– Но нима баща й не би искал да направим специални усилия заради нея? Нима не е била тази причината, че ни събра?

– Хайде, дай да вървим на приема. Абсолютно съм сигурна, че ще я завариш там, шери. Домакинята те очаква.

– Виж какъв кич!

Клод й направи знак да мълчи.

– Не се предполага да казваме подобни неща, маман. Това е Америка.

Тя сви рамене.

– Е, но е истина. Погледни фоайето.

Домакинята, г-жа Едит Либи, беше наследила огромно богатство. Вдовица на банкер, за нея се говореше, че притежава ценни произведения на изкуството. Софи знаеше за тази колекция и му беше поръчала да си отваря очите на четири.

– Легендарна е – беше му казала, когато го караше да внимава заради нея и да й докладва подробно. – Как ми се иска да можех да съм там с теб.

– А защо не? – попита я той. – Можеш да дойдеш за уикенда, само за нюйоркския рецитал.

– Знаеш, че не мога. Точно този уикенд е невъзможно.

Беше шейсетият рожден ден на майка й, празненство, което не можеше да пропусне.

– Да, знам. И обещавам да рапортувам за всичко, което видя.

Сега, когато се надяваше да прекара известно време с Мариана, чувстваше облекчение, че тя не бе дошла.

Г-жа Либи обитаваше тавански мезонет. Портиерът на асансьора следеше по един списък поканените гости и ги превозваше догоре. По време на дългото изкачване той стоеше с ръце, облечени в бели ръкавици и скръстени пред гърдите, и не проронваше нито дума. Когато вратите се отвориха, те слязоха директно във фоайето на апартамента на Либи и бяха посрещнати от домакинята. Г-жа Либи, миниатюрна, крехка женица с блеснал поглед – единственото нещо, което сякаш се движеше върху това лице, застинало в неподвижност от десетилетия пластични операции – разтърси ръцете им. Всичко у нея му приличаше на прахан – уязвимо за всяка случайна искра. Тя поздрави Франсин фамилиарно, после направи комплимент на Клод за изпълнението му и му довери колко голямо успокоение е намерила в музиката, след като съпругът й починал.

– Често стоя тук, в моето високо гнезденце, и с дни слушам музика. Трябва да разгледаш събраното тук изкуство. Може би майка ти също ще поиска да зърне пак картините ми. Г-н Фелдмън много ги харесваше. Такова удоволствие му доставяше да ги гледа, когато ми идваше на гости. Надявам се, че също ще ти бъдат интересни, Клод, ако мога така да те наричам? Един музикант трябва да има чувствителност и към визуалните изкуства. Винаги съм харесвала това у твоя ментор.

Зад нея се появи сервитьор, облечен не по-малко официално от самия Клод, и ги попита какво биха искали да пият. Клод помоли за много сухо мартини, а майка му – за чаша червено вино. Едит Либи ги придружи надолу по три застлани с килим стъпала към една огромна стая, чиито прозорци бяха обърнати на север и гледаха към Сентръл Парк. Когато влязоха, всички разговори спряха.

– Най-сетне тук е – възвести г-жа Либи с шепнещия си глас – нашият почетен гост. Убедена съм, че всички споделяте мнението ми, че твърде дълго му отне да прекоси водата, за да ни предложи своя талант.

Клод се усмихна, объркан. Това беше израз, който чуваше за пръв път: „водата“. Ще го запомни. Гостите го аплодираха и продължиха да разговарят. Г-жа Либи им предостави възможността да се възхитят на гледката. А на Франсин каза:

– Много се радвам да видя, че изглеждаш толкова добре. Години минаха откакто имах удоволствието да ми гостувате с Александър. Колко тъжно, че той вече не е сред нас, но на деветдесет човек очаква, че краят ще дойде – тя погледна към небесата и добави: – Скоро ще бъде мой ред.

– Съмнявам се – бързо я репликира Клод, – със сигурност не сте стигнали тази възраст.

Тя му се усмихна за първи път, изпълнена с удоволствие:

– От седемдесет нагоре човек никога на нищо не може да разчита.

– Добре тогава, значи имате дълъг период на сигурност пред себе си.

Майка му, извън полезрението на г-жа Либи, подбели очи.

Едит Либи пак се усмихна.

– Ще помоля секретарката си Каръл да ви покаже колекцията ми. Междувременно, моля, запознайте се с онези от гостите ми, които не познавате. Тази вечер, на среднощната ни вечеря, сме шестнайсет и след като всички са тук, аз трябва да ида да се консултирам с готвача си.

