Но все пак не беше си отишъл и в това се криеше нейната надежда.

Тя започна да прави планове. Откакто беше започнала да се чувства по-добре, Чейс ходеше до Далас веднъж в седмицата, обикновено в петък.

Тринити знаеше, че ако той спазваше работната си програма, щеше в петък да отиде в Далас. Тя тайно уреди със Сиси гостуването на Стефани у тях същата вечер и успя да убеди Магнус, че след като приготви вечеря, може да си тръгне, макар и по-рано от обикновено. В петък следобед всичко беше готово — освен Тринити.

Макар че не бе от срамежливите, тя доста се притесняваше дали ще може да осъществи замисленото. Вечерята цвърчеше във фурната, Лари бе взел Стефани преди час, а Тринити лежеше във ваната и както никога, се колебаеше какво да облече.

Бедата беше, че вече в нищо не изглеждаше добре. Коремът й растеше с всеки ден. Тя се погледна. „Приличам на изхвърлен на брега кит“ — помисли си недоволно.

Изведнъж се усмихна. Сви рамене и с философско изражение излезе от ваната. В края на краищата това бе малката цена, която трябваше да плати, за да има бебе от Чейс.

Тя намаза цялото си тяло с лосион и се засмя на глас. Не се бе чувствала така добре отдавна. Добрата храна и дългата почивка вече даваха резултат и тя бе уверена, че ще има нормално и здраво бебе. Сложи ръка на корема си и изрече на глас в празната стая: „Може би ще бъде момче в края на краищата.“

Отвори вратата на дрешника и първото нещо, което видя, беше сребристозелената рокля, която Чейс я бе помолил да сложи онази вечер, когато беше донесъл всички дрехи вкъщи.

Тринити я облече. Тя беше започнала да носи сутиен, защото гърдите й бяха наедрели. Но роклята имаше висока талия и достатъчно ги придържаше, затова реши да мине тази вечер без сутиен.

Роклята се спускаше до глезените й. Имаше ниско изрязано деколте и дълги феерични ръкави. Косата на Тринити се разстилаше с блясък по раменете й. За пръв път от седмици насам тя се почувства красива и отиде с валсови стъпки във всекидневната да чака Чейс.

Скоро след това той пристигна и още като влизаше през задната врата, започна да я вика:

— Тринити?

— Аз съм в предната стая, Чейс.

Той се втурна в стаята с преметнато през рамо яке и разкопчана до кръста риза. Изглеждаше уморен и разтревожен.

— Къде са другите? Защо си тук сама? Наред ли е всичко?

Тринити вдигна ръка и започна да отмята отговорите на пръстите си.

— Всичко е наред, Стефани ще прекара нощта с братовчедите си, а на Магнус казах, че може да си тръгне веднага щом приготви вечерята.

Чейс метна якето си на един стол, сложи ръце на кръста си и неодобрително я изгледа.

— Магнус не би трябвало никога да те оставя сама. Наредил съм му да стои тук, докато се върна.

Тринити вдигна нехайно рамене.

— Аз отмених твоята заповед.

— Какво има? — попита той с присвити очи.

Изведнъж Тринити се почувства неловко. Последното нещо, което би искала, беше Чейс да се обвързва с нея само заради детето. След тази вечер единствената причина, която би приела за основание да останат заедно, беше любовта. Би ли могла да греши, като смяташе, че той я обича? Определено съществуваше такава вероятност. Каквато и да беше истината, време беше да я разбере.

— Вечеря — отговори тя весело. — Гладен ли си?

— Не много. — Чейс се отпусна на дивана и облегна глава назад. Той напрегнато я изгледа и нежно отбеляза: — Знаех си, че с тази рокля ще изглеждаш чудесно.

На бузите й изби лека руменина и тя нервно замачка плата.

— Роклята е прекрасна.

Очите му блеснаха игриво при очевидното й смущение, после продължиха надолу към заоблените й гърди. Задържаха се там и… потъмняха.

Тринити нервно хапеше долната си устна. Беше като онемяла. Какво правеше? Беше по-трудно, отколкото си го представяше. Знаеше, че трябва да каже или да направи нещо, за да наруши тишината.

Когато си представяше тази тиха вечеря за двама, тя смяташе, че ще има възможност да разговаря за всичко с Чейс и да разбере отношението му към нея. Но не бе премислила как да започне, а явно, че и той не й помагаше.

Погледът му се върна на лицето й, но той не каза нищо. Сините му очи продължаваха да я наблюдават заинтригувано. Тя неспокойно мърдаше и накрая успя да го попита:

— Как беше в Далас?

Устните му трепнаха.

— В Далас беше чудесно, Тринити. И времето е горещо. И тревата трябва да се коси. А сега… за какво друго би желала да говорим?

Тринити скочи и отиде до него, като го гледаше колебливо.

— Чейс?

— Да, любов моя.

Сърцето й се качи в гърлото. Беше я нарекъл своя любов и това сигурно означаваше нещо. Но даже и да не беше така, поне й беше дал смелостта, от която се нуждаеше.

Тя седна до него, взе ръката му и я постави на корема си.

— Усещаш ли това, Чейс?

Ръката му изненадано замръзна, но после се притисна по-силно към заобления й корем.

— Това движение е на бебето, което заедно с теб създадохме.

— Тринити… — задавено прошепна той.

Тя продължаваше да държи ръката му на корема си.

