Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Тринити не бе предполагала, че следващите няколко дни ще бъдат толкова богати на изненади — от една страна, забавни и интересни, от друга, неприятни и вбесяващи. Всичко започна от следобеда на следващия ден, когато пред къщата й спря камион за разнасяне на поръчки по домовете.

Страничният надпис на каросерията показваше, че камионът е собственост на цветарски магазин в близкия град. Тринити се бе приближила до вратата и с любопитство наблюдаваше един мъж на около петдесет години, който носеше ваза с червени рози, следван от по-младия си помощник с още две вази с червени рози.

Когато стигнаха верандата, мъжът погледна подозрително над черните рамки на очилата си.

— Имаме поръчка за госпожица Тринити — Ан Уорънтън. Вие ли сте?

— Да — колебливо призна тя. — С какво мога да ви услужа?

Лицето на мъжа веднага се проясни.

— Аз съм Джаспър Бригс от цветарски магазин „Бригс“ — осведоми я любезно той. — Тези цветя са за вас. Къде да ги поставим?

— Всичките ли?

— Да, госпожице. И трите дузини.

— Ами където и да е. — Тя отвори плъзгащата се врата и взе една купчина книжки на Стефани от близката маса. После посочи към нея: — Тук ще бъде добре.

Младият помощник слагаше вазите, но подскочи при рева, който шефът му нададе:

— Внимавай! Тези вази са от истински кристал. — След което се обърна към Тринити и доверително каза: — Ето защо закъсняхме малко с доставката. Трябваше да обиколим областта за тези вази. Да ви призная, такава странна поръчка като тази не сме имали. Малко се изнервих с нея.

— Нима? — Тринити изгледа розите вече с други очи.

— Ето, малка госпожице. Тази картичка и пакетът вървят с розите.

На Тринити не й хареса смущението, което започваше да я обзема.

— Бихте ли почакали отвън, моля? — високомерно помоли тя. — Бих искала да ви се отблагодаря за неприятностите.

Щом остана сама, тя разкъса лъскавата хартия и извади зелена кадифена кутия, при вида, на която сърцето й се сви. Седна веднага, но не можеше да овладее треперенето на ръцете си.

Отвори я и ахна от изненада. В зеленото кадифе се гушеха чифт смарагдови обици, а под тях блестеше съответстващ на тях смарагдов медальон на нежна златна верижка.

Като разкъса плика, тя прочете големите, надраскани с черно букви: „По дузина червени рози за всеки ден, откакто те познавам, по смарагд за всяка нощ. Чейс“

Тринити седна зашеметена. Какво правеше той? Тя съвсем ясно му бе казала, че няма да спи с него отново. Човекът явно не приемаше отказа за отговор. Без съмнение от години бе разглезван да налага мнението си, особено по отношение на жените.

Господин Бригс се изкашля подканващо на верандата, с което изкара Тринити от унеса й. Тя грабна няколко долара от портмонето си и извика мъжете вътре.

— Ще задържа една дузина рози, но всичко останало трябва да бъде върнато на изпращача, заедно с трите вази.

— Но… но… — Господин Бригс бе повече от шокиран.

— Всичко останало! — Зелените очи на Тринити бяха леденостудени.

— Добре, добре! — изпъшка той. — Но този ваш приятел ще бъде един нещастен господин.

Тринити разбра колко нещастен беше този господин още на другата вечер, когато ревът на ламборгинито разцепи тишината на нощта и прекъсна работата й над юргана.

Минаваше десет часът и Стефани бе в леглото си и спеше дълбоко. Самата Тринити вече се бе изкъпала и в момента беше само по тънката си хавлия. Меката й кожа блестеше, а косата й бе навита отгоре на главата. Беше решила да пошие един час, преди да си легне.

Още не бе заключила предната врата и Чейс влезе в стаята, преди тя да успее да измине и половината път до вратата. Беше много изискан в светлосиния си костюм с жилетка, въпреки че беше махнал вратовръзката си и бе разкопчал три копчета на тъмносинята риза.

Толкова бе мъжествен и елегантен, че движенията й несъзнателно се забавиха, като го гледаше как върви към нея.

Още щом го зърна, сърцето й поднесе изненада, като подскочи и сякаш отиде в гърлото й. Докато не го виждаше, решението й да се откаже от тяхната връзка й се струваше лесно изпълнимо. Сега обаче взаимното привличане помежду им се изви като волтова дъга през стаята и ги докосна с електрическата си искра. Пулсът й бясно препускаше, когато Чейс спря пред нея.

— Как си? — Кадифеният му глас сякаш я погали, а и дългите му пръсти нежно докоснаха лицето й.

Тринити пламна от допира и се отдръпна назад.

