Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Беше последната нощ на септември. Минаваше полунощ, а Тринити — Ан Уорънтън не спеше. Беше си легнала преди час и през цялото време се бе опитвала безуспешно да заспи. От непрекъснатото въртене изгладените чаршафи се намачкаха, а дългата нощница се усука около неспокойното й тяло.

Имаше пълнолуние. Загадъчният блясък на луната я примамваше да излезе. Нощта изглеждаше жива и канеше Тринити да се присъедини към нея.

Стефани беше заспала отдавна и нямаше да се събуди, а даже и да изплачеше случайно, Тринити щеше да я чуе.

След няколко минути тя се отказа от безплодните усилия да лежи неподвижна. Чувстваше се съвсем будна, твърде жизнена, за да издържи в леглото и минутка повече.

Провери дали дъщеря й спи и след това излезе през задната врата на старата къща. Побягна боса по отъпканата пътека, излезе от двора, който ограждаше отвсякъде къщата, и закрачи през ливадата надолу към езерцето.

Беше една от онези очарователни нощи, в които луната свети така ярко, че ти се струва, че е ден. Никакви облаци не я засенчваха и Североизточен Тексас се къпеше в ярка сребриста светлина.

Фината памучна нощница се прилепи към тялото на тичащата Тринити, а широкият волан в долния край леко докосваше глезените й. Златистокафявият загар на голите й ръце контрастираше с бялата тъкан. На лунната светлина нощницата й проблясваше с всички цветове на дъгата. Като стигна кейчето на малкото езеро, голямо около акър, тя свали нощницата и я захвърли, след това застана на края му. Топлият нощен въздух галеше голата й кожа и тя спря за момент с протегнати ръце, за да се наслади на гледката и звуците, които украсяваха изкусително нощта.

Наоколо просветваха светулки, свиреха щурци, а някъде по шосето се чу самотна кола. В далечината ехото понесе зова на козодой и той стигна до женската, която му отвърна. Сияйната магия на нощта плени Тринити изцяло.

Точно преди да се извие като дъга и да се гмурне в езерото, зелените й очи зърнаха сребристо проблясване в горичката, но тя не му обърна внимание, защото здравото й тяло вече прорязваше водата. Тя бе хладна, от подпочвен извор, който пълнеше езерото, и Тринити с удоволствие усети завихрянето на хладката вода около голото си тяло.

Тя се засмя на глас, напълно щастлива. Животът, който си беше избрала, бе тежък и отговорен и почти не отделяше време за себе си. Сега си позволяваше напълно заслужена награда.

Плуваше, отпускаше се на повърхността или се гмуркаше и с необуздана радост се наслаждаваше на допира с водата. Като плискаше шумно, за да изплаши водните змии, които се въдеха наоколо, започна отново да се смее и чу как щастливият й смях се издигна в нощта и се смеси с шепота на боровата гора от едната страна на езерото.

След половин час тя с неохота си даде сметка, че беше стояла достатъчно дълго. Потопи глава във водата. Дългата й коса се разстла като течна кафява коприна по гърба й. Качи се на кейчето и постоя известно време неподвижно, за да се стече водата по високите й едри гърди надолу към дългите й красиви крака и оттам върху грубите дъски. После се наведе да си вземе нощницата. Облече я и тя прилепна по мокрото й тяло от раменете до глезените.

Точно в този момент го видя. Той крачеше покрай езерото и идваше към нея. Тринити го наблюдаваше без никакъв страх. Наистина беше непознат, но се приближаваше съвсем открито.

Като слаба, изгладняла котка мъжът се движеше на лунната светлина със странна смесица от грация и сила. Най-чудното бе, че Тринити усещаше вътрешно всяко негово движение. Дишането й се учести. Слезе от кейчето на брега и зачака.

Мъжът се приближи и тя можа да го види по-добре. Беше на трийсет и няколко години, висок над метър и осемдесет, с изумителна сребристобяла коса и с пушка през рамо.

Във вида му прозираше груба сила, дори насилие и това се загатваше не само от пушката. Родена и отгледана в Източен Тексас, Тринити знаеше, че да видиш мъж с пушка не бе кой знае какво събитие. Но имаше нещо друго. Нещо в самия мъж.

Той беше облечен в синя риза и джинси, така опънати по тялото му, че подчертаваха мускулите и мъжествеността му. Тринити разбра, че сребристият проблясък, който беше зърнала точно преди да се гмурне, беше от неговата коса. Прие мисълта, че той беше видял голото й тяло така ясно, както тя виждаше него сега. По гърба й полазиха тръпки.

Мъжът спря на две-три крачки от нея, без да казва нищо. Гледаше я със светлите си очи, които изглеждаха странно студени на меката лунна светлина. Много отдавна мъж не бе възбуждал сетивата й, а този го правеше без усилие и без да промълви нито дума.

Тринити първа наруши тишината, като го попита спокойно:

— Ако ще ме стреляте, бих искала първо да ми кажете причината.

Смехът му прозвуча неприятно в меката нощ.

— Очаквах да кажете всичко друго, но не и това.

