Той внимателно пусна ръката й, стана и отиде до долния край на леглото. От тъмните ъгли върху лицето му падна сянка.

— Не бях в града.

Изречението не беше особено изчерпателно. Искаше й се да попита: „Къде беше? С кого беше?“, но вместо това се чу, че казва:

— О… добре, благодаря ти, че дойде да помогнеш. Беше страшно мило от твоя страна.

Сините му очи я докоснаха с вибрираща чувствителност, която усети през тънката нощница върху голата си кожа. Усети издайническо затопляне.

Чейс се усмихна многозначително и провлечено каза:

— Рядко съм мил, Тринити. — После извади портфейла си от задния джоб и изкара от него визитна картичка. Написа нещо върху нея и я подаде на Тринити. — Ще бъда в Далас на един от двата номера. Обади се, ако имаш нужда от мен.



През следващите няколко дни физическото състояние на Стефани се подобри и Тринити най-сетне намери време да поразмисли върху последните думи на Чейс. „Обади се, ако имаш нужда от мен.“ Звучеше загадъчно. Какво искаше да каже? Обади се, ако положението на Стефани се влоши? Обади се, ако искаш да се любим? Какво значеше това?

Макар да не си признаваше, тя наистина се нуждаеше от него — във всяко отношение. Любовта към Чейс си беше проправила с огън път към душата й и беше нарушила спокойствието на досегашния й живот. Без него вече се чувстваше непълноценна. Но не знаеше дали да рискува и да отиде при него.

От друга страна, усещаше, че и Чейс изпитва нужда от нея. Може би в момента той осъзнаваше само физическата нужда, но тя бе много силна, а такава страст сигурно бе някаква форма на любов. Никой не можеше да изпитва такова желание, каквото изпитваше Чейс към нея, без да има и нещо друго.

Може би неговата любов не бе всеизгаряща като нейната, поне засега. Но ако тя можеше да го научи как да се разкрие и да не се затваря отново, как да признае и покаже, че обича не само във физическо или парично отношение, може би тогава любовта им щеше да има шанс.

Чейс й бе показал, че е способен на голяма нежност. Беше се грижил за болно, раздразнително момиченце, което не беше негово. Носил го бе на ръце цяла нощ, за да може Тринити да си почине. Беше показал загриженост и — съзнателно или не — нещо като любов.

Тринити не се интересуваше дали щеше да има успех, когато вземаше решението си. Единственото, което имаше значение в момента, беше, че го обича. Изпитваше към Чейс Колфакс неутолим глад и непреодолима нужда. Смяташе да отиде при него.



Коледа беше отминала, Стефани беше добре и с нечовешки усилия Тринити беше завършила и предала юргана на госпожа Джанис, като същевременно се бе справила доста добре и с фермата си.

Моментът беше настъпил. Трябваше да действа — сега или никога. Като си пое дълбоко дъх, тя вдигна слушалката и набра номера на сестра си. Сиси отговори по обичайния за нея задъхан начин:

— Ало?

— Здравей, как си?

— Както винаги — весело отговори сестра й. — Трей тормози Антъни, Джошуа лежи в кошарата си и пищи, а Лари подскача около мен в кухнята и търси нови интересни оръжия за убийство.

Тринити се засмя.

— Този човек има всички данни да носи карта на кандидат за предна фронтална лоботомия.

— Да, зная — отвърна Сиси също със смях. — Не ми харесва как гледа към моя кухненски комбайн. Слушай, искаш ли да дойдеш на вечеря? Направила съм огромна тенджера с говеждо задушено.

— Всъщност чудех се дали Стефани би могла да прекара няколко дни с вас.

— Разбира се, знаеш, че винаги е добре дошла. Какво има?

— Реших да отида в Далас да видя Чейс. — На другия край на жицата настъпи мълчание. — Сиси? Сиси?

— Сигурна ли си, Тринити? Премислила ли си нещата?

— Премислих даже повече от необходимото — призна неохотно Тринити.

— Защо не наминеш да поговорим? Един ден не е от такова голямо значение.

— Мина около месец, откакто го видях за последен път. Вече е почти Нова година.

Обади се Лари:

— От разтревожения вид на Сиси разбрах, че си решила да се видиш с Чейс.

— Точно така. Тя започна ли да събира продуктите за домашния фондан?

— Не, в момента е леко зашеметена, но ще започне всеки момент, вероятно преди да си пристигнала тук. Тринити…

— Не се тревожи, Лари, всичко ще бъде наред.

— Надявам се, сладурче, надявам се.



След час Тринити седна отново до телефона, но този път събираше смелост да се обади на Чейс. Вече беше предала щастливата Стефани на развълнувания Трей. Тя печално поклати глава. Не се знаеше каква ще я забъркат тия двамата през следващите няколко дни.

Като се върна отново към Чейс, Тринити грабна телефона и набра първия номер, който й беше записал преди месец. Винаги съществуваше възможност той да не прояви интерес. Четири седмици бяха доста време за мъж като Чейс Колфакс да чака една жена — която и да е тя.

Чрез централа и администрация Тринити най-сетне чу гласа на секретарката на Чейс:

— Офисът на господин Колфакс.

Тринити се окашля нервно.

— Господин Колфакс там ли е, моля?

— Да, тук е, но се страхувам, че е зает точно сега. Да му предам ли нещо?