— Първата нощ, когато те видях, Чейс, мислех, че си най-студеният и суров мъж, когото някога съм срещала. — Тя усети неволното трепване на ръката му. — Въпреки всичко това нямаше значение. Имаше нещо в теб, което продължаваше да ме привлича. Изминахме дълъг път от тази дълга нощ и преживяхме доста… но все още има нещо в теб, което не мога да пренебрегна. Тогава ти казах, че не играя игри — и това беше самата истина… Така че ще сложа картите си на масата. Не зная друг начин. — Тя спря и го погледна. — Обичам те, Чейс Колфакс. Обичам те ужасно дълго време, без да зная дали някога ти би могъл да ме обикнеш. Сега ми е нужно да знам какво изпитваш ти, дали изпитваш същото към мен.

Тя млъкна, защото усети, че ръката му трепереше. Махна ръката си от неговата и зачака.

Той си пое дълбоко въздух и през смях поклати глава:

— О, Тринити, ти наистина знаеш как да смаеш един мъж. Никога не си подбирала думите си, когато приказваш с мен… но и никога не си ми казвала преди, че ме обичаш.

— Щеше ли това да има някакво значение? — тихо попита тя.

— Не знам. Може би. А може би не. — Той се усмихна тъжно. — Мисля, че имаше неща, които трябваше сам да науча. Когато те видях първия път, окъпана в призрачна сребриста светлина долу до езерото, не можех да повярвам, че си истинска и трябваше да разбера. Когато те целунах, разбрах, че не само си забележително истинска, но и че страшно се нуждая от теб. През нощта, в която дойде в моя дом за вечеря и се любихме, открих, че не ми беше достатъчно да бъда веднъж с теб. Моят копнеж по теб изглеждаше безкраен. — Той се изсмя иронично на себе си. — И все пак ти не играеше по правилата. Открих, че за теб не важаха никакви правила. Винаги правеше неочаквани за мен неща. Когато най-накрая дойде при мен със своите условия, аз с радост се съгласих, защото си помислих, че най-сетне ще ти се наситя. Само че ти още веднъж ме изненада. Открих, че и хиляда пъти да бяхме се любили, пак нямаше да ти се наситя. Винаги когато си тръгваше, исках отново да се върнеш… и това ме плашеше. Едно от условията ти беше ти да определиш края на връзката ни. Понеже не можех да отгатна следващата ти стъпка, разбрах, че много лесно бих могъл да те загубя. Предстоеше ми пътуването до Европа и ненавиждах и мисълта да бъда разделен с теб дори за известно време. Разбираш ли… не бях сигурен дали щях да те имам, когато се върна. Накрая открих какво искаше да кажеш с думите, че всъщност не ме притежаваш. Аз със сигурност не те притежавах — по начина, който имаше най-голямо значение.

Ръката му нежно галеше корема й.

— Станах невъзможно раздразнителен и измъчван от страстта си към теб, реших да те маркирам като своя собственост по единствения начин, който знаех. Поне в леглото можех да те карам да правиш каквото искам — или поне така си мислех. Но това отново рикошира върху мен. Не можех да срещна погледа ти на следващата сутрин — толкова отвратен бях от това, което бях направил. Мразех се дни след това. Накрая не можех да издържа без теб повече в Европа и трябваше да си призная, че съм безнадеждно и безвъзвратно влюбен в теб от първата минута, в която те видях. Затова се обадих и те помолих да дойдеш при мен. Ти отказа и трябваше да изчакам да се върна и да обясня поведението си. Но когато се върнах у дома, ти отново ме изненада.

Като видя тревогата в очите на Тринити, той нежно продължи:

— Не защото беше бременна. Това беше най-хубавата новина, която някога съм чувал. Бях на върха на щастието, когато разбрах. Изненадата дойде, когато ти отказа да се омъжиш за мен. Изненада е меко казано. Нито веднъж, след като разбрах, че носиш моето дете, не ми мина през ум, че ще отхвърлиш предложението ми. Не можех да те оставя отново. Направих единственото възможно нещо при тези обстоятелства. Пренесох се при теб с надеждата, че след време и с много любов от моя страна споменът за нашата последна нощ ще избледнее и ти най-накрая ще изслушаш моето обяснение.

Ръцете му обгърнаха шията й, а палците му потриваха страните й.

— През нощта, когато те срещнах, стана чудо, само че аз бях твърде голям глупак, за да го разбера. За мене ти си чудо, Тринити. Твоята красота, твоята грациозност, твоята страст, но преди всичко — твоята любов. Ти запълни празнотата в моя живот, самотата в душата ми.

Той се усмихна.

— Преди да те целуна съвсем безстрастно, искам да ти задам един много важен въпрос.

Щастливи сълзи напълниха очите й и като мигаше, тя се засмя нежно.

— Отговорът е „да“.

Чейс вдигна вежди, привидно изненадан.

— Би могла да си навлечеш много неприятности, като казваш „да“ на въпрос, който не си чула още.

— Не, не бих могла. Никога няма да ти кажа „не“ отново, Чейс.

Като се смееше доволно, Чейс проследи с пръст една сълза, която се бе търкулнала по страната й.

— О, да, ще го правиш, любов моя. Ти ще ме влудяваш… а на мен ще ми харесва. На въпроса, който ще ти задам обаче, не бих ти позволил да отговориш с „не“. Ще се омъжиш ли за мен, Тринити — Ан Уорънтън, диво дете на природата? Ще споделиш ли остатъка от живота си с мен и ще ме обичаш ли вечно?