ми схватка в коридора. — Ти ли си се сбил с брат ми?

Стъписвам се за миг, смаян, че той знае за това. Кимвам.

Той леко се засмива.

— Сестрата ми разказа за случката. Каза, че си се спречкал с него, когато се е опитвал да

попречи на Обърн да се сбогува още веднъж с мен.

Усмихвам се. Обърн, мисля си. От три седмици се чудех как се казва. Разбира се, че ще е

Обърн. Никога досега не съм чувал някой да има такова име; идеално й подхожда.

— Благодаря ти за това — казва Адам. Думите му са едва доловим, мъчителен шепот.

Съвестно ми е, че го принуждавам да говори толкова много, когато знам, че това му

причинява болка.

Повдигам картината малко по-високо и свеждам поглед към нея.

— Снощи, след като тя си тръгна — подхващам аз, — предполагам, ти би казал, че съм

получил вдъхновение, за да я нарисувам за теб. Или може би за нея. Или за вас двамата. —

Мигом го поглеждам. — Надявам се да не ти се струва странно.

Адам свива рамене.

— Зависи от това каква е картината.

Ставам и пристъпвам с картината към него, обръщайки я, за да може да я види.

Отначало той изобщо не реагира. Просто се взира в платното. Аз го оставям да я вземе и

се отдръпвам, чувствайки се малко неловко, задето помислих, че би искал нещо подобно.

— Това е първият ми опит в живописта — признавам, извинявайки се за това, че той

навярно я мисли за ужасна.

Очите му тутакси срещат моите. Лицето му изразява всичко друго, но не и безразличие.

Той сочи картината.

— Това е първият ти опит? — проронва невярващо. — Сериозно?

Кимвам.

— Аха. Навярно и последният.

Адам незабавно клати глава.

— Надявам се да не е — заявява. — Това е невероятно. — Пресята се за дистанционното

и натиска бутона, който повдига с няколко сантиметра леглото откъм главата. Сочи към

масата до стола.

— Подай ми онази химикалка.

Аз не питам нищо. Подавам му химикалката и наблюдавам как той обръща картината и

пише нещо върху задната част на платното. Пресяга се към нощното шкафче до леглото и

откъсва лист хартия от бележника. Надрасква нещо върху листа, като подлага бележника и

ми подава картината и листчето.

— Направи ми услуга — казва Адам, когато ги поемам от ръцете му. — Ще й изпратиш

ли това? От мен? — Сочи към листа в ръката ми. — Нейният адрес е отгоре, а обратният —

отдолу.

Свеждам поглед към листчето и чета пълното й име.

— Обърн Мейсън Рийд — изричам на глас.

Каква е вероятността да се случи нещо подобно?

Усмихвам се и прокарвам палец по буквите на презимето й.

— Имаме еднакви презимена.

Поглеждам обратно към Адам и той отново смъква леглото. Върху устните му играе лека

усмивка.

— Това може да е съдба, знаеш.

Тръсвам глава, отхвърляйки предположението.

— Аз съм сигурен, че тя е твоята съдба. Не моята.

Гласът му е изтерзан и му е нужно огромно усилие, за да се претърколи настрани.

Затваря очи и казва:

— Надявам се тя да има повече от една съдба, Оуен.

Адам не отваря повече очи. Заспива или може би просто има нужда да отдъхне от

разговора. Поглеждам отново към името й и мисля за думите, които той току-що изрече.

Надявам се тя да има повече от една съдба.

Чувствам се добре да знам, че колкото и силно да я обича, Адам разбира, че след

смъртта му тя ще продължи живота си и той го приема. Дори ми се струва, че той иска това

за нея. За съжаление, ако това наистина е било съдба, ние навярно щяхме да се срещнем при

различни обстоятелства и в по-подходящо време.

Отново го поглеждам, очите му все още са затворени. Той придърпва завивките над

ръцете си и аз тихо излизам от стаята с картината в ръка.

Ще изпратя картината, защото той ме помоли. И после ще изхвърля адреса й. Ще се

опитам да забравя името й, макар да знам, че никога няма да мога.

Кой знае? Ако ни е писано да сме заедно и съдбата действително съществува, може би

някой ден тя ще се озове пред вратата ми. Може би някак си Адам ще помогне това да се

случи.

А докато този ден настъпи, аз съм сигурен, че ще имам с какво да се занимавам. Мисля,

че благодарение на неволната помощ на Адам и нейната, може би току-що открих

призванието си.

Гледам картината в ръцете си и я обръщам. Чета последните думи, които Адам й е

написал.

Винаги ще те обичам. Дори и когато не мога.

Отново обръщам картината с лице и бавно прокарвам пръсти по рисунката. Докосвам

пространството между двете ръце и мисля за всичко, което ги разделя.

И се надявам, заради нея, Адам да е прав. Надявам се тя да има втора съдба.