятел. Един ден ще видиш. Човек се чувства толкова сам.

Клод забеляза, че в другия край на масата Мариана с лекота бъбри, смее се и позволява на сервитьорите многократно да й пълнят чашата. В един момент разказа някаква история за баща си – за времето, прекарано с Пабло Казалс в Прад, и за това как ядосал маестрото, като флиртувал със селските девойки и ги водел на пикник на връх Канигу. Всички се заливаха от смях. Тя не беше срамежлива, нито пък й липсваше самоувереност. И категорично не желаеше да срещне погледа му отново.

Когато приключиха с десерта, Уилям Розен попита дали някой е забелязал, че флоралната аранжировка на масата странно съвпада с тази на картините по стените.

– А, вие разкрихте тайната ми – възкликна г-жа Либи и плесна с ръце. – Винаги изчаквам да видя дали някой ще забележи. Флористката има постоянна заповед да възпроизвежда Реноар и Латур. Това е моят малък тест и вие, сър, тази вечер печелите.

Всички аплодираха пианиста и разгледаха красивите цветя – както на масата, така и на стените. Тогава г-жа Либи се изправи и даде ясен знак, че е изтощена, че е готова да се раздели с тях. Клод погледна часовника си. Беше два часът след полунощ.

При вратата на асансьора той приближи до Мариана и й каза:

– Имам още няколко дни в Ню Йорк, преди да тръгна на турнето. Бих искал да те опозная по-добре, Мариана. Чувствам как животът на двама ни се преплете благодарение на Лебеда и на всички неща, които споделяме. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?

– Тримата ли? – тя го изгледа от упор.

Той се приближи още и прошепна, тъй като майка му идваше.

– Не. Ще резервирам за двама там, където пожелаеш.

Сега тя не се поколеба.

– Кафе „Люксембург“ в седем и половина.

– Благодаря, Мариана. A demain.

ПЕТА ГЛАВА

Мариана

След като си тръгна от партито в два и петнайсет, Мариана даде бакшиш на портиера, който и извика такси, пъхна се в него и се тръшна на тапицираната с винил задна седалка. „Копеле“, промърмори тя неколкократно. „Абсолютно копеле.“ Шофьорът, разтревожен, я изгледа в огледалото за обратно виждане. Без да му се извини, тя му даде адреса си. Колко очевидно беше, че Франсин Розел е идвала често в Америка с баща й, че двамата са имали общи приятели и любими ресторанти, а вероятно и хотели в града. А той й беше писал, че тя никога не е идвала тук. Лъжи – дори когато е писал последното си писмо до нея!

Дали изобщо е обичал някого истински? Сещаше се само за един човек, към когото Александър се бе отнасял с абсолютно уважение и нежност. Това беше собствената му майка, баба й Роза. Към нея беше всеотдаен. Когато тя беше жива, пътуваха, цялото семейство, за да я посещават в старческия дом в Олбъни, който той плащаше. Виждаха я толкова често, колкото позволяваше натоварената му програма. Тръгваха с колата и излизаха от града по Труей, оставаха само за следобеда. Мариана се чувстваше тъжна и уплашена в старческия дом. Старци в инвалидни колички по коридорите се бореха за вниманието й или пък спяха с увиснали беззъби ченета. Самата Роза беше с бистър мозък, макар че към края на осемдесетте си години беше ослепяла.

– Всичкото онова плетене от младостта й на лоша светлина... – оплакваше се гневно Александър на Пилар. – Баща ми я карал да работи непрекъснато, за да събере капитал за бизнеса си.

Той сядаше до нея, държеше й ръката, разказваше й за концертите си и й четеше на глас рецензиите. Невиждащите очи на Роза винаги се пълнеха със сълзи, когато идваше време да си тръгват. Александър й казваше точно кога ще дойдат пак и тя винаги му отговаряше:

– Дано имам късмета да съм още тук.

Може би наистина бе обичал майка си, помисли си тя. Но не беше съвсем сигурна.

Спомни как Клод бе дошъл зад гърба й на партито предната вечер. Напорист беше, прелъстителен и самоуверен – качества, които винаги й се струваха неустоими. Приятно й беше да я докосва някой привлекателен мъж, преди още да му е дала разрешение за това. Край прозореца предишната нощ тя направи стъпка назад и се притисна в него. Усети как той се вдърви. Гледайки лицето му, отразено в стъклото, едва се сдържа да не се обърне и да го целуне. Направо пощръкля, излезе от контрол, макар че външно остана хладна към него. Сега, когато го извика в съзнанието си, дишането й се учести. Прокара ръце по голото си тяло под завивките. След време се насили да стане от леглото, за да си направи кафе.