— Кога ще глазираме тези сладки, мамче?

— Ще сложа една тава във фурната още сега — отговори Тринити и веднага изпълни казаното. — После, като дойдат момчетата, Трей може да ти помогне.

Тримата й племенника щяха да останат при нея тази нощ, защото сестра й отиваше по работа в Далас със съпруга си.

— Мисля, че не мога да чакам повече — важно й отговори Стефани. Тя се занимаваше със сладките от доста време. — Кога ще дойдат?

— Всеки момент.

И наистина, в същото време на задната врата се появи Лари. Изтънялата му кестенява коса бе сресана на крив път, а стъклата на очилата му с телени рамки бяха доста нацапани. Той носеше деветмесечния Джошуа под едната си мишница и двегодишния Антъни под другата.

— Здравей, сладурче. Готова ли си за малките чудовища?

— Ей, внимавай кого наричаш така. Те са мои племенници, а в нашето семейство имаме само ангелчета. Така ли е, Джошуа?

Тринити се усмихна на малкото момченце и го взе от баща му.

— Как е красивият ми приятел? — попита го тя, докато отиваше да седне на кухненската маса. Джошуа й се усмихна глуповато по бебешки. Беше много весело бебе и тя обичаше да го прегръща. И трите деца на сестра й се чувстваха много добре при Тринити, затова прекарваха доста време в дома й. Но и обратното беше вярно. Понякога Тринити си мислеше, че Стефани щеше да бъде много доволна, ако живееше постоянно със Сиси и нейното потомство.

Лари остави Антъни на пода и отиде до печката да си налее чашка кафе.

— Виждам, че на дневен ред са глазираните курабийки — ухили се Лари и надникна в съда за ръсене. Във всяко деление имаше различна на цвят глазура, която Тринити беше направила от пудра захар и органична боя. Малките четчици бяха отстрани на съда.

— Разбира се. Колко пъти ти казвам, че въпросът е да им създадеш занимание. — Кухнята й беше старомодна, но просторна и тя сложи сгъваема масичка в единия ъгъл за децата. — Къде е Сиси? Приготвя ли се за пътуването до големия град?

Името на сестра й беше Сабина. Родителите й много обичаха бавните тъжни реки на Източен Тексас и бяха нарекли дъщерите си на две от тях. Тринити беше пет години по-малка от сестра си и като бебе не можеше да произнася името Сабина. Така се появи и остана нежното Сиси.

— Вкъщи е и прави фондан. — Лари погледна многозначително нагоре.

— Пътуването я притеснява, нали? — снизходително се засмя Тринити.

И двамата знаеха, че когато сестра й беше разтревожена за нещо, неизменно правеше фондан.

— Е, познаваш сестра си. Знае, че ти се грижиш за момчетата толкова добре, колкото и тя самата, но не й се иска да се отделя от тях дори и за една нощ.

— Не се безпокой. Пътуването ще й подейства чудесно и веднага щом излезете на шосето, тя ще се почувства добре.

Лари беше преуспяващ писател криминалист и макар да обичаше усамотението на провинцията, което му помагаше да пише, налагаше се да пътува от време на време до Далас и да се среща с посредника си. Лари категорично отказваше да лети със самолет, затова посредникът отстъпваше пред исканията на своя известен клиент и при нужда долиташе в Далас от Ню Йорк. Все пак Лари беше важна личност.

Разговорът им бе прекъснат от петгодишния Трей, който влетя през задната врата, както винаги — преливаш от енергия. Трей беше прякор, тъй като малкото момче беше кръстено на баща си — Лорънс Брийдлав Втори, но всъщност се явяваше трети поред.

— Здравей, миличък. Как са кокошките? Взе ли всичките яйца? — попита Тринити, като видя малката кошничка в ръцете му. Трей проявяваше подчертан интерес към кокошките и винаги щом пристигнеше, първо надничаше в кокошарника. Обичаше да помага на Тринити да ги храни и да събира яйцата.

— Не, имаше още, но не можах да ги донеса всичките — осведоми я той и внимателно остави кошничката на плота.

— Добре, а сега ела и прегърни леля си Тринити. После можеш да помогнеш на Стефани да намаже курабийките с глазура.

Трей веднага изтича при нея и млясна една звучна целувка на бузата й, след което профуча към ъгъла на стаята, където Стефани седеше и старателно изрязваше курабийки, този път с формичка на палячо.

Тринити стана и пусна Джошуа в скута на баща му. Взе тавата с вече готовите курабийки и съда за ръсене и ги занесе на двете братовчедчета, като им даваше наставления.

— Хайде, деца. Стават хубави, ако глазурата се сложи, докато са горещи. Не забравяйте да сменяте четчиците за различните цветове.

На връщане към Лари Тринити грабна Антъни, който седеше на пода и си играеше с някакво камионче.

— Как си днес, бебчо? — попита го тя, а той се опита да й отговори на своя език.

— Тина… — каза той, като сочеше зачервеното си сополиво носле.

— О, не-е-е! Антъни е настинал?

Той енергично закима с глава, щастлив, че леля му се занимаваше с него.

— Сигурна съм, че няколко курабийки ще ти помогнат да оздравееш. Ти как мислиш?

— Бийки… — щастливо повтори Антъни.

— Добре. — Тринити го занесе до масичката в ъгъла. — Седни тук и гледай как Трей и Стефани глазират тези курабийки. Щом свършат, можеш да си вземеш една. — Тя му подаде метална формичка на Дядо Коледа и топка тесто да се залисва и отиде до печката да си налее чаша кафе.