— Съвсем логична реакция към непознат, който излиза от моята горичка посред нощ с едрокалибрена пушка.

— Не се страхувате, нали? Чудно ми е защо.

Той се усмихна, но това не приличаше много на усмивка. Тринити се питаше дали той я привлича, или само така й се струваше. В отговора й обаче нямаше никакво колебание.

— Аз не се плаша лесно, господин…

— Чейс — допълни с лека насмешка той.

— И така, господин Чейс, ако имахте намерение да ме застреляте, без първо да го обсъдим, досега да сте го направили. Пушката е от далекобойните. Освен това ще трябва да свалите предпазителя, преди да стреляте, а това ще ми даде възможност да ви отвлека вниманието или да се опитам да ви разубедя.

Погледът му бавно се плъзна по тялото й, чиито форми ясно се очертаваха под прилепналата мокра нощница. Тя дори не се опита да я оправя. Нямаше смисъл, а и не желаеше да му достави удоволствие, като покаже как добре съзнава, че преди няколко минути той бе видял доста по-добре тялото й, отколкото в момента.

— Не само сте хубава, но и много наблюдателна — хапливо подхвърли той. — Не трябва да се тревожите, никога не бих ви убил. Това би било престъпление, нали? — Той протегна ръка и прокара пръсти надолу по бузата й. Движението бе по-скоро чувствено, отколкото нежно.

Пулсът на Тринити заби лудо. Беше смаяна от този допир, който й подейства като ток, затова и отговорът й прозвуча несигурно:

— Предумишленото убийство обикновено се нарича така.

— О, едно предумишлено убийство не би ме притеснило. Но вашето би могло. Такава рядкост като вас сигурно е в списъка на видовете, застрашени от изчезване.

— Аз не съм животно!

— Във всекиго от нас дреме по едно животно — търпеливо й обясни той, въпреки че демонстрираше отегчение. — Само че то се събужда при различни ситуации и пред различни хора. — Към това феноменално изречение той добави въпроса: — Госпожо…

— Уорънтън. Тринити — Ан Уорънтън. И съм госпожица.

Пълните му устни се разтеглиха в усмивка и тя се хвана, че мисли колко красиви бяха те.

— Името ви — провлечено продължи той — е толкова невероятно, колкото и това, че откривам някого като вас да плува в полунощ в езеро.

— Не е толкова невероятно, ако се отчете фактът, че това е мое езеро и че вие сте на моя територия.

Мъжът не обърна внимание на резките думи, насочени срещу него. Той положи пушката на земята до себе си и пристъпи към Тринити.

— Госпожице Тринити — Ан Уорънтън, откъде знаете толкова много за пушките?

— Не може човек да израсне в една източнотексаска ферма, без да знае нещо за тях. — Не беше я докоснал дори, а вече усещаше топлината на тялото му. Въпреки това успя да му отговори с вродената си самоувереност, без да отмества очи от неговите: — Баща ми се погрижи да ни научи със сестра ми как се борави с тях, но те никога не са ме впечатлявали дотолкова, че да тръгна с пушка на рамо.

— Аз съм нов в района — призна той в отговор. — Не знаех какво бих могъл да срещна, затова дойдох подготвен. — Той отново посегна към нея, този път към едно мокро кичурче коса на шията й.

— Подготвен за какво? — попита го тя, като се правеше, че не забелязва как ръката му докосва леко шията й, докато си играеше с къдрицата й. — Отдавна не се е налагало Тексас да защитава границите си. Трябва да сте изключително предпазлив човек.

— Просто разумен. Открих, че ако човек притежава достатъчно сила, независимо под каква форма, може да подбира сам компанията, в която желае да бъде. По-точно, вярвам, че шансът може да работи за мен.

Лицето му оставаше в сянка. Като гледаше острите му черти, Тринити си помисли, че не бе срещала по-суров и студен човек досега. Но в него имаше нещо, което, вместо да я отблъсне, я привличаше, и вместо да избяга от него, тя изпитваше желание да пристъпи още по-близо.

Не направи нито едното, нито другото, а каза:

— Разбира се. С такава голяма пушка в тези гори… Тя може да убие мечка, но наоколо няма мечки. Има някаква кръстоска между койот и вълк, но понеже нямам добитък, моят имот не ги привлича и те стоят надалече от него. Едва ли ще намерите нещо по-опасно от някой случаен броненосец или опосум.

— Намерих вас, не е ли така? — Гласът му беше нисък и плътен. Напомняше нож, временно поставен в кания от кадифе.

— Аз не съм опасна, освен ако не ме заплашват, господин Чейс.

— Чейс е малкото ми име — меко я поправи той. — Фамилията ми е Колфакс. Чейс Колфакс.

Той я погледна, явно в очакване на нещо, но понеже тя не реагира на името му, язвително продължи:

— А сега нека видя какво мога да направя във връзка с усещането ви за безопасност.

Преди да се досети за намеренията му, тя го видя как пристъпи към нея и посегна към косата й. Усука я като мокро въже и силно дръпна назад главата й, сякаш очакваше съпротива. С другата ръка я подхвана откъм гърба и я притегли силно към себе си, така че гърдите й опряха в неговите.