— Аз… съм добре. А ти как си?

Каква баналност, когато чудесно знаеше, че не това искаха да си кажат.

— Уморен съм — безизразно каза Чейс. — Тези два дни бяха ужасно дълги. Току-що се връщам от Далас.

— И идваш направо тук? — Тринити се обърка и отиде до входната врата. Спря се да погледа навън в тъмнината на нощта. Беше по-добре, отколкото да гледа Чейс.

— Да — простичко призна той. — Липсваше ми.

По звука на гласа му тя усети, че се приближава към нея. Следващите му думи дойдоха точно зад гърба й.

— Липсваше ми лицето ти — ръцете му сграбчиха меките й рамене през хавлията с прасковен цвят, — докосването до теб… и… твоето ухание… — Устните му възбуждащо попаднаха на онова чувствено място отстрани на шията й. — И сладката ти кожа.

Устните му страстно се плъзнаха по шията й, нагоре към ухото. Тринити не можеше да издържа повече.

— Спри — изстена тя и се отскубна от прегръдката му. Седна на люлеещия се стол, който бе на сравнително безопасно разстояние от него, и подпря с ръка челото си, за да не го гледа в очите.

Само след секунда обаче тя вдигна изненадано глава. Черна кадифена торбичка бе паднала в скута й.

— Диаманти — информира я кратко Чейс, мушнал ръце в джобовете на панталоните си. Сините му очи напрегнато се вглеждаха в лицето й.

Тринити смутено мълчеше. Най-сетне едва успя да попита:

— Защо?

Чейс изкриви уста в гримаса.

— Мислех, че диамантите ще ти харесат повече от смарагдите. Пет са, между другото.

За пръв път Тринити успя да усети смешната страна на ситуацията и започна да се смее с веселия си напевен смях.

— Нищо чудно, че флиртовете ти са толкова краткотрайни, Чейс! Не можеш да си позволиш да познаваш едно момиче за по-дълго време.

— Не ставай смешна — отряза той и се отпусна в най-близкото кресло, но грубостта на думите му бе смекчена от неочакваната нежност в погледа му.

— Какво искаш, Чейс? — попита го тихо Тринити. — Казах ти, че не искам да те виждам отново. Не можеш да спреш дотук, така ли?

Облегнал глава назад и затворил очи, той нежно отговори:

— Не, не мога да спра дотук.

— Казах ти моите доводи… — започна Тринити.

— Които не бяха кой знае колко смислени — довърши вместо нея той. Погледът му се плъзна надолу. Тя бе кръстосала крака и през отворената хавлия те се виждаха изцяло.

— Доводите ми са напълно смислени за мен — придърпа хавлията си Тринити.

— За дама с такова пуританско възпитание си фантастична в леглото — присмя се той.

По дяволите! Защо трябваше да споменава това, което тя така упорито се стараеше да забрави.

— Чейс, върви си! Имаме различен начин на живот. Няма никакви изгледи връзката ни да просъществува, освен като пошъл флирт.

— Няма да има нищо пошло между нас двамата.

Изведнъж той се изправи в цял ръст пред нея и като я сграбчи за раменете, я дръпна до себе си. Торбичката с диамантите се плъзна и падна на пода, но никой от двамата не обърна внимание на това.

— Имаше нещо много приятно и красиво в начина, по който телата ни си въздействат — и ти не можеш да отречеш това.

Устните му бяха на сантиметри от нейните и дори през дрехите тя усещаше силата на желанието му. Нужно бе огромно усилие от нейна страна, за да устои.

— Няма смисъл, Чейс. Няма да спя отново с теб.

— Ти не спа с мен — изсмя се той на нейния евфемизъм, — въпреки голямото ти желание.

Прегръдката му, стегнала я като обръч, се разхлаби и стана почти нежна. Очите му жадно поглъщаха лицето й.

— О, Тринити — дрезгаво прошепна Чейс, — ти наистина си диво създание, нали?

Гласът му отново бе като кадифе. Краката й съвсем омекнаха и не я държаха, съпротивата й бе почти сломена.

— Никога не съм срещал човек като теб досега. Ти живееш по свой особен начин.

— Чейс… аз…

— Добре — процеди той изведнъж, сякаш тя го бе помолила за нещо и нежно я отблъсна от себе си. Разсеяно започна да масажира врата си. — Няма да се опитвам да те вкарам насила в леглото си, поне за известно време.

— Какво искаш да кажеш? — Тя облиза с език пресъхналите си устни.

— Искам да кажа — мрачно заяви той, — че ще опитаме по твоя начин. Ще се срещаме на публични места.

— И ти ще искаш да го правиш по този начин? — изненада се Тринити.