— И така — тя погледна зет си предизвикателно, — какъв дяволски заплетен сюжет си замислил за следващата си книга? — Мистериите на Лари се отличаваха с чудати превратности и Тринити обичаше да го дразни с това.

— Идеалното престъпление! — вдигна вежди Лари. — Убиецът пробожда жертвата си с ледена висулка и когато тя се стопява — хоп! — оръдието на убийството го няма.

Тринити се престори на очарована.

— Гениално! Чакай! Не ми казвай, нека отгатна — намират, че камерата на хладилника в дома на заподозрения е пълна с ледени висулки.

— Ей, не е честно — запротестира Лари, а очите му се смееха иззад очилата. — Ставаш прекалено добра.

— Не мисля, че е много оригинално, скъпи. Заблуждаваш се. Мисля, че четох такова нещо преди години в наръчника „Как да убием зет си“.

— И таз добра! Надявам се, че моят издател не го чете. Иначе ще научи всичките ми тайни.

— Няма да ми кажеш какъв е следващият сюжет, така ли?

— Не. Можеш да си купиш книгата, когато излезе. Хонорарът ми трябва.

— О, сигурно. — Тя се засмя. — Хайде, Лари, кажи ми истината. Още не си измислил нов сюжет, нали?

— Не, не съм — бодро се съгласи той. — Всъщност от дълго време не съм разработвал някое убийство с брадва, а ми се струва, че в темата има още много хляб.

— Понякога се притеснявам, че Сиси и момчетата живеят при теб. Много си странен.

— Странен, но любвеобилен — поправи я той и смени темата на разговора. — Какво прави през последните дни?

Лари постоянно се тревожеше, че живее сама и я контролираше, макар да се опитваше да не го прави явно.

— Каквото винаги. Най-сетне оправих градината. — Тя искаше да му каже за срещата с Чейс Колфакс, но го познаваше твърде добре, за да заговори за това. Той щеше да изпадне в истерия, ако разбереше, че е имало непознат мъж в нейната ферма.

— Трябваше да го направиш сама, така ли? Не можа ли да почакаш да дойде Боб да ти помогне? — възмущаваше се Лари. Споменатото име бе на неговия работник.

— Не ми трябва помощ. Освен това знаеш, че обичам да правя всичко сама.

— Това, което зная, е, че си инат като магаре. И така, още нещо да се е случило? — Лари напрегнато я наблюдаваше. — Сигурно има нещо. От няколко минути си неспокойна като котка, която върви по купчина горещи тухли.

— Забеляза ли пълнолунието снощи? — небрежно отклони въпроса му Тринити.

— Не, спях, а и ти би трябвало да си спала. Не беше ли добре?

— Не, не бях. Ама ти си по-лош и от квачка. Нощта бе твърде красива, за да я проспи човек и ако ти имаше поне мъничко душа, сам щеше да я забележиш.

— Сиси поне ме обича — отбеляза той, като имитираше наранена гордост.

— Необяснимо защо и аз те обичам, но въпросът не е в това.

— А в какво е въпросът?

Лари неслучайно беше добър писател. Той имаше рядко прозрение за хората, което винаги я удивляваше.

— Срещнах един човек долу при езерцето снощи.

— Какво? — Лари почти подскочи от стола си. — Защо не ми каза веднага?

— Сега… дай ми това бебе, преди да си му причинил телесни повреди. — Тринити взе Джошуа от ръцете на Лари и отново седна на масата. — Не беше кой знае какво — каза тя, като се преструваше на безразлична. — Каза, че името му е Чейс Колфакс.

Тринити нямаше намерение да разказва каква всъщност бе срещата им.

— Не било кой знае какво? Боже мой! — избухна Лари. — Половината Източен Тексас се опитва да се срещне с Чейс Колфакс, а тя спокойно ми заявява, че го срещнала долу при езерцето.

— Ами да. — Тринити малко се смути от думите на Лари. — Каза, че купил фермата на Карнес за нещо като временна квартира.

— А на теб и през ум не ти мина за каква квартира става дума? Името му нищо ли не ти говори? Къде си била през последните няколко месеца? — Лари удари с юмрук по кухненската маса. Джошуа подскочи в ръцете й.

— На кой въпрос да ти отговоря първо? — сдържано го попита тя и даде на Джошуа някакви пластмасови мерителни лъжички, за да се успокои.

— Честно казано — Лари поклати многозначително глава, — нищо чудно, че се тревожа за теб. Ти сякаш всяка сутрин се събуждаш на непознато място.

— Знаеш, че не е вярно — зашити се тя. — Бях заета. Госпожа Джанис искаше юрганът й да бъде готов още преди да го е поръчала и трябваше непрекъснато да работя по него, освен всичко, друго, което върша тук. Както и да е, кой е Чейс Колфакс? И защо всеки се опитва да се срещне с него? — Тя се позамисли и продължи: — Защо е толкова трудно да бъде намерен? — На нея това й се бе сторило изключително лесно.

— Дойде някъде от Севера — започна бавно Лари — и завладя Тексас като ураган. Започна в Хюстън със сондажи далече от брега и построи огромна нефтена рафинерия на брега на Мексиканския залив. Сега се е преместил в Далас. Не е от дълго време там, но всички говорят, че целият Далас е вече в краката му. Мисля, че е надминал самите тексасци в тяхната най-характерна черта — енергичността — и е три крачки пред тях. Естествено те са очаровани.