Тя пресече стаята с дребни, забързани стъпки и изчезна през вратата от резбовано дърво.

Клод и Франсин се разделиха, за да идат да поздравят останалите гости. Познаваха Уилям Розен, разбира се, и концертния импресарио на Клод. Хората пиеха, разговаряха и грабваха по някой ордьовър от таблите, които обслужващият персонал разнасяше. Докато обикаляше, Клод търсеше с поглед Мариана. Зърна я в сянката на отсрещната страна на стаята. Тя се бе облегнала на прозореца с питие в ръка и се вглеждаше надолу в просветващите светлинки на града. Изглеждаше много самотна. Застиналата й поза, обърната с гръб към гостите, не приканваше към разговор. Облекчен, че в крайна сметка е дошла, Клод трябваше да прехвърли вниманието си към един мъж до себе си, който му се представи като член на борда на Линкълн Сентър.

– Поздравления – рече той. Клод не успя да долови името му, – трябва да сте горд, ние трябва да сме горди с вас. Толкова се възхищавам на сонатите на Брамс.

– Да, чудни са, нали? Не беше ли програмата малко дългичка?

– Не и за мен. Ако беше написал още произведения за чело и пиано, бих изслушал и тях с удоволствие. Брамс е бил пианист, разбира се – не е нужно да ви казвам това, – но е разбирал виолончелото, нали? Изпитвал е, или поне на мен тъй ми се струва, особена симпатия към регистъра на челото – и това не е нужно да ви казвам – и сонатите са сред най-симпатичните му творби...

Веднага щом успя да се отскубне, Клод се запъти към Мариана, приближи откъм гърба й и се загледа в панорамата иззад рамото й. Лицето му се отразяваше в стъклото, както и нейното. Усещаше деликатното ухание на парфюма й.

Мълчаливо, тя направи крачка към него и се обърна с лице. Очите им се срещнаха и останаха така няколко мига, после той се отдръпна и й се усмихна.

– Толкова си хубава, колкото баща ти винаги е твърдял – тя все още не продумваше. – Кажи ми, Мариана, одобри ли как свирих тази вечер? Усещах, че свиря в памет на баща ти, в негова чест. Но свирех и за теб, като знаех, че си там. За мен има голямо значение да знам какво мислиш?

– Да, баща ми би одобрил – рече тя хладно. – Очевидно е бил изключително горд с теб – тя сведе очи и отпи от питието си.

– А, казваш това, защото ми даде Сребърния лебед или защото ти е говорил за мен?

– Баща ми говореше почти единствено за себе си.

Разочарован, но несломен, Клод си каза, че тя не е искрена.

Беше убеден, че е имал привилегията да има уникални взаимоотношения с Александър Фелдмън и че е спечелил уважението на своя учител.

– Виждам, че майка ти е тук с теб – рече тя присмехулно. – Баща ти също ли е в града?

– Не, баща ми не дойде. Той си има собствена натоварена програма и тъй като аз участвам в страшно много концерти, не следи кариерата ми така отблизо, както майка ми. – Засмя се. – Освен това баща ми е много евроцентричен, не смята един концерт в Ню Йорк за особено съществен, не и колкото онези, които изнасям в европейските столици. Дори да свирех концерта на Дворжак с нюйоркската филхармония, той пак не би дошъл. Просто не обича Америка.

– Сякаш майка ти не споделя неговото мнение.

– Тя би дошла навсякъде с мен, ако й позволя. Напоследък няма много работа. Но понякога предпочитам компанията на жени, различни от майка ми.

И преследвайки докрай онова, което сметна за пробив, той продължи:

– А аз много те харесвам, Мариана. Ти си красива жена.

Тя постави празната си чаша на перваза на прозореца и извърна поглед. Клод хвана ръката й.

– Много ли се натъжи, като видя тази вечер Лебеда в ръцете на друг, а не на баща ти?

– Знаех, че това ще се случи някой ден – рече тя и спря. – Но винаги съм смятала, че аз ще съм човекът, който ще избере въпросния челист.

– И си разочарована от избора му ли?

Тя отново го изгледа, без да отговори. Зад тях се появи една жена.

– Ето ви и вас! Аз съм Каръл, секретарката на г-жа Либи. Тя ме помоли да ви разведа из апартамента, да ви запозная с произведенията на изкуството. Колекцията й е много специална.