Тринити се намръщи на себе си. Можеше да се измъкне с едно „Не“ и да затвори. Но никога досега не бе харесвала лесните начини и този път не правеше изключение.

— Да. Бихте ли му казали, че се е обадила госпожица Уорънтън и…

— Извинете — прекъсна я възпитано секретарката, — но вие госпожица Тринити — Ан Уорънтън ли сте?

— Да.

— Госпожице Уорънтън, бихте ли почакали само за момент, ще ви свържа с господин Колфакс.

И тя направи точно това. Бе въпрос на секунди и Тринити чу плътния чувствен глас на Чейс.

— Тринити?

— Да, Чейс, аз съм.

— Добре ли си? А Стефани?

— Всички сме добре.

Последва обезоръжаващо мълчание.

— А-а… Чейс?

— Слушам те, Тринити — увери я сдържано той.

— Мислих за нас.

— Да?

— Ще дойда при теб, ако… ако все още го желаеш.

— Желая го.

— Но само при моите условия.

— Вече съм ти казал, че можеш да имаш всичко, което пожелаеш. — По телефона гласът му звучеше остро.

— Въпросът е, че не желая. Никакви пари, никакви подаръци и аз ще определя докога. Съгласен ли си?

Отговорът се забави около десетина секунди. След това той почти изръмжа:

— Ще те взема, Тринити, независимо по какъв начин. Хеликоптерът ще бъде готов да отлети веднага щом се приготвиш.

— Не, ще карам колата.

— Не бъди по-твърдоглава, отколкото си, Тринити. Ще ти отнеме повече от два часа и половина, за да стигнеш до апартамента ми, а пътищата са хлъзгави като стъкло от тазсутрешния дъжд.

— Това е едно от условията ми, Чейс. Няма да ме вземат и доставят по стълбите ти като някоя… проститутка.

— Тринити — припряно започна Чейс, но изведнъж спря. — Добре, печелиш. Но бъди внимателна, за бога! Ще те чакам в апартамента.



Докато караше към Далас, Тринити се възхищаваше на свежата красота на околността след дъжда. Той бе спрял, а земята бе мека и зелена — сякаш я гледаше през парче зелен целофан.

Защо я напускаше? Отиваше от един свят, забулен в нежна мъгла, в друг, направен от цимент и стомана, прави ъгли и ръбове. Далас и Чейс Колфакс си подхождаха. Да накараш поне единия от тях да омекне би било херкулесовска задача.

А и съвсем определено криеше риск. Добре известен факт беше, че Чейс лесно се отегчаваше, що се отнасяше до жените. За да го промени в това отношение, се изискваше истинско чудо.

Но Тринити не спря и не се върна. Тя продължи по междуградското шосе № 30 към Далас.

Шеста глава

Вратите на частния асансьор се отвориха направо в апартамента на Чейс. Тя прекрачи в стаята и вратите се затвориха с дискретен шум зад гърба й.

Чейс стоеше в средата на стаята. Беше облечен небрежно, с обичайната за него мъжествена елегантност, а косата му беше влажна. Сигурно беше взел душ и се бе преоблякъл, щом се бе прибрал от офиса.

Тринити се спря. Изведнъж усети, че не може да направи и крачка. Беше шофирала повече от сто мили, за да бъде с Чейс, а като го видя, се вцепени. Какъв абсурд!

Чейс нямаше такива проблеми. Той тръгна бавно към нея.

— Знаеш ли на какво ме подложи през този месец — отбеляза спокойно той, — докато чаках да се обадиш?

Тринити го наблюдаваше как се приближава към нея. Обзе я същото чувство, което бе изпитала при първата среща с него през онази далечна сребриста нощ — чувството, че може да усети в себе си неговата красота и сила. И точно както през онази нощ, пулсът й се учести.

Той спря пред нея и обви нежно с ръка шията й, като леко движеше палеца си нагоре-надолу по чувствителната й кожа.

— Знаех, че не мога да направя нищо друго, освен да чакам. Не можех да те прокудя. Бях опитал вече. Не можех да те подкупя. И това бях пробвал. Не можех дори да те изнудя, защото нямах нищо, което ти да искаш! Значи трябваше да чакам.

Палецът му напипа пулса й, който лудо препускаше, и се поспря за миг там. Сините му очи пламнаха от необуздано желание и Тринити усети, че краката й се подкосяват. Палецът му поднови коварните си движения.

— Мисля, че трябваше да ти дам още двайсет и четири часа и ако не се бе обадила, щях да опитам нещо друго.

Той пристъпи към нея и наведе лице над нея. Устните му бяха само на един дъх от нейните.

— Не зная какво щях да опитам, но щеше да се наложи да опитам нещо. — Устните му нежно захапаха нейните и Тринити едва чу стона, който се изтръгна от устните й и потъна в неговите. Кръвта бушуваше във вените й и й пречеше да мисли свързано.

Ръката му се плъзна под пуловера й, нагоре към едната й гърда, като гълъб към своя гълъбарник.

— Казвал ли съм ти колко се радвам, че никога не носиш сутиен? — дрезгаво попита той. — Това значи, че винаги мога да посегна и докосна голите ти гърди… където и да сме… при всякакви обстоятелства… и никой няма да знае какво правя, освен ние двамата.